Г-н Вешим, какво е за Вас работата в легендарния вестник „Стършел“? Как планирате да отбележите Деня на шегата?
Това ми е животът. Работя в „Стършел” от четиресет години – само там, по-странното е, че не ми омръзва… Навремето, когато ме назначиха на работа след дълго чиракуване в редакцията, се върнах радостен вкъщи с бутилка вино – да почерпя. У нас беше писателят Борис Априлов – Ахото, наш семеен приятел. Като чукнахме чаши, той ми каза: „Сега, щом са те назначили, трябва веднага да напуснеш! Писател във вестник не се става!”. Самият той бе работил в „Стършел” и сам го бе напуснал. Обещах му тогава, че и аз ще напусна при пръв удобен случай, но такъв все не намерих четиресет години… Може би затова не ме броят за писател, а само за фейлетонист. Което за мен е комплимент – писатели много, фейлетонистите се броим на пръсти. Пък и да не забравяме, че фейлетонисти бяха също Ботев и Каравелов, Алеко и Захарий Стоянов, Райко Алексиев, Радой Ралин, Станислав Стратиев… Не че съм от техния калибър…
А колкото до 1 април – много първоаприлски броеве и шеги са ми минали през главата. Но сега, покрай войната на Путин в Украйна, никак не ми е до безобидни шеги… Тази година ще напомним, че 1 април е Ден на Хибрида, другото име на лъжата. На пропагандата (пропаГадната), с която един диктатор държи народа си в подчинение и го праща да воюва срещу света. Лъжите на хибридчиците са много и всеки ден различни, а у нас някои ги наричат „друга гледна точка”… Не са малко българите, които им вярват. Те започват да излагат „другата си гледна точка” с изречението: „Не одобрявам войната, но…”. Какво „но”, когато цял свят вижда кой е агресорът! Не одобрявали! Героят на Георги Русев от филма „Вилна зона” казваше: „Аз например кюфтетата без лук не ги одобрявам!”… Войната не е кюфте с лук или без лук! За какво одобрение или неодобрение да говорим, когато загиват невинни хора, жени и деца, ракети разрушават болници и детски градини, рухват цели градове… Защо? Заради имперските амбиции на един малък човек и неговите генерали…
Намирате ли разлики в сегашното състояние на хумористичния жанр у нас и в чужбина?
Светът се променя, променя се и хуморът – излиза от книгите и хумористичните издания и се настанява в телевизията, в шоуто, в стендъп комедията по клубове и камерни сцени… Напоследък влиза масово и в социалните мрежи – там всеки се прави на духовит, кога с успех, кога не толкова. Но усещането ми е, че от ден на ден хуморът става все по-дилетантски и самодеен… И като че ли се връщаме с век и половина назад, във времената на „Многострадалната Геновева” – и сега актьори се преобличат като жени и се гевезят, уж да ни е по-смешно, а то излиза трагично… Колкото екранът на телевизора става по-плосък, по-плосък става и телевизионният хумор – шоу програмите и ситкомите ти подсказват със смях зад кадър къде е вицът, че да не го проспиш…
Така става по света, така става и у нас… Из Европа и в съседните балкански страни изчезнаха хумористични издания с традиции. У нас още крепим „Стършел”, но не се знае докога. Чел съм някъде, че ако изчезне и последната пчела, няколко години след това ще изчезне и човечеството. Ако изчезне „Стършел”, това едва ли ще се отрази на човечеството, но съм сигурен, че без него животът ще е по-скучен.
Мислите ли, че хуморът в художествената литература е демоде, или напротив, на мода?
Кое да е демоде – Марк Твен, Джером К. Джером, Хашек, Чапек или Илф и Петров? Те не са кройка панталони, че да излязат от мода, винаги ще имат своите читатели. Смешката от телевизионния екран отлита, смехът зад кадър отшумява, а написаното слово остава… И винаги можеш да се върнеш с усмивка към него. Усетих го това по време на пандемията, когато бяхме изолирани по къщите – тогава любимите ми хумористични книги ми помогнаха да мина през ковида със смях…
Талантът не се влияе от моди, той няма и възраст. Пример: поетът Марко Ганчев. Наскоро навърши 90 години, а още продължава да пише прекрасни стихове – и сатирични, и лирични… Без да се прави на моден, е много по-модерен от мнозина млади поети. И ако приемате една колегиална бележка: в „Литературен вестник” пропуснахте да отбележите юбилея на поета, който беше през февруари…* Но и през април няма да е късно да отделите внимание и място на Марко Ганчев, стария поет, чието поетично перо си е все така свежо и мъдро, незасегнато от годините… За мен той е световно явление, надхвърля границите на България и това ще бъде оценено един ден…
Жертва ли е хумористът на непреводимостта от гледна точка на пробива извън пределите на собствената си страна? По-конвертируем или по-неудобен е хуморът в условия на глобализация?
