бр. 13/2022

Време, носталгия и ритъм

Последният роман на Господинов „Времеубежище“ е политически и литературен размисъл върху завръщането на миналото и силата на словото.

1.

„Веднъж, обикаляйки Бруклин, усетих за първи път с такава яснота, че светлината идва от друго време. Можех да я определя с точност, светлина от 80-те, някъде от началото на десетилетието, мисля, че от 1982-ра, късно лято. Светлина като на снимка от полароид, без яркост, мека, леко избледняваща. Миналото се утаява в следобедите, там времето видимо се забавя, успива се по ъглите, примижава като котка срещу светлината, идваща през тънките щори”.

Това е кратък откъс, съдържащ се на стр. 56 в новия роман на Георги Господинов „Времеубежище” (прев. Джузепе Дел Агата, изд. „Воланд”, 2021), публикуван седем години след предишния му „Физика на тъгата“ (изд. „Воланд”) и след няколко забележителни сборника с разкази. Централна тема в романа е времето, или по-точно възможността да се изживее отново миналото. Затова може би по-правилно би било да се твърди, че „Времеубежище” представлява пространствено размишление върху носталгията (истинското тематично ядро ​​на цялото творчество на българския автор), чийто обект е не толкова определено място, а определено време, конкретен исторически период.

Сюжетът накратко: Гаустин, алтер егото на Господинов в много негови произведения, е намерил начин да създаде клиники на времето, в които страдащите от загуба на памет могат да се върнат назад във времето, в което се чувстват най-добре. Тази болест, един вид продължителна темпорална амнезия, по време на повествованието се трансформира в заболяване, от което страда цялото общество, жертва на колективен „Алцхаймер“, който води различните държави в Европа до решението да предоставят на гражданите cи възможността да изберат чрез референдум историческата епоха, в която да живеят.

2.

Следователно романът, който на пръв поглед изглежда като просто поетическо съзерцание на времето, което никога не спира своя бяг, постепенно се разгръща в политическо размишление върху темата за завръщането към миналото, и по-специално за онези аспекти, свързани с национализма и суверенитета в Европа.

Следователно „Времеубежище” е труден за определяне роман; със сигурност читателят е изправен пред произведение с вътрешна дълбочина, изследване и деконструкция на формата на романа, всичко това умело примесено със сатиричен поглед към обществото и неговото ежедневие. Ако трябва да се намери определение за това произведение, трябва да се ръководим от някои улики, които авторът е разпръснал из страниците, отбелязвайки как например няколко пъти се споменава „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Идеята за времеубежището, в което се лекуват онези, които губят паметта си за времето, много прилича на онази за санаториума, в който се срещат героите от шедьовъра на великия немски писател: ако санаториумът от „Вълшебната планина” представлява Европа по време на кризата ѝ между двете войни, то времеубежището на Господинов е достоверно огледало на напрежението и проблемите на нашия Запад и в частност на Европа. Следователно особената повторяемост на препратките към романа на Ман – само помислете за факта, че голяма част от „Времеубежище” се развива в Швейцария, – ни позволява да се съсредоточим върху специфичната форма, използвана от Господинов, правейки я съотносима към романа-есе, или онзи тип наратив, типичен за европейската (особено немската и австрийската) художествена литература между двете войни, на който Стефано Ерколино посвети интересно изследване преди няколко години (Il romanzo saggio, Bompiani, 2017). „Времеубежище” подема повествователните структури типични за романа-есе, които поставят на изпитание системата на описание, на мимезис, на представяне, като той не трябва да се разбира като вид съчинение по тема или повествователен текст, в който строго повествователните части се редуват с по-спекулативни.

Романът-есе се ражда и развива, тоест намира своето най-ярко изражение в кризата на представянето на реалността и на света, което в случая на Господинов се заключава в понятието „време”. Темата за времето и за неговия ход е типична за романите, написани между края на деветнадесети и началото на двадесети век (да говорим за автори като Бергсон или Пруст може да ни отведе твърде далеч, както и за Рикьор), но тук можем да помислим върху два факта, прикрепени към „времето“ по отношение на наративните конструкции (а) и на самото определение за роман (б).

