Лидия Кирилова
„Щрих и Стих“ е дългосрочен проект на Компот Колектив, който представлява колекция от 12 анимационни филма, базирани на съвременни български стихотворения. Първата партида от дузината анимирана поезия излиза през 2015 г., а четири години по-късно са готови и вторите шест филма, като всички те се радват на голям национален и международен успех. На пръв поглед това са дванадесет фрагмента. Те са поставени от различни режисьори, работещи в колектив, но творящи независимо един от друг. Съвсем различни поети от различни поколения. Времева дистанция при създаването им. Индивидуални техники, стилове, подходи. Но под така беглото повърхностно впечатление за фрагментарност тази колекция представлява едно много хомогенно цяло. Съвкупност от общи интереси, общи теми, силно обединяваща музикална атмосфера, огромен професионализъм, любов към изкуството на късометражното кино и любопитство към предизвикателството да се интерпретира поезия. Потребност от съзидание и творческа близост във време на разпад.
Срещата диалог и взаимодействие между поезията и късометражната анимация в проекта „Щрих и Стих“ на Компот Колектив е художествена форма, която дава нов живот на поезията. Възможност да се вгледаме и вслушаме в нея и да се опитаме да я разберем, като прозрем скритите ѝ намерения за опознаване на света в нас и около нас. С интерпретацията на режисьора ефектът на стиховете се увеличава през още по-осезаемото и многопластово въздействие на образите. Историите, които режисьорите разказват, са в пряка връзка с тези на поетите, но имат свой собствен сюжет. Този втори план се наслагва и ги допълва, създава нов модус, който заживява съвсем отделен живот от първоначалното намерение на автора. Дава интересен ракурс към стиха и предлага уникалния си прочит на света, за да разгърне именно скритото, което може да бъде доловено само през личния прочит. Двете изкуства, които проектът обединява, в частност разчитат на метафорите, далечните асоциации и многото пространство между тях като основни изразни средства. Пространство за преживяване и лична интерпретация, за разходка из дебрите на паметта, разкриване на нови гледни точки. За разбиране на съществуването отвъд казаното, чутото, прочетеното, видяното – отвъд смисъла и мисълта и чрез тях. Въпреки че въображението вече има зададени параметри на развихряне, дори след екранизацията на стиховете отново остава достатъчно пространство за него.
Всичко започва с радостна мазнина в кръчма на Олвера Стрийт, където се вихри телесно задоволство – описано и от двете страни (на стиха и на щриха) с добронамерена ирония, преплитаща сласт и шарени страсти под съпровода на певец и звънкия апокалиптичен финал, който е пламнал площад. Може би това е песента на певеца или сравнение на сомбрерото му, или реалността извън кръчмата. А може да е по малко и от трите. Анимацията на стихотворението на Петър Чухов Любов по време на туризъм, направена от Весела Данчева, чиято е оригиналната идея за проекта, оставя усещането за наблюдение през калейдоскоп – шарено, игриво и безобидно надничане през непрозрачни прозорци, зад които се вихрят испански страсти, без да им пука на сластолюбивите персонажи, както и какво се случва отвъд това убежище на пороците.
Така небрежно зададен, тонът преминава към по-ниското и лежерно-меланхолично звучене в Естествен роман в 8 глави на Георги Господинов, режисиран от Милен Витанов. Атмосферата е на невинно пастелно синьо детство с много ясно очертани граници между светлина и сянка. Там няма нюанси, а контраст, има къщи с „ш“ и „т“, Бог е млечен сладолед, а скитникът е вечно пиян. Няма нищо ново под слънцето на тази реалност, която е толкова позната, че чак е идилична въпреки травмите си. И все пак се прокрадва нещо – надежда в кръговрата на живота. Ще продавам сладолед и ще фалирам всяка зима.
