Есе за изгубения Луганск, надеждата и смъртта
Анастасия Овчарова
Преди седем години на Анастасия Овчарова ѝ се налага да напусне родния си край заради войната, също както и на милиони жители на Донецк. Роднините ѝ остават в Луганск и Луганска област. Сега Настя живее в Лвов, работи като копирайтър, пише и мечтае за деня, когато войната приключи и ще може спокойно да се върне в родния си, украински Луганск.
Есето „Баща” Настя пише въз основа на събития, случили се в семейството ѝ. То е за връзките, загубите и преживяванията, които близките преживяват, като се окажат от различни страни на линията на конфликта и заедно преживяват голяма мъка.
Бащата
– Здравей, дъще. Какво става, ще дойдете ли на гости?
– Тате, знаеш, че не можем.
– Знам – въздъхна той тежко. – Но поне може да се надявам, нали?
– Тате…
Сергий знаеше, че дъщеря му не може да дойде. „Властта в ЛНР” забрани на всички без адресна регистрация да влизат. „Властта в ЛНР” правеше всичко, за да спре кислорода на населението си.
Не на това се надяваха през пролетта на 2014 година, когато подкрепиха присъединяване към Русия. Не, той не ходи на референдума. Беше убеден, че всичко ще решат така или иначе без него. Както винаги.
– Говорила ли си скоро с Артем?
– Не. Опитвам се да не му звъня много сега да не би да събудя малката.
– Добре, гледайте си филма, няма да ви преча. Като се обадиш на Тьома, предай му много поздрави.
Той винаги се страхуваше да не пречи на децата, да не им е в тежест. Страхуваше се, че им е дал малко и затова няма право да иска много.
– Не пречиш, тате.
– Добре, ще си почивам сега. Хайде, дъще.
Сергий не обичаше да се оплаква от ниско самочувствие дори пред себе си. Като го болеше сърцето, смучеше таблетки нитроглицерин като кубчета лед. Сърдеше се на сърцето си. За това, че предателски не искаше да работи. Помнеше думите на доктора, който му каза още преди двайсет години, че ако получи още един инфаркт, няма да го преживее.
Но докторът сбърка. Сега Сергий лежеше в кардиологичното отделение с диагноза „Обширен инфаркт на миокарда”.
– Ама че си инат! Кога ще кажеш на дъщеря си, че си в болница? – викна на Сергий съседът му по легло.
– Че защо? Няма да дойде, само ще се тревожи.
Когато дъщеря му се обади на следващия ден, първото, което чу, беше:
– Тате, ти да не би да си в болница?
– Я, кой ти каза?
– Никой, просто чувам едно ехо, което го има само в болниците.
– Ами, да, ти добре го познаваш – много се гордееше, че дъщеря му е медицинска сестра. Винаги се хвалеше при възможност. – Седя си в хола.
Дъщеря му строго отбеляза:
– Тате, ти въобще не трябва да се движиш. Нали си наясно?
– Ти си точно като главния лекар! – смеейки се отговори той. – Аз лекичко, дъще. Като се уморя, веднага лягам.
И се започна. Обади се на всичките си роднини и намери начин да му изпрати пари.
Разказа и на брат си. Той също започна да му звъни и да го умолява да си подготви документите и да замине при него.
– Тате, ще те лекуваме, ще играеш с внучката си.
Преди месец Сергий говори за последно с дъщеря си, преди тя да отлети на почивка с мъжа си.
– Вие не се ли бяхте къпали в Средиземно море? Дъще, не се излагай. Трябва да направите нещо ново.
– Добре де, тате. Ще отидем и на Карибските острови или в Индонезия. Нали ти си ни разказвал, че са 14 хиляди острова?
– 17 хиляди. Представяш ли си какъв архипелаг? Да, там и аз бих отишъл. Повече от половината от тези острови нямат още имена.
– Добре, тогава се уговаряме ти да отидеш и да се настаниш, а ние да се присъединим после.
– Леле, това ще е страхотно! С удоволствие бих отишъл, а и Артем с Катя и децата да дойдат!..
– Разбира се, за всички има място на островите.
– Добре, приятна почивка, дъще!
Докато бърза помощ го караше към болницата, той си мислеше колко е тъжно, че децата са толкова далече. Дори няма да успее да ги чуе за последен път.
– Само не бързайте много да ходите на острова. Дайте ми време и аз да се подготвя.