Една от най-старите наративни структури на романа и на представянето на времето са препятствията (а); това е – поне до зората на ХХ век – двигателят на действието на разказа: препятствието „присъства във всяка история, която има каквато и да е структурирана конструкция, сега препятствието зависи от нашата увереност в завършека“ (Кърмоуд, „Усещането за края”). Тезата на Кърмоуд обвързва една наративна структура (препятствието) с времето (завършекът като апокалипсис), дотолкова, че можем да твърдим, че всеки роман е историята на живота на героя в даден период от време (б).

Във  „Времеубежище” имаме съществена модификация на това какво е роман, а следователно и на структурата на препятствията: при Господинов повествованието е историята на времето в даден персонаж. Парадоксално не времето тече, а по-скоро персонажът, който се оказва, че заема различни времеви сегменти едновременно. Във „Времеубежище” това, което някога е било темпорална структура в романа – препятствията, – е трансформирано в персонаж – Гаустин, – който е нещо като катализатор на хода на времето и който прави възможни тези пътувания напред-назад в диахронния ред.

3.

Какъв вид преживяване на времето предлага клиниката, представена в романа? За да стане по-ясно, ще се позова на малък личен епизод. Преди няколко месеца, по време на карантината, телевизията, поради отмяната на футболното първенство, излъчи финала на Световното първенство от 2006 г. между Италия и Франция. Обхванат от необяснима еуфория, реших да изгледам мача с дъщеря си (родена през 2008 г.), опитвайки се да предам ентусиазма, красотата, разсъжденията, мислите, които онази вечер бяха развълнували мен, а и много други. По време на повторното гледане на този мач разбрах, че спомените, мислите, ентусиазмът, красотата, свързани с него, нямат нищо общо със самата игра и наистина трябва да призная, че беше доста скучно за повторно гледане, и дори не беше кой знае колко добре изигран. На дъщеря ми, която ме попита: „Това ли е всичко?“, аз не знаех какво да отговоря, така че на поредния въпрос, който рискуваше да остане без отговор, отвърнах: „Не можеш да разбереш, не си била там“.

Преживяването на финала на световното от 2006 г. на дъщеря ми в сравнение с моето е перфектно възпроизвеждане на миналото, но без да е ibi et tum (там и тогава): параболата на опита, който ни предлага „Времеубежище”, е подобна, следователно съдържа в себе си изначален дефект: миналото може да се повтори, но не и да се изживее отново. Следователно във възможността, дадена от клиниката на времето, има уязвимост и грешка; преживяването на времето се превръща в преживяване на едно завръщане, на носталгия по нещо, което сме оставили в сънливите летни следобеди на нашето детство, но връщането към тези дни, споменът, се случват без никаква болка и страдание.

Времеубежището има устройството на асептична машина на времето, която прави всичко, за да избегне болката; нещо подобно се случва в четвъртата песен на „Одисея”, когато Елена поставя в чашите на гостите си на банкета упойваща билка, която им позволява да си спомнят, без да страдат. Това отсъствие на страдание обаче рискува да доведе до опустошителен ефект: след като болката от спомена е премахната, рискуваме да имаме избледняла, улеснена и опростена визия за миналото. Елена слага билката в чашите, за да не се събуди отново в нея, в мъжа ѝ и в гостите им тъжният спомен за причината за войната, заради която гръцките кораби са плавали по морето към Троя; в избора на Елена е скрит прецизен политическа умисъл и желание за самосъхранение.

4.