Навремето, когато в бившите соцстрани и при балканските ни съседи имаше хумористични издания, в тях често препечатваха фейлетони, разкази и карикатури от „Стършел”. Даже далече на Изток, в Монголия и във Виетнам, излизаха стършелови разкази, превеждаха ги ентусиасти-българисти, завършили в наши университети. Имаше такъв парадокс: във Виетнам излезе „Антология на световния хумор”, подготвена от виетнамка-българистка. В тая „Антология” моя милост, скромният ви автор, има седем разказа, а Марк Твен и Уди Алън – по един. Представете си как виетнамски селянин чете насред оризищата тая книжка и си мисли: „Тоя Вешим сигурно е световен хуморист!”. А то защо, защото моят колега, писателят Йордан Попов (смешна му памет!) пращаше редовно „Стършел” на преводачката, пък Уди Алън едва ли го е правел – такива текстове имала преводачката, това превела… Описах тоя случай самоиронично („майтап бе, Уили!”) на корицата на „Английският съсед” и бях разбран буквално, фактът даже бе включен в Уикипедия. Сега там напълно сериозно за мен пише, че в „Антология на световния хумор”, издадена във Виетнам, съм представен с повече разкази, отколкото Марк Твен и Уди Алън… Абе, да не се пошегува човек!
Да се върна на въпроса за преводите – въпреки трудностите от езиковите нюанси и игрите на думи, хуморът ни е конвертируем – превеждат го. Сега по-малко, отколкото преди, защото ги няма хумористичните издания. В последните години загубихме и връзки с преводачите, някои от тях вече са в един по-добър свят… А е известно, че преводите се появяват най-вече заради личните контакти на автора с преводачи… Но когато текстът е добър, все някога ще си намери и преводача, и издателя…
Тоталитарните общества и условията на цензура ли са най-добрата среда за виреене на сатирата?
Не мисля. Навремето Радой Ралин (към края на април се навършват 100 години от неговото рождение – да не пропуснем юбилея!) държеше в дома си един налъм, натопен в буркан. Посланието беше: „Сатирата ще разцъфти, когато цъфнат налъмите!”. Не знам колко години Радой бе топил налъма в буркана, но не бе цъфнал в условията на реалния социализъм. Свободата е най-добрата среда за сатира – я се опитайте да нарисувате карикатура на Путин, Лукашенко или на Ердоган в техните царства – затворът ви е сигурен. Но е вярно и друго, че сатира не вирее в добре уредена държава – например аз не знам името на нито един швейцарски сатирик… Та истината може би е по средата.
Има ли днес писателят хуморист политическа мисия? Или сякаш тя е по-присъща за работещите в периодичните издания?
Когато бях млад, мислех, че с писане може да се оправи светът. Сега знам, че не може, но пък си струва да се опита… Доста време изгубих в такива опити… Не съжалявам, и досега продължавам да реагирам на случващото се по света и у нас с политически фейлетони. Това е то, професията фейлетонист означава позиция. Читателите на „Стършел” са ни верни заради позицията ни, а тя е, най-общо казано – демократична, либерална, проевропейска… Иначе като писател повече ме интересува човекът, българинът – какво става с него, какво става вътре в него, защо не разчита на себе си, а чака друг да го оправи, защо загуби ориентация и не различава добро и зло? На тия въпроси се опитвам да търся отговори в романите си…
Кои са темите табу за хумориста?
Няма теми табу. За всичко може да се пише, стига да е оригинално, а не банално, да е смешно, а не досадно…
Как виждате бъдещето на хумора?
Като черен хумор, особено в момента, когато опасен маниак държи пръста си на ядрения спусък.
Въпросите зададе ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