Дъщерята
– Оксана ми донесе сливи, исках да направя сладко, но ги пробвах и една по една ги изядох всичките!
– Стига, и какво ще ядеш сега през зимата?
– Така де, не знам какво ще правя сега.
Мария затвори телефона с натежало сърце. Баща ѝ знаеше, че тя не може да отиде и рядко говореше за това. Просто двамата понякога си мечтаеха, че накрая ще се срещнат. Че Мария може да отиде в родния Луганск, а баща ѝ да отиде при нея в Лвов и заедно да посетят всички лвовски замъци. Мария знаеше за любовта му към замъците от дете. Когато тя беше на пет, той ходеше да работи в Чехия и ѝ разказваше много истории за старинни замъци, за принцове и принцеси, които сякаш и сега живеят там, за странни животни, които помагат на добрите хора и наказват лошите.
Днес в гласа му прозвуча молба.
„Дали тате не е в болница?“ – запита се тя.
„Но нали ми говори за сливи и сладко… Не, той би ми казал.“
На следващия ден, като чу характерното ехо по телефона, се прокле наум: „Ама че си глупава! Сякаш не го познаваш. Не му е за първи път!“.
– Тате, да не си в детската градина! Защо не се обади веднага?
– Ех, дъще, какво може да направиш?
Тя нямаше сили да му се сърди и наистина не искаше. Разбираше го. Точно чертата да не търпи прекалено голяма загриженост бе наследила от баща си. Не понасяше да се оплаква, мразеше, когато я съжаляваха. Не понасяше близките ѝ да се тревожат за нея, да оплакват съдбата ѝ. Пък ѝ се налагаше и да ги успокоява, вместо спокойно да си боледува. Тя не говореше с баща си за това колко тъжна е тази ситуация, не го упрекваше, че не се пази, не плачеше. Веднага позвъни на приятелка, която живееше в Луганск и се уговори тя да му занесе пари. Освен това съобщи на брат си и го помоли поне да се пробва да звънне на баща им.
Отначало леля ѝ каза, че е изчезнал. Пети ден не вдига телефона. Преди Мария винаги звънеше на баща си като отиде на почивка. Той обожаваше да слуша за приключенията им. Тази година той нямаше интернет. Украинският оператор престана да обслужва Луганска област, а към местния той не можа да се включи, защото беше скъпо. Уговориха се, че Мария ще му разкаже за всичко веднага след като се върне. И за морето, и за старинните манастири в Гърция…
Съобщиха на леля ѝ, че от телефона му, който е открит вкъщи заедно с други документи, последните две позвънявания са били до бърза помощ.
– Значи е в болницата, Маша, не се тревожи! – успокояваше я леля ѝ с треперещ глас и сама не си вярваше. – Сега ще помоля Таня да провери в коя точно и ще отида при него.
Май сърцето ѝ пропусна не един удар. Знаеше, че нещо не е наред. Не, нямаше някакво тайнствено усещане, както разказват във филмите как едва ли не баща ѝ докосва душата ѝ, че едва ли не е до нея… Не. Просто в нея се отвори една дълбока черна празнина, която тя знаеше, че вече няма да запълни.
За първи път ѝ се случи преди седем години, в началото на войната. Нямаше връзка с него един месец. Втория път, когато не отговаряше на обажданията ѝ в продължение на денонощие. Всеки път губеше част от сърцето си. Но вярваше, че всичко е наред. Този път не вярваше. Веднага започна да събира куфара си.
Попълни формуляр за пропуск в окупираната територия, въпреки че знаеше, че го правят за не по-малко от 10 дена. Веднага си купи билет за влака, макар да знаеше че дори да стане чудо и да я пуснат на украинското КПП, никога няма да я пуснат на „ЛНР”. Без смъртен акт, който можеха да извадят само на нея или на брат ѝ, който беше на хиляди километри от Луганск.
Когато леля ѝ се обади и мълчеше на телефона, тя не се учуди. Сърцето ѝ не можеше да вече да се свие повече, вместо него имаше пустота. Само попита:
– Кога?
– На 23-ти го е откарала бърза помощ и в болница…
Вината пълзна по тялото ѝ като студена змия. Стискаше цялото ѝ тяло.
„Почти през цялото време, докато съм била на почивка, той е бил вече… не тук? Бил е сам и дори не е могъл да се обади.“
– Днес е 27. Още ли не са го погребали като неизвестно лице?
