Боян Крачолов
Втрисане
Дълбока дрямка наляга огромната глава на Франциско Гоя, която само допреди секунди, с набъбнали бузи, неуморно издуваше платната на кораба; тя бавно затваря очи и подпирайки чело, устни и брадичка на реите на мачтите, се унася в непробуден сън. Целият ветроход се килва напред под тежестта ѝ, ала само след секунда тя се разтваря във въздуха и изчезва, докато той, вече незадвижван от нищо, постепенно забавя хода си и спира.
Разположен на наблюдателското си място на върха на гротмачтата, поглеждаш надолу. Заразна е май тая дрямка, помисляш си, загледан в налягалите тела по палубата. До слуха ти достига единствено равномерното поскърцване на кораба.
Някаква птица лениво пуска небесния си черен шев през настъпилото безвремие, приковавайки погледа ти. Сноп бяла светлина съсича полета ѝ и като някакъв фокус я подменя с овъглена черна точица.
Още преди тя да цопне във водата, черни облаци се разливат по небето, като че някакво късо съединение изгаря слънцето, и пада мрак. Преди да хукнеш надолу, хвърляш последен поглед наоколо си, да видиш пробиват ли отнякъде слънчевите лъчи, има ли край тая неочаквана нощ или няма, ала накъдето и да се обърнеш, погледът ти все отскача от черната завеса, спусната сякаш да скрие това, което предстои, от очите на самия Бог, да го пощади, да не разстрои сърцето му, и тогава внезапна ярка светлина за секунди прорязва тъмнината, а с нея и погледа ти, и грохот раздира слуха ти, и плисва дъжд, и се извива вятър, ала ти не ще си тръгнеш кротко в тъмнината, или поне не в тая наблюдателница, а светкавиците накъсват на кадри спускането ти, светва една и увисваш на мачтата, светва втора и си по средата, а трета светва върху теб и тялото се сгърчва и разтриса и изтръсква из самото себе си съня, и пада той на пода и се пръсва на парчета, а от тях трески политат, от разцепената мачта, и се впиват в зачервеното ти гърло, шкурят го и го дерат, наоколо кръжи овъглената птица, от крилата ѝ се сипят сажди и полепват по раненото ти гърло, а челото ти гори от пуснатия ток и се тресеш и се тресеш, а гаргойлската глава на Гоя, изпълзяла от съня ти, е увиснала до теб и ти духа във лицето, челюстта ти е скована и не можеш да му кажеш, че не си платно, че няма да отплаваш, та да вземе да се мръдне малко, пръски слюнка те обливат и вода задръства ти носа, студ кънти по цялото ти тяло, сякаш мъчи се душата да пропъди, сякаш е ненужна в тая клетка от месо и кости, че и плът, със сетни сили стискаш зъби, да не вземе да излезе, а леглото ти напред-назад се клати, залюляно от вълните, и трепериш като трепетлика, като мислеща тръстика, даже, както беше казал оня френски философ, нютон е налягал върху всеки метър на квадрат от собствената ти глава и ще я пръсне ей сега…
Трусът преминава. Отмяташ завивката и се втурваш, зъзнейки от внезапно появилия се студ, към домашната аптечка.
Докато аспиринът шуми в чашата ти, си казваш, че трябваше да се сетиш за това по-рано. Още откакто се намръзна в оная галерия…
Delirium tremens
Като че някакъв нескопосен дърводелец грубо беше издялкал парче дърво и му го беше пъхнал в устата наместо език – така се усети след внезапното си събуждане. Очите му се търкулнаха към прозореца, през който надничаше небето, увиснало в синьо-черните цветове на ония часове, когато нощта все още не се е преляла в ден. И понеже парчето дърво безмилостно стържеше в небцето му, хвърляйки стърготини чак до гърлото му, той се реши да предприеме пътуване до банята, та поне малко да накваси вътрешността на устата си.
Поне главата му още не го болеше, мислеше си той, докато залиташе ту към нощното шкафче, ту към гардероба, и се препъваше в захвърлените по пода дрехи. При едно от поклащанията си удари масичката до леглото си – една недопита чаша, оставена досами ръба, потрепери, стресната от внезапното нападение, опита се да запази равновесие, крепейки се отгоре, ала след неколкосекундна борба най-накрая се предаде и политна към гибелта си. Разби се на хиляди парчета, а течността от нея плисна по пода, образувайки уширяваща се локва от алкохолна кръв. За зла беда чашата се разби точно на мястото, където след секунда той постави крака си.
Светът писна от болка, той отчаяно стисна с две ръце ходилото си, ала рязкото движение хвърли в смут крехкия му вестибуларен апарат, който и без това не беше в най-добрата си форма; огромното му тяло залитна, посегна да се хване за подпрения до стената шкаф, обаче в последния момент стената, заедно с шкафа, коварно се отмести, оставяйки го да размахва ръце в празното пространство, и след миг той се намери на пода.
Болката го прегърна, ала през мътилката ѝ изведнъж усети как тялото му постепенно олеква като перце; странно, помисли си той, толкова е странно как само едно дребно стъкълце, забито в ходилото му, успя да го извади от равновесие и да го повали на земята, а сега, когато хиляди негови другари пронизват кожата му, болезненото усещане като че ли взе да отшумява, да се оттегля, а на негово място се настани едно почти религиозно смирение. И докато болката заднишком се изнизваше от тялото му, правейки последни поклони, той си спомни, че някъде беше чел, че индийските йоги можели, след дългогодишни медитации, да лежат върху легло, направено изцяло от пирони, да си почиват върху него, че дори и да спят. Колкото и да напрягаше паметта си обаче не можеше да си спомни дали някъде пишеше, че въпросните йоги са употребявали нещо алкохолно преди подобни дейности, но в замъгления му разсъдък се прокрадваше предположението, че това надали е истинно. Което го изпълваше с някаква особена гордост предвид факта колко години на усилена и всеотдайна медитация можеха да бъдат спестени с поглъщането на над литър и половина концентрат.
