Гергана Драгоева
Четенето на Милорад Павич никога не започва, нито пък, както ще видим, завършва по познатия начин – от началото през средата към (не)очаквания край. С романа си „Вътрешната страна на вятъра, или роман за Херо и Леандър“ Павич отново поставя под въпрос установения начин на четене, предизвиквайки читателя да участва в създаването на романа. Нагласата за линеарно четене е изправена пред дилема още с първия поглед върху романа. Книгата ни поглежда едновременно от две страни – двете корици, двете начала заставят читателя да направи първия си избор, а именно откъде да започне четенето.
Романът „Вътрешната страна на вятъра“ излиза на български през 2007 г. в издателство „Колибри“ в превод на Жела Георгиева. Сръбският писател е познат на българския читател също с романа-лексикон „Хазарски речник“, романа-кръстословица „Пейзаж, рисуван с чай“, с „Последна любов в Цариград“ – роман, написан под формата на наръчник за гадаене с карти таро, и др.
„Вътрешната страна на вятъра“ е поредната хвърлена ръкавица към читателя. Ако я поемем, ще се срещнем с нов прочит на древногръцката легенда за обречената любов между тракийската жрица Херо и младия ѝ любим, Леандър. Подобно на „Хазарски речник“ и този роман, макар и не експлицитно, е разделен на „женска“ и „мъжка“ част. Женската ни отвежда в XX век, където се срещаме с Херонея Букур, студентка по химия в Белградския университет, а мъжката със скок (или бавно плаване, в зависимост от читателския вкус) ни отнася в XVII век, за да ни запознае с историята на Радача Чихорич, получил впоследствие името Леандър. Подобно на легендата и тук техните съдби са преплетени, а срещата им е толкова случила се, колкото и невъзможна. Един за друг те се оказват „вътрешната страна на вятъра“ – тази, която остава суха, когато вятърът духа през дъжда, другата страна на съдбата, липсващата половина на живота, но и другата страна на смъртта.
Романът на Павич ни превежда из лабиринта на смъртта, където ни очаква предречената смърт, страхът и бягството от неизбежно предстоящото; личната смърт и нейното притежание – задава въпроса чий е нашият край, на нас ли принадлежи, или на някого другиго. Смъртта в тази книга намира и своя пол, лъкатуши между разликите в мъжката и женската смърт. Пътува през времето и разменя притежателите си, расте заедно с душата, но също и се подмладява и позволява срещи, невъзможни в живота, събира части и образува цялости. Прехвърля собствените си пространствено-времеви параметри, но също и идейните – от трагична тя израства до търсена, от задаваща край до отваряща начало.
Формата на романа задава и другата му централна тема – двете истории, които текат една към друга, за да се срещнат по средата, образуват клепсидра. Полагайки стария мит в различни времена, Павич предлага и нова гледна точка към него, която се актуализира от срещите на персонажите един с друг и с легендата за двамата влюбени. „Вътрешната страна на вятъра“ ни показва и един нов тип време – личното време, което може да се различава от това на останалите. Радача Чихорич-Леандър съществува със скорост, която отдалечава живота му от този на другите. Сънищата на Херонея пък превземат нейното настояще и лишават езика ѝ от формите за минало и бъдеще време.
Отразените една в друга истории на Херо и Леандър са и истории за идентичността, нейните параметри и възможности, но отново и за нейната неприкосновеност – можем да се запитаме на кого принадлежи нашата идентичност и възможна ли е нейната цялостност. Отражението ни представя огледален образ, но и вход, още един път към изследването на вътрешната страна на вятъра.
И в този свой роман Павич предоставя на търсещия читател множество възможни паралели, в чието търсене може да се впусне през оглеждащите се една в друга истории. „Вътрешната страна на вятъра“ позволява още едно оглеждане – това на процеса на творчеството в самото творчество през разказ в разказа, езиковия материал на сънищата, който рефлектира в будното съществуване и носи способността да го променя, както и през изобилието от метатекстови препратки в описанията на различните видове изкуства в текста. Поетиката на Павич се отразява подобно на историята за Херо и Леандър в историите на цигулката на Манасия Букур, кулата на Радача Чихорич, пътуването на капитан Виткович из чуждата душа и граматиката на сънищата на Херонея.
„Вътрешната страна на вятъра“ е лабиринт с множество възможни пътища и крайни цели, който ще отведе всеки читател на пътешествие из света на Милорад Павич, но и из възможностите на неговото собствено въображение.
В едно интервю с Драгомир Костич от 1992 г., в което Павич коментира развитието на романовия жанр, авторът ни заема своя ключ към романа си „Вътрешната страна на вятъра“: „Струва ми се, че на романа трябва да се гледа като на сграда, къща, в която можеш (като читател) да влезеш от различни страни. Можеш да я заобиколиш, да я погледнеш отпред, отзад, от градината зад нея. А вътре може да дебне море“. Именно такова море очаква читателя на този роман, независимо от кой бряг ще пристъпи към дълбините му. Нито плуването обаче, нито морето ще бъдат едни и същи за всеки, защото, както още казва Павич в същото интервю, „всеки читател ще оразмери своето море според умението си да плува в него“.
Милорад Павич, „Вътрешната страна на вятъра или роман за Херо и Леандър“, прев. от сръбски Жела Георгиева, изд. „Колибри“, 2007