– Не, не. Канели се утре, но сега като са се намерили роднини, ще почакат. Само…
Гласът на жената се прекъсна от ридание. Мария благодари наум на леля си, че се сдържа. Тя самата не плачеше. Каза си, че първо трябва да се погрижи за баща си.
– Само че… казаха, че не са го сложили в хладилник…
Мария свали телефона от ухото си. В приложението ѝ за времето беше добавила всички места, където живееха близките ѝ. Срещу Луганск стоеше цифрата 33.
– Как? – попита шепнешком.
Докато седеше в хубавото легло в хотела, където на плажа караха почиващите с колички за голф, за да не им се налага да вървят много, където за да се реши какъвто и да е въпрос трябваше само да вдигнеш слушалката и да набереш 09, тя не можеше да повярва, че съществува подобно нещо. Че лекари, медици, които са положили печално известната Хипократова клетва, които са учили с нея в един и същи университет, могат да оставят едно човешко тяло просто така. Не военни. Медици.
Същите като нея.
– Защо не са съобщили на някого?
Времето се забави. Мария виждаше само лицето на баща си, който е лежал 5 дена в задушната морга в жегата. Гол и никому ненужен. Змията мощно я хващаше за врата и я задушаваше.
– Може ли да помолите братовчедката да организира погребението? Сега ще изпратя пари. Не може да чака повече.
Тя знаеше, че една братовчедка на баща ѝ живееше в Луганск, с която той май беше в добри отношения. Наскоро копа яма у тях за тоалетна. Мария му се кара за това. Такива физически упражнения не са за хора, които се оплакват от сърце.
Тази братовчедка идваше при него в болницата, даваше му пари назаем за лекарства. Той много се притесняваше. Мразеше да взима назаем. Когато дъщеря му изпрати пари, той първо върна заема на братовчедка си. И каза, че веднага му е олекнало.
– Вече се обадих на Ирина – леля се обади след около пет минути, говореше с дълги паузи, но беше престанала да хлипа. – Каза да не я закачаме за това.
– Какво?
– Каза, че първо, той не ѝ е върнал парите – пауза. – 6000 рубли. – Отново пауза и звук сякаш се задавя. Сякаш се опитва да сдъвче думите. – И второ, съдовете за ядене. И да не говорим за тоалетната хартия, купичката за бръснене и кърпата. Така каза.
Мария прелетя хиляда и петстотин километра за един час, но не съкрати разстоянието между нея и баща ѝ нито със сантиметър… Преди, преди 2014 година от Лвов до Луганск разстоянието беше 1367 километра. Сега това разстояние беше 1367 км и пропаст.
Мария не можеше да отиде и да погребе баща си заради тези, които през май 2014 година отидоха да гласуват на референдум за отделянето на Луганска област от Украйна. Докато организираше погребението по телефона, искаше по-добре да лежи с него или с ръце да изкопае дупката.
Но не можеше.
Синът
Когато сестра му се обади и му каза, че баща им е получил инфаркт, Артем се ядоса. Ядоса се на баща си. Колко пъти му казваше да отиде при него. Но най-много се ядоса на себе си. Защо не настояваше?
– Здравей, тате.
– Здравей, сине. Как си?
– Не се прави на невинен! Защо не се обади?
– Пробвах, наистина… Но връзката ни „Лугаком“ е една. Опитват се да ни задушат.
– Тате, какво става с документите? Кога ще дойдеш у нас?
– Като изляза от болницата и ще ги направя, сине. Със сигурност! Толкова искам да видя внучка си.
Татко винаги е бил най-силният. Носеше децата на раменете от спирката на тролея чак до вкъщи. През парка и две улици. Ако каже, че ще дойде, значи ще дойде.
– Катя – обърна се Артем към жена си. Тя люлееше двумесечната Ксения, – август като отидеш в Луганск, нали ще се видиш с баща ми? Ще му покажеш Ксюша?
– Разбира се! Иска ли питане, той така я чка! Май повече от нас.
Докато жена му беше бременна, Артем се притесняваше какъв баща ще бъде. Точно баща му го успокояваше както никой друг.
Артем тъкмо си играеше с дъщеря си. Сестра му се обади. Той успя да си помисли, че последните седем години от живота семейството им се състои не от срещи, а от позвънявания. Баща му и сестра му станаха за него гласове по телефона.
