Разговор с Василена Радева
Василена, ти и Нейтън Купър сте основатели на „Паник бутон театър“, една независима театрална формация, чието поле на работа е впечатляващо широко и богато – от създаване на театрални спектакли до работа с маргинализирани социални групи. Разкажи ни малко повече за името на вашата група, която асоциативно препраща към идеята за разблокиране, изход, спасение, аларма. Какво означава за вас да натиснеш паник бутона?
Съчетанието „паник бутон“ звучи тревожно, но всъщност той служи за сигнал, че някой има нужда от помощ – първа и много необходима стъпка към преодоляването на опасност и подобряването на дадена ситуация. В нашето урбанизирано западно общество има нужда все по-често да натискаме паник бутон, за да спрем механичния или електронен ход към катастрофата и да бъде спасен Човекът. Ние вярваме, че това може да се случи чрез изкуство, а театърът за мен винаги е бил като увеличително стъкло, през което се вижда Човекът, в неговата различност и душевност, в неговата сложност и същевременно в неговата архетипна първичност. Мотото под името на нашата организация е ‘push with care’, което на български би прозвучало като „натискай отговорно“. Защото с болката и страха, както и актуалните теми на деня не бива да се спекулира и дълбокото потапяне в реални истории и съдби изисква от твореца да търси и реабилитира смисъла, красивото и светлината.
Поводът за нашия разговор е най-новият ви проект, чиято крайна цел е поставянето на спектакъл под твоя режисура по пиесата на Маргьорит Юрсенар „Електра, или свалянето на маските“. Ако си послужим с езика на Юрсенар, Електра е епоним на собствената си драма на отмъстителка, девойка, обзета от мъжка решителност. Какво те провокира да подходиш не към някоя друга съвременна интерпретация или към класическите трагедии на Есхил, Софокъл и Еврипид, а към Юрсенасорвата „Електра“?
Решимостта в днешно време няма пол, а по-скоро е свързана със степента на провокация от външни обстоятелства или хора, с усещането за „притиснатост до стената“, което мотивира звяра в човека за един яростен, може би последен скок. Според Джоузеф Кембъл в неговата забележителна книга „Героят с хиляди лица“, човек получава „повик към героичност“ в гранична ситуация – изправен пред загубата на нещо много ценно за него, понякога и собствения му живот. Тогава той извършва своеобразно пътуване между световете, или инициация, и се завръща готов за подвиг. В случая с древногръцкия сюжет за Електра и Орест подвигът е с обратен знак, героичната решимост не е спасителна, а (само)унищожителна сила. Това, което ме привлече толкова силно към интерпретацията на мита от Маргьорит Юрсенар, освен безспорно красивата ѝ фраза, често стигаща до философска сентенция, е силно изразената, убедителна магнетичност на Електра, която завлича в един вид любовно съзаклятие трима (далеч не толкова радикални) мъже. И накрая, когато всички маски на интриги, прикрити истини и (под)съзнателни мотивации са свалени, остава една празнота, в която провалилите се победители ще бъдат навеки свързани.
Юрсенар, много по-популярна с написаните от нея романи, се обръща за първи път към драматургично писане по време на Втората световна война, макар пиесите ѝ да излизат десетилетие по-късно, включително нейната „Електра“, която тя създава през 1944 г. Как театърът помага да мислим повратното време?
Да, интересен е фактът, че Юрсенар започва да пише пиеси по време на един от най-големите световни катаклизми. Сякаш диалогичността на драматургичния жанр е своеобразно противопоставяне на скъсания политически диалог във войната. Тези дни всички ние преживяваме колективната травма на войната в Украйна, която освен чрез ужаса и съпричастността към разбитите човешки животи, смразява нашите сърца и в един екзистенциален план. Това е разбитата ни илюзия, че с края на XX век дойде и краят на военните конфликти, поне за т.нар. „цивилизована Европа“. Умните изказвания и добрите геополитически анализи за основанието на превратното време, в което се събудихме, може да задоволят ума, но не спират ужаса в душата. Затова в тези дни на болка и състрадание, когато много от артистите са разколебани в смисъла да правят изкуство (съмнение, мощно връхлетяло ни и още с първия локдаун на пандемията), осъзнавам, че културата, изкуството и вярата са истинското убежище за разтеразните сърца и умове, или още по-добре казано от доц. д-р Петър Горанов в неговото философско есе, написано специално за нашия семинар по Електра: „Игровото подвизаване в гънките на отминали светове (с техните драми, фабули и герои) е оправдано, за да поддържа жива представата, че в средата на лошото настояще (каквото е всяко сегашно време) все пак може да се стои изправен, без да се очаква със страх и ужас краят на света“.
Ти откри семинара „Съвременният актьор в античния герой“ с думите на Юрсенар, че пренасянето в нечия същност се случва с единия крак в науката, с другия – в магията, което, изглежда, е и подходът, който си избрала за работата по пиесата. Семинарът, предхождащ репетиционния процес, беше концентриран върху поглед към трите антични Електри и особеностите на класическия гръцки театър. С какво ти беше полезен този вход от теорията към практиката?