Ако е възможно да се преживее отново миналото, защо тогава всеки народ да не избере да живее в десетилетието, в което е бил най-щастлив? Този парадоксален въпрос доминира в централната част на романа, като остро и радикално размишление от политическа и антропологична гледна точка върху нашето настояще. Господинов, като истински вирусолог, открива вируса, от който боледува Западът, и особено Европа, става дума за дегенерация на носталгията, която създава у хората вярата, че са били по-щастливи „едно време“: тази деградация на носталгията (може би  „Времеубежище” е също така роман за изкривяването на това чувство?) подтиква европейските държави, следвайки примера на Brexit, да проведат референдум, за да изберат миналото, в което искат да живеят. Отвъд ироничния и сатиричния ефект, който Господинов щедро раздава при избора на съпоставките между нации и десетилетия, изненадваща в тази част е именно липсата на каквато и да е дискусия и възможност за бъдеще: времето се е изчерпало напълно.

Времето, което е много повече от нещо, което минава и което с хода си те тласка напред към бъдещето, в тези държави се превръща в повторение на идентичното. Повторението на идентичното е симптом на нещо ужасно, на липсата на етическа структура у хората, в този случай те живеят без реално бъдеще в нещо, което се повтаря без край. Ето недостатъка, грешката в системата, която „Времеубежище” представя: повторението е нещо напълно различно от повторното посещение на миналото. Повтарянето на миналото и преразглеждането на миналото са две напълно различни действия. Повторението се конфигурира като пасивен акт; миналото се преживява наново, без да се научи нищо ново (Италия гъмжи от ентусиасти по „руинологията”, запалени по руините заради тях самите, по изоставените села и тяхната поетична красота), докато преразглеждането е активно преживяване, което не изтрива миналото, което не го възхвалява, с което не се цели да се нагодим към себе си и другите, а се опитва да промени това, което е било. Преразглеждането има в себе си зародиш на бъдещето, на конкретно политическо действие, повторението е прогресивно изчерпване и стерилизиране на това, което е било.

5.

Романът на Господинов завършва с тази последователност, която пренасям тук:

Žgmcccrt №№kktrrph ggfpr111111111… mcccrt Žgggf vntggvtgvnggggg777rrr…

Дълго време обмислях тези разчленени знаци, опитвайки се да разшифровам тяхната тайна, забелязах някои повторения като знака Ž или поредицата „mcccrt“ или „ggf“. Очевидно нямам представа какво означава това, единствената идея, която ми хрумна, е, че Господинов е искал да предаде с тези букви идеята за времето и ритъма, предшестващи словото. „Времеубежище” е роман, в центъра на който стои думата, това е роман, в който е важно да можеш да разкажеш неща, да ги опишеш, да ги направиш очевидни чрез писането; има обаче и „нещо“ по-първично от писането.

Може би става дума за преживяване на времето, което не може да бъде описано с думи, а чрез други форми? Възможно ли е човекът да има достъп до това време, което не е задължително да е свързано с историята, с възхода и падението на империите, с войните, живота и смъртта на хората, които обичаме? Време, което не е свързано по някакъв начин с преди и след? Различно от времето, което ни разказват романите със своя специфичен език, и което критиците, тълкувайки посланията на романите, продължават?

Имам впечатлението, че Господинов би отговорил на всички въпроси, които току-що повдигнах, с поредица от букви, подобна на тази, която преписах тук; може би защото той, стремейки се да види времето, да го абстрахира от непрекъснатото му преминаване, е стигнал до място/момент, в които думите са ненужни, където е необходим ритъм, където важното не е нито значението на думите, нито тяхното звучене, а е важен ритъмът. Господинов се връща назад във времето, дори преди началото на времето – ето защо започва главата с “-1“ – и открива, усеща и напомня, че там не съществуват нито време, нито слово, а само ритъм, и от това се опитва да ни предаде усещането.

