Антония Апостолова
Видя ли, че такава обич е постижима за човешкото сърце!.
Когато искаш още от живота си, готов ли си да се откажеш от това, което имаш?
Романите на Николай Терзийски вече имат своя запазена марка, станали са отличими: да се стремят към мащабност, която свързваме с епоса и сагата, да разказват безкрайно разклоняващ се низ от човешки съдби, да прескачат през годините и вековете, а понякога да ни пренасят дори в бъдещето. Този амбициозен повествователен обхват изумява и респектира, макар и понякога да затруднява читателя, който трябва да догони забележителната памет на автора, неговата дисциплина и последователност в планирането на сложната сюжетна мрежа. Да, Николай Терзийски държи здраво конците на своя фикционален свят и отговаря за живота дори на най-второстепенните си герои.
Нещо повече, в неговите книги йерархията на персонажите сякаш е съвсем друга. Малко са като че ли съвременните автори, при които текстът е наситен с толкова много характери, за които е разказано почти всичко важно, които не са просто маркирани. В наше съвместно интервю той отбелязва, че второстепенните герои често определят участта на главните и когато се появят в текста, все търсят вниманието му. А аз избирам да мисля за този подход като за емпатия към човека, дори привидно най-незначителния или нелицеприятния, като за зряло осъзнаване, че винаги има и „друга история“, чието съществуване трябва да признаем, да зачетем. Един от вечните философски въпроси – дали светът е един-единствен, или са множество, Терзийски решава по включващ начин: светът (нашият собствен) е един-единствен и е множество (част от тези на другите).
„Звезди под клепачите“ не е изключение от този размах. И все пак за първи път при Николай Терзийски имаме история, която обхваща само три, и то много близки времеви отрязъка: след Освобождението и преди Девети, по време на комунизма и днес, в нашето пандемично време. Книгата проследява живота и семейното минало на героите в три любовни истории от тези периоди, които представляват паралелни структури, отразени една в друга. С други думи – всяка една от тези истории измисля света на другата. Всяка носи белезите, които я превръщат от лична и уникална в надвременна и универсална. Сходни са имената на героите, начинът, по който са изградили битието си, моделът на родителското им семейство, важните събития и най-съдбовната среща в живота им, която е именно във фокуса на романа.
Тази съдбовна среща и в трите случая е между хора с огромна разлика във възрастта – начин, по който Терзийски драматизира (буквализира) една от централните теми, по които работи и в трите си романа: времето. Също както и по другите, не по-малко големите и общочовешките: любовта, смъртта, следването на мечтата, саможертвата, избора, смелостта. Времето обаче е не само тема, то сякаш е плът и същност на самото разказване. Има ли време – този въпрос отеква до самия край на романа, сливайки се с другия, неизбежно произтичащия от него: има ли смърт. Именно от смъртта тръгва и в нея се затваря сюжетният кръг, за да изненада с присъдата: „Не любовта, а смъртта е лъжливата дума, запечатана в плик. Няма смърт“. За да подложи на съмнение примиреното схващане, че „никой край не е толкова окончателен, колкото смъртта“. За да утвърди мястото, където и нашите мъртви, и нашите отредени, и нашите още неизмислени (продължават да) живеят – в топлия звезден светло-мрак под клепачите.
Тежки са изборите, пред които Николай Терзийски изправя своите чупливи герои. Тяхната уязвимост и крехкост е толкова по-трогателна, колкото по-стабилни изглеждат те: възрастните – поради тяхната професионална, финансова, семейна осъщественост в земния свят, в коловоза на постижимото и познатото; младите – поради привидната несломимост на онези, пред които е цялото бъдеще. Тяхната среща е като химическа реакция, която изпарява времето и утаява екстракта на смисъла, на единението отвъд условностите, на онова, което никак не ми се иска, но все пак ще трябва да нарека с абстрактно-мелодраматичното „душа“. Идеята, че любовта вижда и разпознава отвъд времето, тук е буквализирана: младите герои не съзират пораженията на възрастта по лицата на своите възлюбени (дали това е правилната дума?), поне не и докато те не им бъдат насила съобщени отвън. Защото „коренът на неопределимото време на тяхната среща е другаде, дълбоко, далеч от логиката и разума“. Всъщност сякаш трите паралелни сюжетни линии разказват едновременно и за среща, и за разминаване във времето, или може би за онзи единствен момент, в който разминаването е в своята фаза на едновременност, заедност.
И за тримата главни възрастни герои младите възлюбени са онзи „натрапчив образ, който не излиза от съзнанието на художника, докато не бъде нарисуван“. Йосиф рисува, Йоан пише песен, Йоана – роман. Те осмислят своя и пораждат останалите светове в романа чрез изкуството, другата централна тема в книгата („Светът е картина, в която живея. Песен, която пиша. Книга, която ще бъде написана някой ден от някого“). Не подражават и не претворяват живота, а – по убеждението на Николай Терзийски – буквално го създават чрез творчеството. Изкуството изпълва празнотата, осветлява онова, което се вижда само със затворени очи, държи настрана самотата и кризите. Този (почти психиатричен, болестен) страх от самотата, от смъртта на близките, от изпразването на света им владее всички млади герои в романа. Оттук неизбежният до труизъм извод за съизмеримостта на любовта с изкуството – всеки влюбен е създаващ. Именно изкуството ни дава и онзи взор над всички светове, който притежава гледарицата Жана от романа, откривана във всевъзможни градове и всевъзможни времена.
