Йоанна Елми
Преживяната травма пречупва събитията през призмата си. Затова и баба ми (която ме отгледа като майка и която си отиде в същия ден като любимия Марин Бодаков) продължава да броди из текстовете ми. В „Направени от вина“ една от героините казва, че е последен мост между миналото на баба си и бъдещето на дъщеря си. Откакто преди почти месец Русия нападна Украйна, имам чувството, че мостът се оказа просто пряк път между две срещуположни стени в кулата на историята, по чиито спираловидни стълби можем да се катерим нагоре и надолу, но винаги в кръг, ходът на времето, различим единствено върху календара.
Четиридесетте. Прабаба ми – бабата на майка ми – е млада булка, баба ми е четири-пет годишна. Червената армия влиза в България. Прабаба ми прави тиквеник и го оставя да изстине на прозореца, който гледа директно към улицата. Отива да си върши къщната работа. Когато се връща, тиквеника го няма. Парцаливи, въшлясали, измъчени момчета – „такива са ни били освободителите“, казваше баба ми, клатейки глава. И макар да мразеше силно всичко съветско, знам, че слушайки разказите на своята майка, я е боляло за тези хора, както мен сега ме боли, когато гледам трупове на убити момчета, изпратени на заколение от пореден полудял диктатор. Трупове на цивилни. На деца. Спиралата на историята.
Баба ми се е родила в селско, но за онова време образовано семейство. Баща ѝ работи в местното кметство, а чичо ѝ отказва да предаде земите си – за което е пратен в Белене. Поради това през целия си зрял живот е наричана „народен враг“. Имаше детски спомени как в къщата ѝ са влизали непознати хора по всяко време на денонощието, да ровят по чекмеджетата и да проверяват крият ли… кой знае какво. 40 години по-късно, през 80-те, вуйчо ми не е допуснат да влезе в армията заради същото наследство на врагове. Днес протестиращите руснаци получават своеобразно досие. Говори се, че ако са протестирали срещу войната, няма да ги наемат на работа. Спиралата на историята.
Поколението на баба ми и майка ми е живяло във война на истории. От едната страна изобилието и свободата на Запада в контраст с вечно неизпълнимата норма, партийните събрания и немотията. Реалността. От другата страна – пропагандните лозунги за величието на СССР и опазването на съветските ценности от прогнилия Запад. Другата реалност. Двете гледни точки. И днес, успоредно с войната на бомбите се води война на истории. В Русия протестиращите срещу инвазията – където официалната история не позволява войната да се нарича война – са осъждани на непосилни глоби и затвор. В руската Дума е внесено предложение всеки протестиращ срещу войната да се праща директно на фронта. Спиралата на историята.
С годините с баба ми се отдалечавахме неумолимо. Пропастта между поколенията е неизбежна, но някак още по-неизбежна между моето и нейното поколение: децата на интернет и децата на тоталитарната цензура; децата на стрелбата на месо по границите и децата на отворените граници; децата на Изтока и децата на Запада. „Така, както вие учите английски, ние учехме руски“, все ми казваха като дете. Разкъсани между две азбуки и два различни свята. „У дома на всеки му се ще да е или американец, или руснак. Никой не иска да е българин“, казва героинята в романа. И старците бяха така – в градчето винаги се знаеше кой е бил за комунистите и кой е бил дисидент явно или скришом, кой величае СССР и кой величае САЩ. Започваха караницата сутрин на пазара, а вечер я довършваха от окопите на срещуположни пейки пред блока. А ние, внуците, играехме заедно в прахта. Баба ми винаги казваше, че децата не са виновни за грешките на родителите си, макар да са обречени да ги плащат. „Как ще гледате децата си в очите, как ще се гледате един друг, как ще гледате съседите си“, обърна се украинският президент Зеленски към Беларус. Това казаха и много руснаци, които са против войната. Руските деца не са виновни, но ще плащат. В книгата има сцена, в която децата се събират пред дома на „враговете на народа“ и крещят обиди, подстрекавани от учителите си. Тя е взета от живия живот. Същия живот, в който гледаме снимки на онкоболни деца и невръстни ученици, позиращи под руски знамена с пропагандни военни символи. Спиралата на историята.