ДЕМЕТРИО ПАОЛИН

La ricerca

20 юли 2021

Лабиринти от време

„Бягах от континента на миналото към едно място, което твърдеше, че няма минало, макар междувременно да беше натрупало. Носех един жълт тефтер, търсех един човек, исках да разкажа, докато паметта не ме е напуснала.“ В последния си роман, носител на Европейската награда „Стрега“ 2021, Георги Господинов се отправя на пътешествие в несигурната територия на темпоралността, съизмервайки се с великите модели от миналото, между които изпъква Томас Ман. Ако във „Вълшебната планина” немският писател е изобразил умиращата Европа в микрокосмоса на един санаториум, то клиниката за минало на Господинов символизира хаоса от близкото ни минало. Пациентите на Томас-Мановия санаториума живеят в мрачно и гробовно ежедневие, сякаш вече са увити в плащаницата си. „Времето никога не е реално. Ако ви се струва дълго, това означава, че е дълго, ако ви се струва кратко, е кратко, но никой не знае колко е дълго или късо“, казва Касторп в желанието си да дефинира неопределимото. По върховете на омагьосаната планина всичко е объркано. Писателят с безкрайно умение успява да разкаже времето, превръщайки го в действащо лице на историята. И в двете книги болестта е символ на морална криза.

Поколението на Ман страда от туберкулоза, а това на Господинов – от Алцхаймер. Загубата на паметта е болест на нашето съвремие, неизбежна последица от увеличената продължителност на живота. На неуловимия Гаустин, заклет пътешественик, който е обсебен от миналото, е поверено да проектира клиники за минало, в които да намери утопична защита от забравата. Както при Ман, миналото се превръща в настояще и обратното, разкривайки постоянната връзка между нещата. Стаите, излезли от едно отминало ежедневие, обзаведени по вкуса на други епохи, помагат да се преоткрият изгубени или никога несъществували спомени. Обсесията по миналото, желанието да бъдеш, да принадлежиш на друго време, е чувство, с което всички ние рано или късно се сблъскваме, и което намира на страниците на Господинов великолепно превъплъщение. „Аз имам повече спомени, отколкото са имали всички хора, откакто свят светува“, пише Борхес в разказа „Фунес паметливият“. Самият автор се позовава на аржентинския гений. Осъзнат зрител на безмилостния регрес, Фунес не може да заспи, защото това би означавало да се разсее от случващото се по света.

По същия начин Господинов би искал да възстанови онова, което е останало в миналото. Усещането за дните, които ни напускат, страхът от загуба на паметта и на онези истории, които съставляват багажа на всеки писател, подкопава стабилността на света в романа. И от графична гледна точка рисунките и откъсите от бележки нарушават хода на разказа: опасни разливи на време, безкрайни вътрешни територии, които Господинов изследва с оригинална задълбоченост. Загубата на памет се разпространява като вирус по света, заразявайки цялото човечество. Времеубежището от заглавието е конструкция, която защитава времето, илюзорно имунизирана от разрухата. Както при Пруст вкусът на мадлената успява да разпука дихотомията между настоящето и онова, което е останало в миналото, така у Господинов миналото кристализира в миризмите. Горчива ирония преминава през страниците, в които Европа, неспособна да се изправи пред настоящето и да изгради бъдещето, призовава към референдум за минало, призив да се върнем там, където все още се усеща присъствието на утопичното щастие.

Мрачни предчувствия, още по-обезпокоителни в този конкретен исторически момент, завършват книгата. Хаосът, в който светът потъва, не е този на сътворението, а сочи към неговия неизбежен край. Ревът на танкови вериги, шумът на маршируващи ботуши, струпването на войски по границите през 1939 г. напомнят за минали трагедии, за съжаление готови да се повторят с нечувано насилие в настоящето.

РИКАРДО ЧЕНЧИ

Pulp Libri

10 март 2022

Шрапнелът на паметта

Българският писател, носител на Европейската награда „Стрега“ 2021, пише дистопичен роман за връзката между миналото и бъдещето

Изпод перото на българина Георги Господинов излезе най-оригиналното размишление върху темата за паметта през последните двадесет години. „Времеубежище“ е роман, но роман, в който „героите нямат имена, за да не можете да ги забравите“, където първото „ти“, дори преди всеки читател, е онзи, който пише.

