Румяна Л. Станчева
Това се питам, докато чета „Българската литература като световна литература“[1], включена в авторитетната поредица под редакцията на Томас О’Бийби, посветена на явления, видени като световна литература. Изданието е много важна стъпка в международното разпознаване на българската литература. По замисъла и структурата си книгата засяга хронологични и тематични аспекти на българската литература, сглобени в осмислен пачуърк от текстовете на български и чуждестранни литератори с видимо присъствие като критици, преводачи и писатели. Важен е и фактът, че изданието е на английски език, снабден е с библиография на преводни издания и с индекс на имената.
Структурата на книгата, при цялата си пъстрота, е изградена логично в четири раздела. Първата част: Истории: в търсене на един национален профил в световната литература, преминава с широки крачки през развитието на българските литературни явления, от Средновековието до съвременността. Всеки от петимата автори тук, Диана Атанасова, Раймонд Детрез, Мари Врина-Николов, Милена Кирова, Амелия Личева, не само представя една епоха, но и по свой начин отговаря на въпроса за присъствието на една национална литература в съвременното разбиране за световна литература.
Втората част, по зададената в заглавието си задача, става в по-голяма степен дискусионна: Географии: българската литература като не/обичайно пространство, отвътре и отвън. Шестимата автори на статии тук обсъждат, нерядко с потапяне в компаративното, вечното тревожно усещане на литературите със слабо разпространение за недоразпознатост, което води до противоположни нагласи – към национална специфика или към търсене на лесни съответствия със световни образци. Авторите са: Бойко Пенчев; Биляна Курташева; триото Васил Видински, Мария Калинова и Камелия Спасова; Ани Бурова; Михаела П. Харпър, Емилия Дворянова.
Третата част се отваря още от заглавието към една от пораждащите характеристики на световната литература и съответно е озаглавена: Икономики: българската литература на световния пазар. Тук авторите са Тодор Христов, Александър Кьосев, Димитър Камбуров, Яна Хашъмова, Анджела Родел. На тях се пада да коментират пазарното битие на една литература, писана на малко разпространен език, в слабо позната по света държава. Историята пак наднича зад ъгъла, защото част от подобна недопрочетеност се дължи на разривите от Студената война. От друга страна, пак историята, през последните 30-ина години, позволява на някои български творци да живеят в други страни, без да са политически емигранти, и да пишат на чужди езици с по-голямо разпространение. Монолитната представа за национална литература бива по този начин силно разколебана. Коя е публиката на такива писатели, тази на новия им език и среда ли е? И лесно ли намират българския си читател, когато се появят на българския книжен пазар в превод?
Четвъртият, последен раздел в книгата, Генетика: наследственост, сродства и перспективи на българската литература, също звучи интригуващо и проследява вътрешни динамики на наследяване и преобразуване на идеи от водещи писатели, въвлечени в битките между млади и стари. Авторите са: Дарин Тенев, Юлия Кръстева, Миглена Николчина, Георги Господинов, Жан-Люк Нанси, Кори Стокуел. Вниманието често е насочено към чисто българския литературен развой или явления. Прозират на места и външните контексти за вътрешните литературни битки. Така при Дарин Тенев например са показани „генетичните“ връзки между Иван Вазов и Пенчо Славейков, модифицирани във времето от новите „политики“ на младото поколение в българската литература от началото на ХХ век. „Този начин на четене, който постоянно трябваше да сравнява българските писатели, Млади и Стари, с модерното и господстващото, роди не само критически текстове като Млади и стари на Кръстьо Кръстев, но и литературни произведения, които го отразяваха в себе си и до известна степен бяха авто-рефлексия по този въпрос“ (с. 220). Литературните битки – това наистина е за отбелязване – не са затворени в местния български контекст, а се водят на терена на европейски мотиви, какъвто е въпросът за триадата творец, произведение, публика. И това е още една добра възможност да се мисли световното в българския литературен живот.
Заключението на Галин Тиханов, Отвъд „малките литератури“: Размисли върху Световната литература (и върху българската), обсъжда понятието „малки литератури“ от различни гледни точки. Например: „Ако някой би казал, че българската литература (или немска, италианска, румънска, чешка, унгарска или безброй други в Европа и извън нея) е литература, писана на по-малък език (в смисъла, който изразих тук), тогава българската литература ще бъде в много добра компания: по-малките езици, както ги описах по-горе, са, исторически казано, правилото, а не изключение“ (с. 262).
Въпреки добрата компания, класирането по значение и познатост на българската литература сред другите не се променя. Проблемът е, както и аз съм имала възможност да коментирам другаде[2], в практическото противоречие между принадлежност към един език и национална литература, от една страна, и от друга, съвременния контекст на планетарния литературен пазар, който игнорира подобни характеристики в полза на уникални литературни явления, сякаш изгубил интерес към „националното“ като отличаваща характеристика. Тиханов обръща внимание и на положителните аспекти от асиметрията в литературния свят днес: „Глобализацията създава и разкрива нови групи от неравенства. Но трябва да започнем да признаваме, че в същото време тя прави противопоставянето между център и периферия по-малко значимо, поради отдалечаването от идеята за общ (западен) канон, който първи стои в основата на това разграничение. По-скоро сме свидетели на нов режим на съответствията, при който разликата – извлечена не на последно място от това, което сме посочвали като маргинални зони за културата – се преобразува и хомогенизира в единен, глобално продаваем културен продукт“ (с. 264).
