„Последният ден на XX век“

(обзор на една алтернативна литературнокритическа история)

Николай Генов

бр. 10/2022

Текстът е намерен в една от камините на Софийския университет, за които се твърди, че свързват различни светове и изплюват ръкописи, които не горят. Публикуваме го тук без особени редакции.

До съвсем скоро[1] в българското литературознание се подкрепяше тезата, че „Последният ден на XX век“ на Иван Вазов е първото научнофантастично произведение у нас. То, така да се каже, впечатляваше изследователите с богат асортимент от находчиви мотиви, половината от които бяха по-скоро въобразени, отколкото въплътени в текста. И тъй като ставаше дума за съвсем канонична творба, критиците се надпреварваха да се разделят на лагери и школи, за да могат да обяснят колкото се може по-конфликтно предимствата и недостатъците на този текст, засягайки междувременно авторитета и самочувствието на противниковата страна. Тази институционализирана препирня даде много жертви, но и снабди историята на литературата с вълнуващи въпроси, на които не е добре да се отговаря прямо.

Настоящият очерк има за цел да припомни някои от по-важните позиции, останали ни в наследство от 30-годишната ежба. Те се спират върху различни аспекти на произведението и сами по себе си преосмислят фантастичното по нов, бихме могли да речем, почти резонен начин, който противопоставя трезвото пиянство на категоричното въздържателство. Водещият изследователски принцип тук е принципът на безхаберната хронология, тоест излагането на тенденции в що-годе правилен ред, без да се обръща прекомерно внимание на последните две цифри от датата на тяхното обнародване. Важно е да се отбележи, че някои от по-престижните литературни списания не са включени в хода на изложението, защото повечето читатели у нас не са успели да възпитат у себе си здравословния навик да си връщат заетите книги в библиотеките, което практически ги превръща в крадльовци – проблем, заслужаващ своя собствена статия. И така…

Може би първата група, която посяга към интригуващия сюжет на Вазов, е хайката на българските бъдещолози. Тя прави това по навик, защото подобно на западните футуролози е свикнала да е на всяка манджа мерудия. Актът на нейното налазване се осъществява някъде в първия ден на XX век, за което съдим по спомените на многоуважаеми господин Балонски, виден техничар, а по-късно и председател на Задруга на балканските прогностици. Ето какво пише той:

Бяхме се събрали на „Славянска беседа“, когато отнейде, подобно на ламя в кладенец, изскочи Пейо Жулчев и донесе прясно отпечатания текст[2] на господин Вазова. „Фоноскоп… това ще да е телескоп, по който се говори“, заключи някой, дордето го четяхме в началото. Всички тогава бяхме изпоизумлени, най-много Тошко Карабойчлията, който от време на време подсмърчаше. Що за дяволия, мислехме! По-натам имаше и още нещо, флиг-миг ли какво; то ни напомни за кабриолетката на бай Ставри Лулчаков, но истинското събитие за нас си остана фоноскопа (Балонски 1900: 643).

Още тук, в този може би най-ранен етап от рецепцията на популярния текст, изпъква мястото на пряко съприкосновение, което скарва българските бъдещолози и ги разделя на две враждуващи фракции. Първата, тази на телефонистите, предвождана от Семо Косев, Лалчо Лармунджиев и самия Иван Балонски, смята, че устройството, което царят използва, за да разговаря със сина си, е най-важният елемент на повествованието. Техните противници – автомобилистите, както ги наричаме днес – напротив, настояват, че „флигт-вегът“ е по-впечатляващ „и туйто“ (Скрежински 1907: 13). Консенсус така и не бива постигнат.

Тъй като разногласията в четата на българските бъдещолози са съвсем нагледно описани в монографията на професор Людмил Стрелчев – „Бъдеще предварително“ – настоящата статия ще си позволи да прескочи пикантериите и да продължи с по-късните школи, дефинирали родното литературознание. Става въпрос, разбира се, за планетистите, които се появяват в средата на XX век.

Това, което бъдещолозите са възприели погрешно като въпрос на прогреса, е основната причина за големия разкол в нашата литературна критика и до днес. Всъщност творбата на Вазов не цели да изумява; тя е фин социален прочит, сатира на житейските нрави, поради което не инвенцията на инженерите е ключова за повествованието. Забележете как хората се поздравяват вежливо, в добро настроение са, усмихват се – това изобщо не може да бъде България, а някаква друга планета. Патриархът, с други думи, стига много по-далеч, отколкото са могли да видят техниците на нашата литература; той описва нов свят! (Маймалев 1965: 826).

Тезата на планетистите добива широка популярност по време на Студената война, и е общо взето, българският принос в космическата надпревара. Цели поколения средношколци израстват с тази интерпретация, борят се за нея, носят си я в сърцата. За момент изглежда така, сякаш литературата е постигнала мир и разбирателство, но еуфорията бива яростно потъпкана от вулгарния бунт на виртуалистите. „Да се твърди, че това, което пише Дядо Вазов, изобщо се случва някъде, е наивно в най-висша степен“, заявява Тома Върбежков в своя манифест „Да, ама не!“. „Погледнете само географските имена – това очевидно си е Земята, но не баш, защото лекарите разрешават някакви неща. Значи е симулация. Всичко е „Матрицата“. Няма истина, няма лъжа. Да ме оспори, който смее!“. Безспорно силен, ако и малко обезпокоителен довод.

Влиянието, което виртуалистите оказват на родната критика, е твърде голямо, за да бъде обхванато в един такъв кратък обзор, но е достатъчно да се види какво поражда то в следващите няколко години: движението на действителнолистите, клуба на полуреалистите, сговора на почтисимулистите, школата на танцуващите степ и прочее. И все пак при цялото това разнообразие на гледни точки безспорно най-запомнящата се позиция е тази на есхатоаристотелианците, според които цялата тази крамола си има начало и среда, от което следва, дай боже, някой ден да има и край. Но дотогава…

Ръкописът приключва тук с инициалите Ф. П.

[1] През 2015 г. Енчо Генадиев откри няколко слепени страници в преписа на Паисиевата история, предприет от поп Пунчо, и това хвърли нова светлина върху въпроса кой всъщност е бил пръв в дисциплина, която по това време не е съществувала. Вж. Генадиев, Енчо. Тези страници бяха слепени, кълна се. – Литературни пощипвания, бр. 3784, год. 1.

[2] Този момент от дневника на Балонски остава малко неясен, тъй като „Последният ден“ е подписан с дата 30.12.1899. В книгата на професор Мечков, който много внимателно проследява богатата история на творбата, се споменава, че печатарят Ортег Гегов имал проблеми с машината, поради което решил да поръча нови части от Виена. „Нещо обаче се случва, това води до другото и… така. Станала тя една. Текстът излязъл малко по-късно“ (Мечков 2013: 974).