Спокойно би могло да се каже, че Николай Терзийски е създал роман-песен, със свой собствен рефрен, с повтарящи се музикални и текстови мотиви. Краят като че ли би могъл да настъпи на няколко пъти (има ли край?), но авторът отново и отново се обръща и завръща, начева нови куплети, за да се повтори рефренът… с онова усещане, че песента може да продължи завинаги.
Но да се върнем на трите с-връзки и да видим и по-мащабния контекст. От една страна, и тримата главни герои произхождат от любящи и сплотени семейства, които са изградили идеала и копнежа им за брак. Любовта, до известно време, е само онова, което знаем от родителите си за нея. Утвърждавайки с уважение брака-грижа, брака-отговорност, брака-безрезервност, авторът обаче ни изправя пред парадокса, че „много от грешните решения в живота ни идват от два стремежа: да постъпим като родителите си или да постъпим противоположно на родителите си“. Само черупката, привидността ли повтарят децата? В тежка котва ли се превръщат моделите? Рухва ли построеното по чертеж? Има ли различни видове любов, или напротив – има грешно преотдаване за ползване на смисъла на тази „изтъркана от вековна употреба на поети, глупци и лъжци“ дума? Онова, в което иска да ни убеди Терзийски, е преди всичко, че „Любовта е грешка. Грешка в подредбата на света“.
„Но бихме ли могли да приемем тази грешка и да се оставим на волята ѝ?“ – така продължава цитатът. Именно на родителите в романа е оставена отговорността за тежките решения, възможността да се превърнат в медиатор на властта (реалността) или да я отхвърлят. Това се свързва и с темата за човека-война, човека-оръжие, способно да порази живота ти, реда, изграденото. Героите си мислят дори, че те са предизвикали битки, бедствия и пандемии – само и единствено за да се насочи ходът на съдбата към тяхната среща. Кога разрушенията си струват? Един от въпросите в романа е именно за последствията. Зрялост или нерешителна слабост е приемането на невъзможността и снишаването? Или всичко е преодолимо, решимо, заобиколимо?
Във всеки случай обща е диагнозата на протагонистите в романа: „липса на принадлежност към собствения си свят“, в който те вървят чужди, без мечти. („Чувства се като бебе, току-що излязло от топлината на утробата, заслепено от враждебната светлина, изплашено от въздуха, който се опитва да влезе в него. Чувства се като старец, който умира сам в някоя далечна болница, заслепен от настъпващата вечна нощ, изплашен от това, че след смъртта не иде нищо. А помежду бебето и стареца крачи той… непринадлежащ на собствения си свят.“)
Присъствието на автора-разказвач е особено изявено в „Звезди под клепачите“. Той демиургства, разсъждава, напомня, обяснява, пита, шегува се, признава собствените си слабости, дори вмъква собствената си история накрая. И сякаш препредава нещо чуто – разказва в особеното преизказно наклонение, сякаш сам е инструмент, на който се свирят чужди истории. Когато попитах Николай Терзийски дали авторът трябва да е толкова осезаем и натрапчив, той призна, че дори се е изкушавал от идеята да се обръща още повече и съвсем непосредствено към читателя в ума му, изглежда съвсем реален човек.
Не на последно място, в рамките на романа авторът разсъждава много и за самия творчески процес (и като метафора за живеенето), за случайността и предвидимостта – на сюжета, на обратите, на развръзката. Сякаш докрай не става ясно от кого зависи историята и финалът. Еманципирани ли са героите, вярвайки като Марта, че тя сама измисля събитията и има силата да срине всичко, да накара автора/сюжета да ѝ се подчини, защото това е нейната история? Или има автор-демиург-Бог, който пише всички нас? Чий е онзи поглед, който „…обърква посоките. Намеренията. Променя повествованието, цветовата гама, ритъма на сърцето. И дава ново начало на времето“? Съществува ли обречеността? Авторът-разказвач признава, че е щастлив от това, че „сме слепи за идното“. Но същевременно, и парадоксално, че най-прекрасното е как човекът е непримирим с това незнание. И сам измисля бъдещето.
Дълбок, многопластов, сложно свързан роман е написал отново Николай Терзийски. И въпреки известното разливане на историите на места, ненужното може би обясняване на културно-исторически реалии и използването на някои шаблони (впрочем има няколко много добри, специално посветени на клишетата пасажа), той отново постига същото, което и с предните си романи, може би дори още повече тук, в „Звезди под клепачите“: да развълнува, да разбърка, да разплаче читателя. Да го накара да усети историята като писана специално и само за него. Или от самия него.
Николай Терзийски, „Звезди под клепачите“, изд. „Жанет 45“, 2022