„Колко се уморих от това. Дано всичко свърши и да станем един за друг реални гора“ – успя да си помисли, преди да натисне зеленото копче. Гласът попита:
– Как си? – без да дочака отговор. – Вкъщи ли си?
– Да, вкъщи съм, с малката съм.
– Катя наблизо ли е?
– Да, какво има? – ядоса се Артем.
– Артем, татко почина.
Сърцето му спря за миг и се опита да избяга през петите му, но като видя, че няма да се получи, се върна.
– Кога?
– Ох, Артем, още в понеделник.
– Ти кога разбра?
– Преди пет минути.
– Как?
– По пътя за болницата.
– Добре, ще ти се обадя – едва успя да отговори.
Жена му чу, че нещо не е наред. Веднага взе детето.
– Какво е станало? – попита, макар че вече знаеше.
– Татко…
– Трябва да отидем.
– А малката?
– С нас.
– Тогава на сутринта тръгваме.
Отново се обади на сестра си, каза, че ще тръгне с жена си за Луганск.
– Артем, толкова се радвам. Съмнявам се, че ще успея да стигна… поне ти да го изпратиш. Ще пробвам да направя всичко възможно докато стигнете, всичко да е готово.
– Бих искал да дойдеш.
– Никога не съм искала да съм в Луганск повече, отколкото сега.
– Шибана Лугандония! Това не е Луганск вече!
Пътят
… Не беше лесно да пропътуваш четири хиляди километра. Но Артем беше свикнал – често пътуваше на такива разстояния по работа. Сложно беше да спира за почивка и да мисли за това, че баща му лежи сам и чака. Сложно беше да си го представя на метална маса в някаква студена морга. Сложно беше да осъзнае, че баща му вече го няма.
Ремонт на колата. Нямаше части. Жега, с която не успяваше да се справи техният свикнал с вечния студ климатик. Недоспиване за 54 часа на път. Постоянният образ на мъртвия му баща пред очите – всичко това така изтощи мозъка на Артем, че когато не го пуснаха на митницата, той просто седна в колата и се загледа пред себе си.
– Не ни пускат.
– Защо?
– Защото в шибаната Лугандония никой не се ваксинира, има заостряне на пандемията.
Катя взе малката на ръце и отиде при митничарите. Помисли си, че е добре, че мъжът ѝ е изморен и не започна да се разправя. След три минути се върна с пропуск.
– Да тръгваме.
– Пари ли им даде?
– Не, гражданите на Украйна ги пускат с адресна регистрация. Казаха, че не са сигурни, че онези ще ни пуснат. Но да тръгваме и да видим.
На „КПП ЛНР“ ги пуснаха бързо. Все пак попитаха преди това защо не е в армията. Катя успя преди Артем да зададе насрещния въпрос дали тоя Ахмед има намерение да изхранва трите им деца вместо него. След което потеглиха.
В по-добри времена пътят от митницата до Луганск би отнел около час. Сега на Артем му се стори, че тази отсечка му отне повече сили. След КПП-то пътят беше разбит, отстрани имаше боклук и слаби гладни кучета. Друг път биха спрели да ги нахранят, но сега всичко, което искаха е да се махнат колкото се може по-бързо оттук. Но щеше да се наложи да правят всичко, за което бяха дошли отначало.
Срещнаха се с роднината на баща им, Таня. После Артем откара Катя с детето до нейните роднини и тръгна към моргата. Таня замина с тях.
Той така си и представяше сградата: тухлена, сива, прозорците не бяха сменяни от 70-те, с кафява боя по основите. На входа стоеше дебела ниска жена с мръсна престилка. Държеше с пожълтелите си пръсти цигара, която прогаряше вече филтъра, пушеше и говореше по телефона.
Когато Артем и Таня се опитаха да минат, тя им препречи пътя с крак и попита:
– Накъде?
Мъжът така отдавна беше отвикнал от подобно отношение, че малко се стъписа. Посочи с пръст и каза:
– Натам.
– Наташа, ще ти се обадя след малко. Тука май едни са опечалени – каза по телефона. – При кого?
– Баща ми е тук. Трябват ни документи за погребалната агенция.
– Хубаво, хайде – влезе навътре без да задържи вратата. – Каква му е фамилията? – попита и седна на дървеното бюро по средата на коридора.