И изведнъж разбра, че най-сетне всичко е наред, че това му е трябвало, в крайна сметка точно това е търсел, и докато тялото му се издигаше на няколко сантиметра над земята, той почувства, че всичко идва на мястото си, че утре ще може да оправи зейналите бездни в гардероба, да събере забравените вещи, да ги прибере в кашони, за когато се сети да дойде да си ги потърси, да изхвърли всичко, което беше купувано за един несъстоял се общ живот и да се опита да започне отначало, за пореден път отначало. Имаше още време – все пак, ако погледнеше напред, то пред него се ширеше необятността на залязващата му младост, затова никога не е късно, никога…
И потъна в неспокойни сънища.
Палимпсест
Запленен от мъглявите човешки контури, бълбукащи в мониторчето пред него, той изведнъж се възхити пред технологичните достижения на човечеството. Изумително е, мислеше си, просто е изумително как преди някакви си има-няма петдесетина години, ако човек пожелае да узнае предварително пола, да кажем, на бъдещото си отроче, е трябвало или да посети някоя гадателка, или да чака някой от по-възрастните членове на семейството му да бъде споходен от някой пророчески сън, в който да се разкрие момче ли се очаква или момиче, а дори това разкритие би могло да бъде опровергано след няколкото месеца, когато плачът на малката душица оповести появата ѝ на белия свят. Сега обаче е нужно само едно студено механично око да пропълзи по издутия корем на бъдещата майка и пред погледа на смаяните бъдещи родители ще скицира малката човешка чернова, която бива списвана в утробата, редом с всичките ѝ атрибути, далеч не само полови.
И взрян в малкото мониторче, единият от авторите на същата тази чернова си мислеше как по същия начин преди горе-долу тридесет години други двама са се взирали в самия него, докато той е бивал списван скришом, далеч от хорските очи, и също като него са се надявали тая чернова, която предстои да се превърне в цялостно произведение, да е по-съвършена от самите тях, и за момент разбра, че всъщност въпросът с авторството е, ако не друго, поне малко спорен, даже да не каже и надменен в някаква степен, защото е ли всъщност той авторът, или е само чернова на черновата, публикувана от някой друг? И тоя друг е хванал родовия свитък от папирусова кожа, изчегъртва, дето види мастилени ченгели и сгрешени букви, или пък верни, знае ли човек, и почва отначало: пише, маже, цапа, драска, реже и крои, а химикалката му хлътва във вдлъбнатини, дълбани вече сума чернови, и сякаш по неволя, а пък може и нарочно, изпод химикалката излиза нос на онзи дядо; очите – на бащата, дето ги е взел от своя, който пък ги свил от свойта баба; устни от един забравен чичо, изгубен във войната; краката са на някого, от когото даже няма снимки, абсолютно непознат, ала свитъкът го помни, пише бясно, че ще трябва скоро да го публикува, та да могат други да четат и да си казват Боже, колко е велико, или пък за нищичко не става, или, най-лошото от всичко, бива, ама има по-добри, и не една творба, да кажем, време да ѝ посвети, да се потруди, ами хиляди такива, милиони, милиарди, даже, едновременно ги мисли, едновременно ги пуска за печат, защото, ето, продължава мисълта, когато първо го е правил, като всеки аматьор, е хванал глина, или пръст, и се е хванал да извайва, после, второто, или пък третото, зависи откъде четеш, и после още по-нататък, ама в някакъв момент като че се е изморил, като че му е омръзнало да е оригинален, и той, като всеки сътворяващ, когато остарее, започва да повтаря своите постижения, и вместо да измисли нещо ново, се обляга на това, което вече знае, дето е доказано – работи, защото, ако не е счупено, то какво да му поправяш? И се е отказал да създава, а просто комбинира до безкрай, ала защо? Защо? Таи ли той надежда, че творбата му е вече толкоз съвършена, че сама ще се усъвършенства? Или пък се е превърнал в атеист? Дали изпитва сам съмнение относно собствените си възможности? И дали очаква някога (сама) да се роди творбата, която си е струвала наистина, да може да го изненада тя, защото той не може да се изненада сам? И значи, продължи му мисълта, значи Господът, ако го има – а кой друг би могъл в момента да изписва кожата на предстоящия човек, – значи той, оказва се, е първият – и най-голям – постмодернист, понеже не работи ли с цитати от много други поколения за всеки мъничък живот? Но ако това е така, продължаваше трескавите си мисли, ако това е истина, то значи вече, в своето развитие, сме достигнали и Божието ниво – е, какво тогава ни остава? Кое събитие ще бележи края на постмодернизма? Апокалипсис? После? Човекът ще се хване да изписва други хора? Но това не ще е на добро, си каза…
Или пък, осени го, а очите му се разшириха, или пък се е отказал? И седи си тихо отстрани, вперил някакъв невиждащ поглед в тоя там папирус, дето се изписва и прелиства сам?
И му се струва, че около себе си дочува дращене на химикалка, обръща се рязко зад себе си, но вижда само лекаря, който го поздравява, юнак ще е, честито, и го плесва по гърба, а пък съпругата му се разплаква, глупости, и посяга той да я прегърне, ала, унесен в мислите си, не вижда как една мастилена сълза се отронова от ъгълчето на окото ѝ и се спуска по бузата ѝ, оставяйки след себе си синкава диря.
