Успешният и непознат живот на Люба Бояджиева

Мария Василева

бр. 7/2022

Неотдавна (през месец декември 2021 г.) в парижката аукционна къща “Artcurial” се състоя търг, който остана незабелязан в България. А беше свързан с едно от светлите български имена, оставило следа в световната културна история – Дора Валие (Увалиева). Родена в България, но известна като френски историк на изкуството, тя не само пише за художници като Малевич, Брак, Леже, Миро, Бранкузи, но и налага имената на Митничаря Русо и Серж Полякоф. През 1977 г. организира изложба на Димитър Казаков в Париж.

На търга се разпродаваше нейната колекция, състояща се от творби на някои от най-големите съвременни имена (част от тях с лични посвещения), както и на по-неизвестни, но стойностни представители на латиноамериканското изкуство. Сбирката всъщност е интимен портрет на един изключително интересен и успешен професионален път. Винаги е тъжно, когато точно такива притежания, отразяващи личността на собственика, се разделят, разпродават и като че ли го погребват за втори път. Жалко е, че и нашата държава няма капацитет да се намесва в такива случаи и да откупува подобни колекции, които за нас имат много по-голямо значение, отколкото за когото и да било другиго. Чрез тях и чрез проявеното уважение към такива имена може да се изгради липсващото ни самочувствие и позиция на световната сцена.

Сред художниците в каталога на аукционната къща направи впечатление едно българско име, почти напълно непознато у нас – това на Люба Бояджиева (Liuba Boyadjieva). Тя беше представена с една рисунка, две литографии и бронзова скулптура.

Родена през 1923 г. в София в семейство на писателка и индустриалец, Люба напуска България заедно с родителите си, когато е на 20 години. Записва се да учи скулптура във Висшето художествено училище в Женева, а през следващите две години е в Цюрих, където последва преподавателката си Жермен Ришие (френска скулпторка, работила в ателието на Антоан Бурдел, носителка на наградата за скулптура „Блументал“, представяна три пъти на Венецианското биенале). През 1946 г. семейството се премества в Париж, а през 1948 г. се установява в Сао Пауло. През целия си живот Люба Бояджиева поддържа ателиета в Париж и Сао Пауло, пътува много, запознава се с някои от най-интересните представители на световната художествена сцена. През 1958 г. се омъжва за Ернесто Волф – художник и колекционер на византийско и средновековно стъкло, както и на африканско изкуство. След 1989 г. до смъртта си през 2005 г. живее в Апенцел, Швейцария и продължава да работи и в Париж.

През 50-те години на миналия век Люба Бояджиева придобива международна известност с монументалната си естетика, вдъхновена от древни култури, по-специално от културите на маите и толтеките, ацтеките и инките. Нейните „Птици“ са отличен пример за характера на творчество ѝ, в което тя преосмисля изображения на животински и растителни форми в логиката на следвоенния модернизъм. Както отбелязва Сам Хънтър: „Новият полуабстрактен, героичен стил от средата на 50-те години, видян в биоморфните същества, които са лични еквиваленти на хибридни асирийски воини или хералдични микенски зверове, я отличава от съвременниците ѝ във формално отношение, като същевременно запазва творчеството ѝ в основното течение на модернизма“.

От 1947 г. Бояджиева започва да участва в ежегодните изложби Salon d’Automne в Париж (печели награда още през първата година) и Salon des Tuileries. Галерия “Domus”, Сао Пауло, организира първата ѝ самостоятелна изложба през 1950 г., а през следващото десетилетие тя прави изложби в няколко галерии в Париж и Сао Пауло. От 1954 г., след продължително пътуване из Европа, Северна Африка и Северна и Южна Америка, наблюдавайки мотивите на древните култури, творбите ѝ стават значително по-абстрактни и стилизирани.

През 1962 г. печели Националната награда за модерно изкуство в Бразилия. През 1963 г. получава още една награда на биеналето в Сао Пауло, а през 1965, 1967 и 1975 г. отново участва в изложби там. През 1968 г. Фондация „Маг“ в Сен Пол дьо Ванс, Франция, организира важна самостоятелна изложба на нейни творби. През следващата година получава награда на Салона на жената в Кан. Четири пъти участва в изложбата „Панорама на бразилската скулптура“ (1970, 1973, 1976, 1979), организирана от Музея за модерно изкуство в Сао Пауло. Първата ѝ самостоятелна изложба в Лондон се състои през 1972 г. в галерия „Ахим Мьолер“, която организира още самостоятелни изложби на нейни творби в Ню Йорк. През 70-те години на ХХ в. Люба въвежда нов акцент в работата си, като опростява формите, запазвайки чувството за пропорция и баланс, което винаги е било основополагащо за нейната скулптура. Тя изпълнява много обществени поръчки, по-специално на кея Сан Бернар в Париж, като част от общинската колекция за публична скулптура на открито.

Включвам тази фактология в статията, защото, от една страна, Люба Бояджиева е неизвестна в България, а от друга, биографията ѝ показва изключително активна и успешна международна кариера. Най-много информация за творчеството и живота ѝ получаваме от публикуваната през 2002 г. монография с текст от Сам Хънтър – историк на модерното изкуство, едно от най-големите имена в съвременната американска култура. След като посещава ателието ѝ в Бразилия през 1969 г., той е силно впечатлен от работите ѝ и продължава да ги следи и изучава през следващите години. Каталогът е издаден по повод самостоятелната ѝ изложба в галерия „Ахим Мьолер“, Ню Йорк.

Творчеството на Люба Бояджиева стъпва върху здравите основи на френския класицизъм. Тя обаче развива познанията си, преминавайки от фигуративност към биоморфност и движейки се по ръба на реализма и абстракцията. Художничката изследва движението на формата и мощта на обемите, като създава предимно единични композиции с различен размер. В тях могат да се открият различни референции към някои от най-големите творци на съвременността, но също и следи от древни африкански и латиноамерикански култури. Самата тя още в България учи гръцки и латински, свири на пиано, превежда от френски и немски. Животът ѝ я сблъсква с различни култури, което несъмнено се отразява на творческите ѝ търсения. Формите на скулптурите са органични, напомнящи природни феномени, но и с голяма доза драматизъм, като че ли в желание те да бъдат предпазени и съхранени. Нейна запазена марка остава широко отворената уста – рев на съпротива, но и зов за помощ и спасение. Към средата на 50-те години Люба Бояджиева върви все повече към абстракция, запазвайки героичното излъчване на работите си. Скулптурите ѝ приличат на тотеми, здраво стъпили на земята и все пак устремени нагоре към други светове и планети, където като че ли ще намерят повече чист въздух.

Творбите ѝ са представени в много големи музеи за съвременно изкуство, сред които Musée National d’Art Moderne, Париж; Музей за модерно изкуство, Рио де Жанейро; Музей за модерно изкуство, Сао Пауло; Музей за съвременно изкуство, Сао Пауло; Колекция от биеналето в Сао Пауло; Музей за бразилско изкуство, Бразилия; Музей на Сен Пол дьо Ванс; Кунстхале, Нюрнберг; Музей на открито Хаконе, Япония.