В съвсем естествен ход, над телата на динозаврите, изчезнали масово в края на предишното стихотворение, от синьото в камиона за сладолед палитрата преминава към баналния филтър на розовото, който винаги помага да сме Над нещата. В тотално контрастен и в същото време абсолютно синхроничен акорд с основния саркастичен тон в поемата на Стефан Икога е краткият по време и концентриран откъм теми и внушения филм на Ина Николова. В поетиката и изказа на Стефан има една несдържана арогантност, която тук е уловена в примката на изчистена, бебешкорозова картина, способна да я укроти до умерен цинизъм и успява да уравновеси абсурда на реалността с излизащите от комина на крематориума розови сапунени мехури до абсолютна вселенска хармония, без обреченост. Защото наистина, ама наистина никой за нищо не ни е виновен, освен собствената ни леност и неадекватност. Предизвикателството е да успеем да ги превъзмогнем още днес.
След рязкото сваляне на розовите очила скачаме направо в черно-бяла комиксова реалност и ставаме свидетели на убийство по невнимание. Малко сутрешно престъпление по текст на Георги Господинов, режисирано от Аспарух Петров, е способно да държи влага на свидетеля и извършителя си през целия ден. Светът става монохроматичен, но това не смекчава вината, тоалетната е в двора и имаме нужда от контрацептив, който също не отмива греха.
По-престъпно от убийството на охлюв би могло да бъде неизпълнението на списъка със Задачи за деня, особено ако тези задачи са животоподдържащи. Петя Златева е изпълнила много красиво задачата си на режисьор на стихотворението на Стефан Иванов. Уравновесеност, тъга и спокойствие пребивават ритмично в него и заживяват пастелно в леко напрегнатия свят на едно олицетворено лисиче семейство, където има хармония, старание, привързаност, общуване и загуба, и загуби: трагикомичен пир на осъзнатите липси. Времето ни рони и трябва да полагаме усилия за близост, казва Стефан Иванов в едно свое интервю, а в думите си за поетичната част в колекцията, Марин Бодаков споделя: „Аниматорите от „Щрих и стих“ освободиха нашите стихотворения. И ни показаха, че текстовете съдържат светове, че могат, че можем. И е много хубаво. Защото уталожва усещането за обществен разпад с усещането за творческа близост, между поети и режисьори“. Според режисьора Петя Златева стихотворението е разказ за душа, търсеща избавление от самотата си в ежедневните битови задължения. Според мен е продължаване на единственото научено в живота ни, преди да останем само душа – да оцеляваме. И намек, че когато вече няма близост и взаимност, животът е просто навик и оцеляване.
Стихотворението 100% настроение на Дмитрий Ягодин, по текст на Дилян Еленков, идва сякаш да потвърди това по един съвсем откровен и натуралистичен начин. Там най-посредственото в съществуването ни е заселено в цяла една жилищна сграда на поне 8 етажа и се вихри в собствените си няколко квадратни метра лично пространство, сякаш през стените не се чува нищо и сякаш на другите човеци им е чуждо човешкото. Само асансьорът – общото пространство – става ням свидетел на неподправения свян, когато от алкохола са останали само изпаренията, а от волята и ентусиазма за живот, само сутрешният дискомфорт след смъртта на съпругата, или след поредното безсмислено вчера, където сме били същите в ежедневното си скотство.
В Постиндъстриъл на братята Калоян и Борис Праматарови основната тема е почти същата, но с индустриално-апокалиптична атмосфера и още няколко етажа. Има повече арматура и стомана и няма свян. Картините на стиха и щриха се припокриват и се преплитат до абсолютно съвършена сплав. „Мрачна и категорична констатация за патологията на съвременното живеене: отчуждението и самотата, страха от Другия, пълната загуба на човешки образ“, казва Калоян за стихотворението си. „Размишление и визуализация на ужаса на човешките страхове, без светлина и надежда.“
Тук идва и бомбата, която хвърля Иван Богданов с двеминутната анимация на Млекарката по Димитър Воев. Този текст и аурата на поета Воев в тази малка-огромна колекция от думи и картини според мен са ключови за апокалиптичното цяло и „намесата“ им е един необходим балансьор, въжен мост между преди – началото на един разпад и прогресията му в настоящето. Някак всичко се е променило и всичко все още е същото с още повече трагизъм и разруха. Сякаш Воев е предрекъл тази разруха и е предусетил тази трансформираща обреченост. Сега е наследеното и това, което ще оставим на самите себе си, защото вероятно ще дърпаме конците, докато не осъзнаем, че го правим единствено и само спрямо себе си – човешкия род. В тези четири куплета и две минути и 35 секунди има толкова много фантазия, пророчество и метафоричност, че са напълно достатъчни – силен концентрат, който е добре да се приема в малки дози, за да не подейства като отрова, но и без нужда от разредител. Крещи за една обреченост, но и дава капка млечна надежда, може би за свобода, докато има кой да я копнее и търси. До последно.
