Необичаен текст, който пресъздава с любов пътешествие, споделено с литературния гигант
Оливър Балк
Есето на Хорхе Луис Борхес „Борхес и аз” е типично за автора. Демонстрира ерудиция, отличава се с елиптичност, стегнатост, автореференциалност, страстност и загадъчност. В своя текст, с радост и проницателност, Джей Парини се опитва да направи точно това: да изследва личността на писателя, литературния колос на Латинска Америка. Въпреки измамната си простота, текстовете на Борхес се съпротивляват на лесните обяснения или – понякога – дори на готовността за разбиране. Аржентинският писател открива удоволствие във възможността да обърква и озадачава.
Авторът на текста подхожда към своята задача не като критик, а като действащо лице. Верен на стила на големия писател, вписва самия себе си в картината на пресъздадената драма. Борхес и Парини, учител и студент, пътуват с очукан бонбоненочервен „Морис Майнър“ из северната и централната част на Шотландия, единият сляп, другият „срамежлив и често примиращ от страх” – и двамата изгубени в собствените си лабиринти, но и отворени към света.
Парини, американски писател, университетски преподавател и литературен биограф, не започва книгата на празна страница. Преди петдесет години, като докторант в Университета в Сейнт Андрюс, той среща Борхес на живо за първи път. Аржентинският писател е дошъл за кратко в Обединеното кралство, за да получи литературна награда и изнесе няколко лекции. Дошъл е в Шотландия, за да се срещне със специалиста по англосаксонски гатанки мистър Сингълтън. Домакинът на писателя обаче неочаквано е ангажиран със спешна задача и Парини смело влиза в неговите обувки и става гид и помощник на Борхес. Така започва бурното едноседмично пътешествие из вътрешността на Шотландия.
Ако четем текста, без да сме запознати с горното предисловие, „Борхес и аз” (версията на Парини) ще ни завладее с напрегнато действие, изпълнено с приключения и опасности, с един подчертано синематичен сюжет. Киносценарият по този текст, в стил Том Шарп среща Мистър Бийн, сякаш сам се е написал. На пътническата седалка в малката кола седи възрастен, малко смахнат писател, „почитател на лабиринти и огледала”. Облечен в костюм не по мярка, със светлосиня вратовръзка „с принтове на оранжеви водопади и летящи риби, осеяна с остатъци от храна”, Борхес на Парини е непресъхващ извор на идеи, дяволит хумор и енциклопедични знания за световната литература. Зад кормилото, в пълен контраст, седи младият тревожен Парини, един злочест Санчо на Борхесовия Дон Кихот, толкова объркан, колкото и омагьосан от недокрай ясния ангажимент, който е поел твърде импулсивно.
Двамата мъже преживяват множество драматични премеждия: избягват на косъм гибелта, преобръщайки лодката си в езерото Лох Нес, пропадат в ровове (Борхес), повръщат на фериботите (Парини) и преживяват „втора битка при Кълоден“[1]. Парини предлага пъстър състав от второстепенни персонажи, които също като него се озовават в трудни ситуации, предизвикани от ексцентричната бляскава интелигентност на Борхес – изпълненият със съмнения свещеник е почти разплакан от чужденеца полиглот, който рецитира благодарствена молитва на латински, а библиотекарят, с когото се срещат, наблюдава с „дълбоко неодобрение” как слепият Борхес грабва книга и започва да облизва кожения ѝ гръбнак.
Нощта, прекарана в къщата за гости на овдовялата мис Брейд в градчето Киликранки („галско название с гласни, разширяващи се като акордеон”) носи ново приключение. Мястото предлага единствено подслон – тясно двойно легло, – а къщата се оказва само с една тоалетна, до която се стига през стаята на вдовицата. Трите пинта бира, изпити на вечеря от Борхес, водят до „непредвидени последствия”. През нощта, измъчвани от подути пикочни мехури, двамата водят задушевен разговор за изгубени любови и неща, за които се разкайват. Лежейки на леглото до Борхес, който е облечен в жълта сатенена пижама и излъчва миризма на вкисната пот и „непознат одеколон”, Парини си задава въпрос, който продължава да го озадачава и днес: „Как, за бога, се озовах в едно легло с възрастен, бъбрив, сляп мъж в отдалечено селище на шотландската провинция?”.
Един по-посредствен писател би спрял в този момент. Вероятно би добавил няколко остроумни анекдота, разкрасени с времето и излъскани от преразказване. Не и Парини. Той не толкова коментира своя герой, колкото го описва – неговия характер, идеи, посветеност на литературата. Авторът на текста, който тогава е на 20 години, едва ли е чувал за Борхес, камо ли да го е чел. Неговото по-зряло и добре информирано „аз” се връща в миналото, за да го просвети, използвайки остроумния словоохотлив Борхес. Това е находчив замисъл, изпълнен с впечатляващ замах и изненадваща духовитост.
В книгата има сцена, в която колата на Парини, „Морис Майнър“ (получила прякора „Росинант” от Борхес) пърпори бавно към къщата на Александър Селкирк, шотландския пират, вдъхновил Дефо да напише романа „Робинзон Крузо”. „Писателите винаги са пирати, отбелязва Борхес, когато минават покрай дома на Селкирк, грабят, взимат всичко, което искат от другите и моделират окраденото според своите цели”. В този смисъл книгата „Борхес и аз” е продукт на усъвършенствано пиратство и впечатляващо литературно въображение. Авторът ѝ създава ярък, вълнуващ пътепис, посягайки на собственото си минало. Така Парини отдава своята почит на майстора на невъзможни светове и ни дарява огромна наслада.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 5 август 2021 г.
[1] Битката при Кълоден е последното стълкновение от Якобитското въстание от 1745-1746 г. Едни срещу други се изправят якобитските сили на Чарлс Стюарт и армията, командвана от принц Уилям Огъстъс, лоялна на британското правителство. – Б.пр.