Това е роман едновременно утопичен като „Градът на Слънцето“ и дистопичен като „1984“, но също така и многоцветна историческа възстановка на живота в Източна Европа и виртуозно фантаполитическо упражнение а ла Филип К. Дик, а може би и хиляди други неща, колкото многобройните образи, отразени в калейдоскопа на паметта, които изплуват пред очите ни, винаги в различен ред. Във „Времеубежище“ има всичко: Кант, Пруст и неговите мадлени, Бердяев и „Сбогом, Ленин“, Томас Ман, „Шоуто на Труман“ и „Завръщане в бъдещето“, „Бийтълс“ и „Ийгълс“, Джон Дън, Фуко и Еклисиаста. Самият Господинов е определян като „българския Милан Кундера“, често го сравняват и с Дюренмат.

 Възможен плейлист

И все пак в непрекъснатото редуване на неговите повече или по-малко елитарни цитати няма нищо от снобския ексхибиционизъм на толкова много представители на съвременната художествена литература; напротив, дори когато не са музикални цитати, те образуват един вид плейлист, идеалният саундтрак за поредица снимки, които изглеждат като направени с „Полароид“ в прашни стаи от 30-те, 50-те, 70-те години. Може би само в „Танцувай, танцувай, танцувай“ на Мураками музиката е толкова проникнала в повествованието. Разказът при Господинов напредва на пресекулки чрез стегнати, ефектни фрази („Не знам кой разчиства след всяка революция“ или „Звездите над нас светят по кантиански хладно, а моралният закон се търкаля някъде по улиците“), и въпреки това – невероятно! – колкото и далеч да са от ласкателството, толкова са и чудодейно защитени от насмешка фрази като „Впрочем според келтите един от първите знаци на апокалипсиса е смесването на сезоните“, които иначе биха рискували да събудят у най-циничния читател някакво фолклорно сравнение с любимите цитати на домакините от Вогера… или Велико Търново, в конкретния случай.

Темата на романа

Ако централната тема на романа със сигурност е връзката между миналото и бъдещето, времето и паметта, в една интимна и разбъркана, ни най-малко телеологическа перспектива, чието мото е „Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему“, както и „всичко се случва години след като се е случило“ – много по-нееднозначно, по-познатo и човешкo от институционалната перспектива, която доминира всяка година през месеците януари и февруари, – не е случайно, че същият цитат след това е транспониран от автора в контекста на националните държави („Всички щастливи държави си приличат, всяка нещастна държава е нещастна по свой начин“). Гледната точка на Господинов всъщност е еднакво проникновена, когато се насочва към юридическо-политическите въпроси за европейските граници, към възможността за провеждане на граждански референдум и към едностранните паразитни отношения, демонстрирани от някои групи на икономическо влияние към отслабени и непоследователни държави, използвани като защитна стена и като „първичен бульон“, в който да се размножават всякакви капиталистически бактерии.

(Изненадващото) медицинско измерение

Не на последно място е значим фактът, че макар да е написан преди пандемията, „Времеубежище“ изобилства от препратки към „медицинското“ измерение: от „скритото насилие“ по Фуко, което се излъчва от всеки инструмент и от всяка престилка, използвани в болниците, до миналото, което се възприема като заразен вирус, снабден с „някакви бързо мутиращи щамове, които сриваха всякакъв имунитет“, до момента на кулминацията на повествованието, в която експерименталното лекарство, измислено от главния герой Гаустин, се превръща в политически инструмент..

КАМИЛА СКАРПА

Barbadillo

17 февруари 2022

  Превод от италиански: БОРИСЛАВА ЧАКРИНОВА

Georgi Gospodinov, Cronorifugio [Времеубежище], прев. на италиански Джузепе Дел Агата, изд. „Воланд”, Рим, 2021