Аз много обичам периода на проучване, през който всеки режисьор, а и повечето добри артисти преминават, преди да интерпретират творчески дадена тема и литературна творба. А когато става дума за един толкова базисен за европейския театър, класически сюжет, който във времето е имал стотици драматургични, театрални и кинематографични вариации, теоретичният вход към практическата работа по създаване на нова театрална творба според мен е абсолютно задължителен. В случая с публичния семинар, който проведохме на 5 март благодарение на подкрепата на Национален фонд „Култура“ и гостоприемството на Френския институт в България, нашето желание беше да споделим с максимално много заинтересовани привилегията да можем да се допитаме до експертизата на съвременни мислители като литературоведа Камелия Спасова, културолога Слава Янакиева и философа Петър Горанов. За читателите, които се интересуват, но са пропуснали да посетят събитието, споделям, че видеозапис от семинара скоро ще бъде достъпен в youtoube канала на Panic Button Theatre, както и на нашата фейсбук страница и уебсайт (https://www.panicbuttontheatre.com).
Първото поставяне на „Електра, или свалянето на маските“ e в Париж и е съпроводено с голям скандал, наречен по-късно от Юрсенаровите изследователи „Аферата Електра“, като основният конфликт там се отнася до пълното несъгласие на авторката с режисьорските решения и най-вече с избора на актьорите, в частност Електра. Юрсенар дори успява да осъди театъра за това, че те не се съобразяват с нейния поглед към пиесата и въпреки несъгласието ѝ я играят на сцена. Трудно е да бъдеш съвременник на автора, но не по-малко сложна изглежда задачата, когато трябва да подходиш към един в известен смисъл вече класически текст. Би ли могла вече да ни разкриеш някой от актьорите, който ще видим на сцената? Какво е най-важното, което съблюдаваш в избора на даден актьор за конкретна роля?
Ха, не знаех за този скандал. Но не звучи изненадващо, като се има предвид колко безкомпромисна и самовзискателна е била Юрсенар към своето творчество. Със сигурност тя не би толерирала случайни или немотивирани избори в поставянето на нейните текстове. В театралния свят е разпространена една шеговита фраза, че най-добрият автор за режисьора е мъртвият автор. Но по отношение на класиката, където темите и героите са далеч отвъд времетраенето на един човешки живот, голямата отговорност според мен вече не е толкова към конкретния авторов свят, колкото към осъществяването на автентична среща между съвременния артист и съвременния зрител, за да преминат заедно през лабиринта на архетипни, философски и културно-исторически пластове, водени от „червената нишка“ на своята собствена истина, която да ги изведе към светлината на днешния ден. Затова и изборът на актьори-съучастници в този проект за мен е изключително важен и беше предшестван от петдневно практическо ателие под надслов „Синдромът Електра – въздаването на справедливост днес“, в което имах щастието да събера петнадесетина изключителни актриси и актьори. Такъв тип работни срещи на артисти от различни театрални формации и школи, които да експериментират свободно по зададена тема, са изключително мотивиращи и обогатяващи, но уви, все още са рядка практика в родния театрален контекст. Тъй като за мен авторският потенциал на актьора е не по-малко важен и вдъхновяващ от драматургичния текст, аз много внимателно подбирам екипа за реализация на всяка постановка, следейки автентичността и интензитета на връзката, която има конкретният артист с дадената тема. Актьорът като автор е всъщност и основният фокус на нашата компания „Паник бутон театър“, защото това е и един от най-сигурните начини да останеш верен на времето и мястото, в което твориш, без да осъвременяваш изкуствено даден текст. Изборът ми на актьори за реализацията на „Електра, или свалянето на маските“ е измежду участниците в това петдневно ателие, но все още не мога да споделя конкретни имена.
Коя е революцията, в която се припознаваш, ако въобще в тази ситуация на кенсъл култура и перманентно извънредно положение това може да стои като въпрос?
Не се припознавам в никоя революция, макар и в „Електра“ на Юрсенар неизменно да се съдържа идеята за радикалната смяна на един ред с друг. Звучи като клише, но аз вярвам, че нищо ново и по-добро не може да дойде чрез насилие, а само и единствено чрез зачитане на човешките права и търпеливо инвестиране в досега на всеки човек до образование, култура и изкуство. Прошката, състраданието и взаимопомощта придвижват напред човечеството, а не революциите.
Във финала на нашия разговор искам да те попитам коя е книгата или пиесата, която препрочиташ отново и отново?
За съжаление, рядко ми остава време да препрочитам любими книги, с пиесите е малко по-лесно. Но в момента вече за трети път чета на децата си „Пипи Дългото чорапче“ и „Мили мой Мио“, като не спирам да се изненадвам от смешно-мъдрата, на места плашещо актуална находчивост на Астрид Линдгрен.
Разговора води ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
