За детската литература и критиците ѝ
Филип Пулман
Ще говоря отчасти за детската литература, или поне така пише в програмата. Още в самото начало трябва да уточня, че няма да се отнеса към нея академично, дори и да бих могъл. Трудно ми е да мисля много дълго или дълбоко за нещо, без да го схвана практически. Квалифициран съм да изразя мнение относно книгите, които децата четат, само дотолкова, доколкото пиша такива. Така че настоящите разсъждения идват по-скоро от някой, който измисля истории и рефлектира върху това как го прави, отколкото от учен, изследващ предметa от академична позиция.
Исках да започна с опит за дефиниция на детската литература, но това не е толкова лесно, колкото изглежда. Мислим, че знаем какво е тя – има книги по темата, може да станеш професор по детска литература, но въпреки това терминът ми се струва хлъзгав. Тази категория литература е различна от всички останали.
Ако влезем в голяма книжарница например, виждаме разнообразни начини за подреждане на стоката. Има книги, разделени по жанрове, например ужаси, криминални романи, научна фантастика. Но детската литература не е жанр в този смисъл. От друга страна, виждаме рафтове с женска литература, чернокожа литература, гей и лесбийска литература. Такъв тип ли е детската литература?
Не, не е и такъв тип, защото авторите на тези книги принадлежат към въпросните групи, самите книги са написани от тях и за тях. В крайна сметка всички тези категории и етикети по лавиците се появяват, защото хората имат нужда да говорят, а не само да слушат. Те не казват: „Пишете повече за нас!“, а „Ние пишем и искаме да ни четат“.
Но детската литература не се произвежда от деца. Тя се пише, редактира, измисля, публкува, печата, пуска се на пазара, рекламира, продава, преглежда, чете и преподава от яслата до докторантурата и много често се купува от възрастни. Рядкост е дете да напише роман. Полетата, в които идеята за вундеркинда е приета – музиката, шахът или математиката, са концентрирани по-скоро върху дейности, свързани с разпознаването на абстрактни модели, отколкото върху вида материя, от която са направени романите, а именно житейския опит. Ако десетгодишно дете напише нещо като „Гордост и предразсъдъци“ или „Среднощната градина на Том“, то няма да е вундеркинд, а чудовище.
Така че детската литература не е като женската или чернокожата, но разликата не е само тази. Членството в някоя от гореспоменатите групи изглежда като постоянно състояние. Аз съм бял хетеросексуален мъж откакто се помня и въпреки че никога не можем да знаем какво ни предстои в утрешния ден, с голяма сигурност мога да кажа, че винаги ще бъда такъв. Но някога съм бил дете, както и всички останали автори на детска литература, и тези, които я четат – децата, също някой ден ще пораснат. Така че със сигурност пропастта между нас и децата, между техните книги и нашите, не е непреодолима. В това отношение би трябвало да съществува определен вид приемственост – със сигурност всички би трябвало да се интересуваме от книги за всякакви възрасти, доколкото нашият опит включва всички тези възрасти.
Поне така би трябвало да бъде. Но изглежда не е толкова просто. Ако погледнете съвременната рецепция на детската литература, ще си помислите, че тя е нещо съвършено различно, чужда страна, в която важни персони – литературни редактори и критици, имат думата по отношение на това какво попада там и защо. Тези хора се държат като пазители на важна граница, важно се разхождат напред-назад по нея и правят списъци, документи, подреждат нещата. Ти натам – ти насам.
Наскоро ми попадна един такъв пример в „Таймс“. Изтъкнат критик и поет нарича романа от рецензията си „прекалено простичък“, но добавя, че „като детска книга би могъл да направи впечатление“. Така че явно детските книги са просто лоши книги за възрастни. Ако напишеш книга, която не е много добра, ще я сложим там – при нещата за деца.
Този възглед не се отнася само за книгите. Техните автори също не се смятат за много добри. Преди една-две години прочетох материал на Робърт Стоун в „New York Review of Books“. В него ставаше въпрос за последния роман на Филип Рот. Самият Рот беше определен като „автор, толкова сериозен, че кара повечето от съвременниците си да изглеждат като писатели на детски книжки“[1].
Е, това ме постави на място. Можете да си представите колко неудобно се почувствах, че не съм сериозен, с глас без никакъв авторитет, да не говорим за виртуозността ми, за съжаление трезва и немодулирана.
Моделът за растеж, който изглежда стои зад това отношение – идеята, която критиците имат за порастването, – е линеен. Те явно мислят, че растем, движейки се по някаква времева линия, като маймуна, която се катери по клон. Според мен е по-уместно движението от детство към зрялост да се мисли не като движение напред, а като движение навън, включващо все повече и повече. К. С. Луис твърди същото нещо в есето си „Три начина да пишеш за деца“: „Сега харесвам бяло вино, което със сигурност не би ми допаднало като дете. Но все още обичам лимонада. Наричам това израстване или развитие, защото съм обогатен: преди имах едно удоволствие, сега имам две“.
