Поезия

ВБВ

бр. 10/2022

В очакване на месията

Седмици наред прикриваме бременни човешки жени из железопътните улици:

прибираме ги в тялото си – охраняваме ги със своето растително око на гърба.

От нощното гнездо на Земята излитат студени и стоманени ядрени глави,

а инженерните вулканични кратери усилват гърления им зов преди зората.

Ракетите свистят в дълги улеи нагоре към дълбоките звезди и планети,

огнените им атомни опашки опожаряват изоставените хуманоидни пазари.

Военният паваж се огъва под изрязаните коловози на смъртни машини

и ние виждаме изкривени от страх лица или своите остри, вкаменени скули.

Единствената ни надежда е някоя бременност да се окаже прераждане.

Alföld és Észak

Унгарската пуста завива вътре във себе си,

летоброене надвиснало тежко и ярко пече.

Езерата солени издишат водорасли от месеци,

сухоземен остатък от древно Панонско море.

Покрай пръснати пясъчни, вятърни дюни

пресъхват унгарските бели, сладководни блата.

Седименти от дълбокото слънце увиснало

постепенно се ронят, изветрят в скала.

Ала тези втвърдени и есенни скални масиви

разноцветно се слягат на свой ред във пръстта.

Потъват дълбоко дървета, утайки, руини

и се смесват със стари, морски и мъртви стада.

Защото в Земята плиоценът спомени пази

за океаниди измрели от вулканичен възход,

за бозайници китове, за морските крави,

за тектонични акули от вторичноустия род.

В древния воден басейн се завръщат

и всички жълти, изсъхнали маджарски жита,

затова в пустошта ветрове се събират

през бали от есенни тръни и земни листа.

Унгарската пуста загива бавно във себе си,

но това е безконечен разград и развой.

Всичко се рони и ражда в отшелни откъслеци,

а равнината е все празна във вечен покой.

Животински тезгях

Във вестник „Психо“ има една диспансерна стена,

която е завещана от Ванга като

куклена молитва за окачане на провесени животни.

Отдолу има тезгях

с надзорни съседи. Всеки съсъд

наднича бъдещето

през определена дупка

и клюкари за изневерите,

а после отваря задниците на останалите.

Но чак като обесят някое животно,

започва забавлението:

Лешояди

Можеш дълго да го влачиш на връв,

като някакво лазило по камъните и чакъла

или да го въртиш над главата си като тенекиена

консерва.

Но накрая хитро ще го оставиш

на лешоядите и чакалите в прахта.

И ако все още държиш здраво връвта,

когато те литнат нагоре

(с парчета от разкъсаната жертва),

внезапно ще придобиеш

нощно и хищно хвърчило.

Опъвай връвта според вятъра.

Мравчеподобни

„Само да не излязат от буркана, че ще ме

полазят…“

И след малко започва да вика.

А на тезгяха лежат апатични

органи и сетива:

наблюдават с разширени зеници всичко

и някак внимателно се извръщат

по посока на бурканите.

„Те са полезни – оставят мазни следи. А по тях

после може да се предсказва смъртта

и на други животни.“

Мравките влизат в нишите, фугите, бръчките,

отверстията. Влизат и излизат, суетят се,

бутат, блъскат, нещо тътрят.

И накрая идва обгазяването.

Кучета

„Казах да не си пъхаш кучето между краката!“

Селскостопански

Човекът-овца пасе.

Човекът-овца пасе и преживя.

Човекът-овца си почива.

Това глупаво и тинесто прасе накрая

ще бъде заколено

и вълната му ще иде за възглавници по тезгяха;

а овчата челюст ще ни бъде фенер.

Като те гледам,

ти си вид преживно и късоглаво животно

от семейство кухороги

и родът ти е бавен.

Всъщност човекът-овца какво дава на природата

освен проста бамя?

Мравояди

Те имат дълги, дълги хоботи, които влизат

в дупетата. Тлъстите им устни опипват

добре задните части и има достатъчно слюнка.

Павиани

Ето ги тези, които днес наблюдават павианите.

Зад тънки стъкла или

в дълбочината на огромни кристални огледала,

където песоглавците са завързани едни за други,

или в дебели батискафи,

обесени с главата надолу или

опънати на чертожната маса, а на нея сатър,

месарски трион и

стоманена ръкавица.

На стените обаче винаги висят куки за месо.

Ето ги и тези павиани,

които гледат на свой ред човечеството:

зад решетките на историческия прогрес,

зад маските на социалното равенство,

зад вечните обещания за справедливост.

Те ни наблюдават и разбират

всичко.

Но имат ли павианите метафизика?