– Скворцов.
– Ааа, вие ли сте тия? Най-накрая се появихте. Не бързахте много. Вашият роднина вече всичко усмърдя тука!
– Има ли някаква човещина у вас въобще? – намеси се Таня. – Та това е синът му. Как ви се обърна езикът да кажете такова нещо, на дете, чийто баща е умрял?
– Че защото толкова дълго пътува при баща си?
– Защото идва отдалече, пропътувал е хиляди километри, а вие го разпитвате!
– Няма да си меря тука всяка дума. Ще гледате ли тялото или не?
Артем бавно хвана мазната коса, боядисано във вишневочервено, дръпна главата към пода и започна бавно да я удря в стария бетонен под. Яркозеленият цвят постепенно почервеня. Артем усети наслада от топлата кръв по пръстите си…
– Артем – Таня докосна рамото му и го върна от фантазията му. – Да вървим.
Вишната, както наум я нарече Артем, ги поведе по коридора. Отвори вратата и ги вкара в задушно сиво помещение. Тук като че ли миризмата на смърт беше откакто свят светува и ще продължи до самия му край. Мъжът веднага видя тялото на баща си. Всичките му представи, че лежи на студена маса се оказаха напразни. Лежеше върху найлон. С такъв обикновено покриват парниците. Просто на пода.
След седем дни на тридесетградусова жега тялото се беше превърнало в неразпознаваема маса. Това развалено, полуразложено нещо… беше бащата на Артем.
– Защо, нещастници такива, не сте сложили тялото в хладилник?!
– За хладилник трябва да се плати! Знаете ли колко имаме тук? Няма да ни стигнат всичките хладилници.
– Ето че съм тук и съм готов да платя. Но за какво, ебаси?
– Ало, я по-кротко. Откъде идвате? Откъдето сте, сигурно няма война, а при нас има. Така че благодарете, че въобще може да го вземете,
Навън се опита да диша, но дори силното „Marlboro“ не помогна.
– Сега в погребалното бюро. Мария каза, че вие, Таня, сте уредили погребението и почерпката – обърна се към единствената роднина, която се съгласи да помогне.
– Да, тази жена, собственичката на погребалната агенция, живее в моя блок. Сама ми предложи помощ, по съседски. Между другото, тя е от Якутия, дойде след 2014-а.
– В Луганск? След началото на войната? Странно…
– Май имаше някакви роднини тук, не знам. Не сме си говорили много.
– Добре, да вървим. Просто се надявам, че там хората са по-приятни, отколкото тук.
След погребалната агенция Артем закара Таня у тях и отиде при жена си и детето. Разказа как е минало всичко и заспа. Като се събуди на сутринта, дълго лежа със затворени очи. Надяваше се, че всичко е само сън.
– Артем, Тьома, Мария се обади. Помоли да ѝ се обадим като свършим. Да не забравиш. Да отидем по-рано на погребението, аз ще се погрижа да направят всичко както трябва.
– Още вчера им казаха как трябва да е всичко. Собственичката е позната на Таня. Какво ще се грижиш?
– Тьома, забрави ли къде си? Вече направиха всичко, което можаха с тялото. Ще се погрижим поне нормално да го погребат.
– Ставам.
Последният път
Колата подскачаше. Сив град, в който движението беше спряло преди седем години, задушаваше и не можеше да се диша. Артем разглеждаше улиците, по които беше израснал и не можеше да повярва, че това са те. Сякаш някой беше направил точен макет от восък, беше сложил восъчни хора, покрил го е с мръсен трилитров буркан и с вуду магия ги е накарал да се движат. Но това не беше движение във времето и пространството, а хаотично самостоятелно битие на някакви същества.
– Като предградие на Мордор – каза изведнъж Артем. – Още не е прокълната земята, но навсякъде има орки. Виж хората – имат същия цвят като небето. Не мога да си спомня дали така си е било винаги, или сега е станало?
– Винаги си е било така, просто масата се разреждаше от заминалите … или от умрелите.
Когато стигнаха до ритуалната зала, Катя хвана Артем за ръката.
– Моля те да запазиш спокойствие. Знам, че ти се иска всичко да разбиеш тук, да го посипеш със сол и да го запалиш. Но трябва да го направим за себе си и за Мария и ще си тръгнем. Става ли?
– Аз съм спокоен…
– Да, виждам – Катя наведе очите си към треперещата ръка на Артем.