Неслучайна е семантичната близост между думите ни за голямата „история“ и малките „истории“, които си разказваме. Едното изгражда другото и обратното. Вкъщи се четеше много история и се разказваха много истории, които противоречаха на наизустяваното в училище. Малките истории – като тази за чичото в Белене, за кражбите, за ежедневната несправедливост, за децата, които крещят – те противостояха на голямата история за комунизма, която дори не се споменаваше в училище. И въпреки силната антисъветска и антитоталитарна неприязън, у дома също имаше последствия от пропагандата: антитурски и антиислямски настроения, агресивен патриотизъм, уклон към един силен лидер, спасител. Хората сме обречени на средата си. Животът в две различни вселени води до известно разцепване на личността. Времето лекува, но не чак толкова. А тоталитарната пропаганда е като радиацията – винаги оставя белези, дори да убива бавно.
Ние, младите, сме чужденци във вселената на тоталитаризма, на родителите си, точно както те са чужденци в нашия. Макар да съм слушала историите стотици пъти, никога не съм разбирала напълно затворените граници, безпощадната цензура, страха от Партията, от загубата на работа, на позиция в обществото, на перспектива за децата си. Затова и през месеците, когато Русия трупаше войските си по границите на Украйна, не вярвах, че е възможно да има война. Сега хората са други. Борим се за друго. Невъзможно е да се върнем назад. Светът вече е прекалено свързан. Друг свят е. Какъв е шансът да се подхлъзнем и да паднем по витото стълбище на историята?
Веднъж баба ми разказваше поредна история, когато с детска наивност попитах защо не са направили нищо. Как така руснаците са дошли, спуснали са един Георги Димитров, прочистили са интелигенцията, пратили са хора като прачичо ми в лагери, и толкова. А тя отвърна съвсем спокойно: „Не можеш да разбереш какви времена бяха“.
Навлизането ми в журналистиката съвпадна с активирането на много структури в България, които бяха видимо и недотам видимо държавно подкрепяни и въвлякоха обществото в най-различни културни войни, разпалвани от руска пропаганда както у нас, така и на Запад, където живеех. Постепенно се появиха нови етикети, заместители на старите „фашисти“, „врагове на народа“, „западни влияния“. Метаморфозата роди „умен и красив“, „грантаджия“, „либераст“, „жълтопаветник“, „левичар“, които говорителите използваха, за да кажат на българите, че голяма част от интелигенцията служи на някакво западно задкулисие, което цели да навреди на българския бит и душевност. Тези думи подозрително приличаха на съветското насъскване срещу елитите в полза на народа, просто в други дрехи. Тези думи подозрително бяха в съзвучие с руската политика. Стилистиката може да се опише по калъпа на „Репортажите“ на Марков: САЩ е враг, ЕС е враг, Западът е враг, западните ценности са враг, НПО секторът е враг, хомосексуалистите са враг, феминизмът е враг, норвежците са враг… Поради още пресните спомени на някои българи от тоталитарните години, новите врагомани добавиха към списъка и комунизма. От него бившият премиер ни „пазеше“ (навикът на бодигардовете е да пазят), наливайки български средства в редица руски проекти, докато Путин възраждаше имперски митологеми на изток, а руският патриарх се караше на Румен Радев. Не е нужно да падаме по стълбите на историята, напротив – постепеното снишаване не прави толкова впечатление. Жабата се вари бавно.