При цялата ми радост от публикуването на именно такава книга, тъй като съм пристрастна към сравнителното литературознание, се възползвам да погледна към изданието от именно тази моя позиция.[3] Ще напомня, че световната литература заобикаля изцяло идеята за национални литератури, пази се от канонични примери, свързва традицията само с отречената епоха на колониализма, а набляга върху писатели, откроили се в постколониален контекст. Често терминът Световна литература е противопоставян на Сравнителното литературознание (натоварено, без вина, с всички грехове на eвропоцентризма, колониализма, расизма, нетолерантността).
След като в началото се опитах да очертая конструкцията на книгата, сега ще се обърна към още няколко теми, които ми се струват повече ангажирани с компаративното разчитане на българската литературна история. Това ще бъде още един начин да се компенсира отбелязаната от Мария Тодорова, в предговора ѝ, вид отбранителност/defensiveness в реализацията на цялата книга. Като се надявам, че ефектът от книгата като цяло е добра офанзива, ще взема отношение и към встъпителните думи на двамата съставители на тома, Михаела Харпър и Димитър Камбуров. Михаела Харпър твърди: „Поради безпрецедентния си характер, томът не само запълва значителна празнота в традиционното Източноевропейско и Балканско, както и съвременно Европейско литературно поле, но може също така да служи като крайъгълен камък за съвместни проучвания в тези и други свързани зони“ (с. 2). Заради тази уникалност наистина може да се очаква бъдещо по-добро международно и компаративно опознаване на българската литература.
Димитър Камбуров, в своята част от предговора, не пропуска да се усъмни в смисъла на това, което се нарича „световна литература“ днес и на приложението на понятието по отношение на българската литература. Споделям голяма част от разсъжденията му – на първо място, че изковаването на този термин има главно практическо приложение в търсене на някакво решение в условията на глобализма. Споделям и опасението му, че би имало писатели, които са склонни да пишат за определени публики в чужбина. Също и това, че светът разпознава като знакови някои писатели, които не са с подобен статут в своя контекст – тоест, че не можем да се учудваме от разминаването на оценките навън и вътре. Обратното твърдение в предговора, че светът все пак очаква непознати автори от непознати места, също ми импонира с оптимистичния си заряд.
Накрая ще спомена още няколко конкретни идеи, които ми правят впечатление. Една от обещаващите писти за проучване на българската литература е по посока на мита, въпрос, поставен в конкретната част, разработена от Дим. Камбуров. Митът в сравнителното литературознание, да припомня правилото, лесно преминава през различни епохи, има способността да се трансформира, адаптира, преобразява, но и да запазва, за разпознаваемост, така наречената „минимална синтагма на мита“. Както посочва Камбуров, става дума за следното: „Работещият баланс между митичния аспект на литературата и литературната ѝ другост е това, което придава на литературното произведение световна литературна потенциалност“ (с. 181).
Освен потенциала на мита, в статията на Ани Бурова „Да разказваш историята по много начини: близкото минало като литературен сюжет“ е откроен още един полезен компаративен подход – аналогията. Това също е инструмент за навлизане в българската литературна характерност.
Освен каноничните ни писатели и характерните им прояви, за света би било интересно да може лесно да идентифицира явленията, които да са съотнесени към познатата таксономия. Иван Вазов ще си влезе в световния списък, напр. защото при него има пълни таксономични съответствия – и в поезията, и в прозата си (както е представен въпросът в статията на Милена Кирова „Следосвобожденските литературни въпроси: от национална носталгия към социален гняв и модернистки блянове“ или в друга статия – на Бойко Пенчев, „Европеизация или глупост: идеята за световна литература и обособяването на българското литературно поле“).
При мнозина съвременни писатели търсенето по посока на митокритика или на аналогиите в по-голяма степен отговаря на общоприети критерии. Тук ще посоча (отново във връзка с митовете) примера с преведения на испански роман на Кристин Димитрова „Сабазий“, който активира както осмисляне на близкото минало, така и митологични представи, при това за твърде рядко „съживяваните“ в литературата ни траки (в статията „Има ли място българската литература в световната литература?“ от Амелия Личева).
За да обобщя, книгата е отлично помагало за чужденци от областта на културата и културните институции, и особено за университетски среди. Тя е ценна със задълбочените анализи, и дори само формално – като участва в престижна поредица, където досега фигурират напр. немската литература, румънската литература „като световни литератури“. Възприемам изданието като история на българската литература в студии. Тази стъпка беше дълго усещана като ненаправена. Българската литература, с тази нова книга, вече е не само несравнима в сърцето ми, но и започва да бъде сравнявана със световни образци.
[1] Bulgarian Literature as World Literature. Edited by Mihaela P. Harper and Dimitar Kambourov. Bloomsbury Academic, 2000.
[2] Румяна Л. Станчева. Сравнителното литературознание във времето на интердисциплинарността. Балкански примери и световни възможности. – Любословие. Годишно списание за хуманитаристика, бр. 20, 2020, c. 41-59. Тема на броя: Компаративистиката. http://lyuboslovie.shu.bg/2020/20-lyuboslovie.pdf
[3] За други анализи: Theo D’haen. Bulgarian Literature as World Literature. – Colloquia Comparativa Litterarum, Vol. 7 No. 1 (2021). Наскоро попаднах на още един преглед на същата книга: Франческа Земярска. Национално, глобално и аномално: българската литература като събитие. – Литературен вестник, бр. 4/2022.
[…] […]