В играта на живота, рано или късно, винаги идва Последният ден. Текстът е на Мария Донева, за мен може би една от поетесите с най-наивистичен глас. По детски искрен, топъл и откровен, но и категоричен и разказващ вечни човешки истини. Нейното стихотворение е пресъздадено от Далибор Райнингер в един изключително минорен и тревожен тон. Но през това време оранжево-ръждивите краски на листата-птици и коси в рисунките му навяват топлота, уют и спокойствие. Смъртта е просто едно пресътворяване, претопяване и краят не е тъжен, а съвсем естествен и необходим. А може би последният ден е първата разходка. В преходността на живота има нежност и красота, споделя Далибор.
Екзистенциално (да си дойдем на темата) е едно изключително важно и необходимо за пъзела парченце, което идва точно навреме и на място, за да затвърди потребността ни от разбиране и осмисляне на съществуването. Ако в последния си ден листото-птиче успява да избяга от клетката, за да направи света по-хубав с присъствието си в него, за да се осъществи, тук жената-риба, прекрасната русалка на Наталия Атанасова, успява несигурно, но умело да заобиколи мрежите на рибаря, за да не я погубят, преди да успее да ги осъзнае. Това е един изключително красив и нежен разказ за морето и плуването в океана на живота, където една риба-русалка-жена търси себе си отвъд неизвестното и оковите на навика. Филмът е стоп-моушън, изпълнен с изключителна прецизност, който Наталия посвещава на своя баща моряк. Споделя, че е работила по него в продължение на една година и колкото и стихове да е прочела, е избрала именно първото от тях за своя проект.
Кулминацията на темите, изненадите и заряда в „Щрих и Стих“ идва с шестминутната адаптация на стихотворението Плитка вена на Марин Бодаков. Светът, който Йоана Александрова пресъздава от само деветте реда, написани от поета, е едно красиво изобилие от форми, отпечатъци, палитри, внушения и вълшебство. От магия към натуралистична биологична телесност и жизненост до смърт и ново раждане. Не е ли това просто всичко? Авторът споделя, че сърцето му е въплътено в Плитка вена. За щастие, Йоана успява да увековечи това безкрайно голямо сърце в своята анимация.
Цикълът приключва с Одеон и с трето стихотворение на Георги Господинов, посветено на Марин Бодаков и режисирано от Борис Десподов. Лирична интерпетация на тленността и неутешимото усещане, че тя няма да е достойна, изящна и кинематографична.
„Щрих и Стих“ е обзор и отпечатък – стопкадър на едно абсурдно и парадоксално съвремие-безвремие, което само може да се надяваме, че е общочовешки катарзис. Подредбата на дванадесетте парчета вечност и ритъмът, който създават, трептейки в едно цяло, отразява мощните процеси, задвижени в настоящето, по най-искрения, красив и автентичен начин. Парадоксалност от разпад и хармония. „Щрих и Стих“ е божествен медиатор между всичко невидимо, едва доловимо, предполагаемо и подсъзнателно и всичко видимо през обектива на твореца. Необходима торба с истини, изобилие от талант, прозрения и вечност. Дванадесет фрагмента чиста, искрена, дълбока надежда, че хаосът, в който живеем, може да бъде превърнат в космос. Че хаосът в самите нас – в сърцата, умовете и душите ни, може да бъде овладян.
Привет, ако може да направите малка корекция: написали сте „Стихотворението 100% настроение на Дмитрий Ягодин, по текст на Дилян Еленков“, а всъщност трябва да е „Филмът „100% настроение“ на Дмитрий Ягодин по поемата на Дилян Еленков“… с най-добри чувства, Дилян