Редица умни хора предупреждаваха, че прогресивното разпасване на обществения език и превземането на медийното пространство от пропаганда и дезинформация, насъскването на хората едни срещу други, е лош знак. В центъра на събитията, дори от ядрото на алтернативна реалност, продължавах да браня крепостта на своята умереност, на съчувствието. Научили сме нещо от историята, казвах си. Макар да повтаряме 1930-те, човешката памет ни предпазва от озверяването на 1939 г. Ще закрепим езика някак. Хората са уморени, бедни, объркани от бързината на света – да проявим емпатия, че търсят вина в медиите и политиците. Защото медиите и политиците имат вина, макар тя да се преекспонира и извърта до неузнаваемост от дезинформационната машина. Ала в деня, в който започвам този текст, на Шипка „патриоти“ веят руски знамена, а посланикът на Русия в България Елеонора Митрофанова сравнява освобождението на страната ни през 1878 г. с руската инвазия в суверенна Украйна. По същото време в Украйна умират цивилни, а украинците – граждани като мен и вас – са хванали оръжие, за да опазят градовете си, децата си, по които се стреля без милост. На дъното на спиралата на историята оправданията свършват. И изведнъж разбирам как България е рухнала тогава: отвътре. Откъдето се руши и сега. Ето какво било Ботевото, Славейковото отвращение.
Моето поколение порасна с уверението, че историята е свършила. Много от нас заминаха на Запад – често подстрекавани от родители, баби и дядовци – само за да научим, че сме закъснели за тяхната мечта. Вместо това получихме трудни разговори за тежко колониално минало, за грешките в Ирак и Близкия изток. Открихме ръждивите чаркове на системата и видяхме отблизо колко е крехка демокрацията, едва крепяща се на раменете на активните си граждани във всяка страна. Веднъж ме попитаха каква според мен е централната тема в „Направени от вина“. В сянката на Украйна отговарям със закъснение – настоящето, от което вече няма къде да избягаме. Не зная дали към датата на публикуване Русия вече ще е затворила границите за гражданите си, но вече е наложена пълна цензура. И всеки разсеян поглед към екрана ми носи новини за руснаци, които напускат родината, преди да падне „новата Желязна завеса“. Руската спирала на историята се оказва Мьобиосува лента.
Представям си как спираловидното стълбище в кулата на историята води до връх, от който можем да погледнем на света отвисоко. Но в тази кула можем да се окажем и затворници – заложници във войната на историите. Историите за невидимите врагове и самопровъзгласените спасители. Надявам се, че поне този път сме видели света от птичи поглед поне за малко, преди да паднем отново по витите стълби. Че можем да забележим слабите звена във фалшивите равенства. Късно вечер, премисляйки новините от деня – цензура, репресии, пропаганда, затваряне на граници, руски и украински бежанци, настръхнал свят – най-накрая започвам да разбирам, в костите си, какви времена са били. И да се питам как бих постъпила, или ще постъпя, самата аз. Тежка равносметка за поколението ни: историята няма край, свободата не идва даром, човешката жестокост не може и не бива да се разпалва безнаказано.
Срам ме е да призная, че през последните години от живота на баба ми не си говорехме много, или поне не колкото и на двете ни се щеше. Тя никога не ми се сърдеше – напротив, радваше се, че пътувам, че живея живота, който тя е искала, ала никога не е могла да има. Вместо това ѝ пращах книги. За миналото, защото неизживеният им живот ги беше приковал към миналото. Работата на Христо Христев и Вили Лилков, на Института за изследване на близкото минало, книгата на Борислав Скочев за Белене, преводна литература за Студената война. И когато се чувахме, винаги ми казваше: „Боже мой, какво сме живели, и то само със смътното знание, че сме го живели“. Не ѝ го казвах, но всеки път се заричах, че никога няма да допусна да бъда затворник на историята.
Днес руснаците отново биват затворени в капана на една история посредством държавен монопол над историите. Щеше ми се баба ми да доживее, за да види България за пръв път от правилната страна на историята. Този обрат обаче все още е крехък, уязвим. Една стъпка е достатъчна, за да се подхлъзнем. Капанът на историята все още може да щракне и у нас. Една заблуда стига, за да си внушим, че сме достигнали върха на кулата, а всъщност да се озовем в подземията. Във време, в което миналото и бъдещето се приближават опасно, в което се води война за реалността – надявам се да съумеем да изберем истината пред историите.
[…] (9) Йоана Елми: „Войната на историите, войната за исто… и […]