Но пазачите на границата не биха се съгласили с това. Те са много свирепи и строги. Разхождат се напред-назад с изискано презрение, извиват устни, поглеждат в папките си и заповядват. Те имат много работа, защото в момента територията им е подложена на голямо международно напрежение. В наши дни много възрастни говорят за детските книги. Понякога го правят само за да изразят съжалението си от факта, че толкова много други възрастни ги четат и очевидно се инфантилизират, защото, разбира се, цитирам една скорошна статия в „The Independent“: „дори и в най-слабата научна фантастика или най-страховития ужас… има комплексно разбиране на човешката психология“, „такова психологическо разбиране няма в книгите за деца“, „там разделенията между добри и лоши герои са направени с дебели бели линии“[2].
В друга статия от същата седмица обаче, известна журналистка казва, че детските книги заслужават да се четат, защото: „Хората отчаяно се нуждаят от истории… В същото време в нашата постмодерна, деконструирана, интелектуалничеща култура разказът е презрян и да намериш разтърсващо четиво е като да уловиш муха в тъмното“[3].
Така че напрежението по тази граница е голямо и пълно с много гордост, обиди и опасни инциденти. Нещата могат да загрубеят всеки момент.
Но ако се отдръпнем за момент от граничния пост, ще забележм нещо много странно. Пазачите въобще не забелязват, че навсякъде около тях хората необезпокоявано и щастливо преминават в двете посоки. Бихме си помислили, че границата изобщо не съществува. Възрастните с удоволствие четат детски книги, но и обратното – децата четат книги за възрастни. Мое познато тринадесетгодишно момче е страстен читател на „Неутешимите“ на Казуо Ишигуро, а онзи ден говорих с няколко деца в Оксфордската библиотека, нито едно на повече от тринадесет, и открих, че четат автори като Агата Кристи, Рут Рендъл, Иън Ранкин, Стивън Кинг, Дейвид Едингс, Хелън Филдинг – безспорно жанрови работи, но все от другата страна на границата.
Добре си спомням собственото си детство, обагрено както от Олдъс Хъксли и Лорънс Дърел, така и от Супермен и Батман, както от Артър Рансъм и Туве Янсон, така и от Джоузеф Конрад, П. Г. Удхаус, капитан Пъгуош и Джеймс Бонд – една огромна амалгама от неща, някои очевидно за пораснали, други очевидно не.
Такъв тип смесвания се получават през цялото време и не само в литературата. Затова не виждам смисъл някой да решава какво някой друг може или не може да чете. Как е възможно да се знае това? По-добре е да не се взимат подобни решения, а нещата просто да се оставят да се случват. Един от въпросите, които засягам тази вечер, е този за това какво е общото между детската литература и литературата за възрастни: едно от общите неща очевидно е, че и двете литератури, каквито и да са те, се четат и от двете групи, каквито и да са те.
В наши дни на писателите ни се предлага нов вид услуга. „Вече не е достатъчно да разказваш историите си, трябва да привлечеш внманието към себе си. Наеми ме и ти гарантирам, че за теб ще се говори. Не мога да ти купя добра рецензия, но мога да осигуря голям интерес към личността ти. Между другото, трябва да се подстрижеш и утре се облечи в синьо.“
Повечето от хората, които застават между автора и публиката, го правят с добри намерения и малцина от нас биха искали да останат без услугите на издателите, книжарите, литературните агенти и критиците. Аз лично се радвам, че ги има. Но сред тези посредници са и пазачите. Те са просто друг клон на същата служба, която следи границата. И се интересуват повече от публиката, отколкото от разказа. Занимават се с това да правят изказвания от типа на „Тази книга е за жени“ или „Тази книга е за много умни хора“, или „Единствените хора, които ще харесат тази книга, са тези до десетгодишна възраст“.
Резултатът от това е, че вместо разнообразна публика от стари и млади, мъже и жени, образовани и необразовани, черни и бели, бедни и богати – вместо тази демократична амалгама, се получава сегрегация: по пол, сексуална ориентация, етническа прнадлежност, ниво на образование, икономически различия, и най-вече – по възраст.
Но както вече посочих, проблемът е, че никой не може да каже какво се случва в главата на някой, който чете или слуша история; никой не може да знае дали този някой чете по правилни или по грешни причини, или въобще какво е правилно и какво не е; никой не може да каже кой е готов и кой не, кой е умен и кой не, на кого книгата ще му хареса и на кого не.
Освен това наистина ли вярваме, че мъжете нямат какво да научат от истории, разказани от и за жени? Че белите знаят всичко, което може да се знае за опита на чернокожите? Сегрегацията винаги затваря повече врати, отколкото отваря. Кажем ли „Тази книга е предназначена за такива и такива групи“, всъщност казваме „Тази книга не може да се чете от никой друг“. Би било хубаво да си представим, че нормалното човешко любопитство би ни позволило да отворим умовете си и да преживяваме от истории от всички страни, да слушаме всякакви разказвачи. Също така би било хубаво от време на време човек да се натъква на рецензия за книга за възрастни, която казва: „Тази книга е толкова интересна и толкова ясно и красиво написана, че ще се хареса и на децата“. Но това едва ли ще се случи в близкото бъдеще.
Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА
Източник: Literary Hub, October 8, 2019
[1] Статията на Стоун е от 05.11.1998 г.
[2] Пулман реферира към статията на Джонатан Майърс в “The Independent” от 14.11.2001 г. – Б. пр.
[3] Въпросната журналистка е Мелани Филипс, а статията е публикувана в „Sunday Times“ на 11.11.2001 г. – Б. пр.