Излязоха от колата. Към Артем веднага дотича ниска жена на средна възраст, с руса коса и дебела очна линия. С дрезгав глас започна да обяснява, че ще трябва да доплатят.
– Искам първо да видя дали всичко е като хората. Всичко ли сложихте в гроба? – приближи се до нея Катя.
– Каква сте вие тука? По-добре от мене ли знаете как се прави? Може ли сами да си го направите?
– Аз ви плащам. Сега ще видим кой и какво знае по-добре.
В помещението витаеше духът на смъртта. Не на една, а на десетки хиляди. Различни. Бързи, изпълнени с мъка, смърт в съня или смърт от ръката на друг човек.
– Какво искате да гледате? Гробът ще е зарит.
– Точно докато не е зарит, отворете го – Артем събра сетните си сили да говори с тези хора.
Жената извика някой си Валера. Дойде висок слаб мъж и без да погледне живите, тръгна да маха капака на ковчега.
Тялото на баща му бяха поставили в найлон, от който миризмата пак се усещаше – все едно бяха разтворили чесън в разтворител за боя. Неприятно сладникав.
– Къде е ризата? – попита Катя, като се приближи към ковчега.
– Ама каква риза? Той все тая е в найлон. Какво ви пука?
– Така ли не разбрахте, че проблемите ви са затова, че не ви пука? Млъквай и си гледай работата, за която ти плащат! Мислиш ли, че като номерата на колата ми са чужди, няма да те подпукам? – Катя се приближи заплашително към жената. – Ще проверя всичко, до чорапите. Къде са венците?
Служителката от ритуалната зала я погледна изпод вежди. За три секунди прецени какво ѝ е по-скъпо – достойнството или парите, но се сети, че тая дето си е вирнала носа, спомена за чужбинските номера, а тях, разбира се, трябва да скубят, колкото се може повече. Така каза и директорката като ги доведе.
– Ето ги. От сестрата и от децата.
– С вас ли говорих по телефона? Казах да са от сина и от дъщерята, поотделно.
– Каква е разликата? – спря се и добави: – Сега ще ги оправим.
Свещеникът дойде направо в ритуалното бюро, направи кратка служба, събра парите и си замина. Дойдоха няколко приятели на баща му от работата и Таня. Казаха, че може вече да отидат на гробището, защото работниците чакат.
– Отиди с него. Изпрати го. Ще се оправя сама – каза Катя. – Наблизо ще съм.
Докато седеше на пейката с ковчега, Артем не знаеше къде да си дене ръцете, плачеше. Поиска прошка от мъртвия и се обвиняваше, че не е пристигнал навреме, не го е взел. Знаеше, че ако баща му беше до него, веднага би му се скарал за сълзите и думите.
– Сине, стига де, престани! Да не би да съм на пет годинки? – би казал той. – Не обичам някой да се оплаква, нали знаеш! Трябва да си силен, да пазиш Катя и внуците ми. Ех, жалко… Маша не дойде. Но тя би направила всичко много мокро тук. Но поне ти се дръж!
Артем се усмихна, сложи ръка на ковчега… и заплака още повече.
– Извинявай, тате… – каза, като преглътна солената болка. Осъзнавайки, че чува за последно гласа на баща си.
След като оправиха всички бюрократични въпроси, Артем, Катя и малката Ксюша тръгнаха обратно към къщи. Чакаше ги тежък път, но градът, в който беше израснал, не му даваше да си почине. Сякаш му изсмукваше силите. За да не усеща умората, мъжът поддържаше постоянен разговор с жена си.
– В погребалната агенция, когато говори с оная, направо се изплаших от тебе. Вече не помня откога не съм те виждал такава.
– С тях иначе не може. Те разбират само като им заговориш на техния език – Катя беше израснала в район, за чиито жители се казваше, че е по-добре да си нямаш работа с тях. „Камбродские“ звучеше като име на бандитска групировка. Тя знаеше какво е местното население и как да се разправя с него.
– Виж, тук някак въздухът и небето са по-чисти. По-лесно се диша. Като че ли е паралелен свят – обърна се към Катя Артем, когато минаха през последната граница на „ЛНР“. – Мисля, че след час трябва да спрем да поспим. Надявам се, че няма да сънувам.
Превод от украински: РАЙНА КАМБЕРОВА