Плешиви

По равнините на морския чакъл

виждаме двуутробно плъховидно кенгуру.

При всеки негов древен подскок

земната повърхност бавно се издига или пък потъва

в огромни периоди от време.

Заедно с птицечовката то населява

тези ширини, които се наричат

Terra Australis Incognita

(тук днес има предимно световни пожари

и местни резервати със застрашени аборигени).

Когато заловиш такова плешиво животно,

можеш спокойно да му одереш кожата,

да му избиеш бивните,

да му обърнеш стомаха

или да му усучеш червото.

Всичко това носело късмет на ловеца.

Мумифицирани

Цялото минало се съдържа в животните

и в техните близки растениевидни братовчеди.

Това е най-важното знание,

което човечеството придобило

в своята неравна борба с природата.

Затова хората улавят,

убиват,

изкормват,

препарират:

едно по едно, стада по стада,

видове връз родове на купчини завързани,

омотани с въжета, провесени в коридори,

канцеларии и хилядолетни заводи.

Всяко животно – безценно:

Всяко животно е дар.

То е нишка във разказ, брънката спомен,

парченце от пъзел,

отпечатък в стомна.

Всяко животно е памет

и ние се храним със нея

обилно.

И ако накрая всички уловим –

миналото ще узнаем.

Descartes не е Рене

(Из „Предтечите на модернизма в изкуството“)

Декарт бил болнав и блед математик,

който правил секс с прислужницата Helena Jans van der Strom.

И те се съвкуплиха,

и бидоха по закона на благодатта праведни,

и чадо благодатно нам породиха:

Fransintge тънката и смъртната.

Когато на 44 годишна възраст

Декарт изгубил злощастно своята петгодишна дъщеря,

той изпаднал в безутешно страдание.

Когато човек изпадне в безутешно страдание,

той често ражда чудовища.

Когато човек роди чудовища,

той понякога се ужасява или оправдава.

Но Декарт се разплакал горко и не родил

цяло чудовище.

Родил аутоматон.

Припев:

Descartes успял да обедини

алгебрата с геометрията,

а същевременно

да раздели душата и тялото.

После цял живот (в холандско изгнание),

се мъчил и терзал да ги съедини

безуспешно.

Descartes е име,

а не човек. Той не е Рене

и никога не е успявал да бъде

през целия си прост, биологичен живот.

Макар че веднъж се подписал като

Rayner Jochems, т.е. Рене, син на Иоаким,

когато записвал дъщеря си.

Но така и не се преродил,

а вместо rené

станал телесна машина,

тяло от машина.

И когато през 1642 г.

създал прекрасен и механичен момичешки автомат,

той кръстил аутоматона Франсин и го разхождал

из Европа в отделна карета

за назидание, спомен и поука.

Припев:

Descartes успял да обедини

алгебрата с геометрията,

а същевременно

да раздели душата и тялото.

После цял живот (в холандско изгнание),

се мъчил и терзал да ги съедини

безуспешно.

Постепенно той усъвършенствал своята дъщеря-машина

и колкото повече възхита пораждала тя,

толкова повече бащата се привързвал

към своята преродена

кукла.

Именно на това била тя на̀глед

и, ето, станала Рене.

Докато един ден философът

– в усилията за безкрайно инженерно подобрение –

изпаднал – без никак да подозира – в изродната долина.

И оттам нивга повече не изпълзял.

Амин.

Post Scriptum

Междувременно изложението на Франсин

озадачавало минувачите, кралете, дори животните и учените.

Такъв механо-напредък

бил и смущаващ, и богохулен,

още повече след като тя останала сама –

без баща:

и забранили книгите на Descartes;

и изгонили последователите като плъхове;

и изгорили аутоматона на клада.

Край на дъщерята.

А впоследствие

чрез злорадство и проникновение

Нютон се възползвал от тази френска слабост

(от тази извънбрачна любов), (както и

от настроенията срещу философа),

и застопорил, засрамил и затрил

картезианската

теория за вихрите.

И вихрите на метафизиката

застинали завинаги мъртви

в чудодейния и изумителен ХVII век.

Един музей на обърканата природа.

Ante Scriptum

Въпреки цялата тази закостенялост

на експонатите

и въпреки повторната смърт на Франсин,

ние не бива никак да забравяме,

че Декарт, освен велик математик, бил голям ироник

и неговото безкрайно архивно наследство останало

завоалирано и скрито

сред нас:

то всъщност представлява нашият общ свят.

Точно този, в който живеем,

Този свят, а не друг:

ускорението на страстите,

ерозията на религиите и науките,

технологичният ексцес,

стремежът към безкрайно удоволствие,

ждрелото на съзнанието,

…

Свят без René.