Ритуалната фабула – проверки на терена на историята
Мая Ангелова
След 1989 г. вакуумът, създаден от комунистическата цензура, е обилно запълнен от спомени, разсекретени архиви, дневници, записки „от чекмеджетата“ и др. Заслужават внимание редица издателски и писателски инициативи, чрез които са интервюирани живите ветерани от „Отечествената война“, наред с пострадалите от репресиите на комунистическия режим или техните наследници. За естеството на „организираното всенародно въстание“ през последните три десетилетия се открояват значителен брой материали и изследвания, сред които и едно от последните – публикуваният в том IV на поредицата „Това е моето минало“ (2021) спомен на Ангел Шишков „Животът на комуниста като млад“[1], представящ абсолютно негероични сцени, събития и картини.
Това дава възможност за по-плътни съпоставки за достоверността на изходния материал, от който се оформя героическият исторически дискурс, залегнал в ритуалната фабула. Без да целим градация на несъответствията, нека посочим само няколко изолирани примера в максимално стесненото време от 8 до 12 септември 1944 г., като ги огледаме през оптиките на разказаното преди и след 10 ноември 1989 г.
Първият е от 12 септември. Описан е от Красимира Узунова и илюстрира „революционната стихия“ в дните около смяната на властта в Хасковска околия. Докато официалната комунистическа история твърди, че властта там е взета най-късно в България и след ожесточени сблъсъци, фактите говорят, че в Хасково малочислената партизанска група по време на съпротивата има предимно организационна дейност – т.е. през 1943 и 1944 г. няма никакви партизански прояви, което не предизвиква противодействие от страна на местните органи на реда и армията.[2] До 12 септември партизаните се крият в отдалечен зимник. Те разбират за смяната на властта от специален пратеник, който е притеснен, че в Хасково не идват партизани за радостните тържества, при това военният гарнизон предварително е уговорен да приеме героите в помещенията на казармата и да им зачисли храна, а командващият поделението полковник Маринов изпраща камиони, с които те да бъдат извозени до града. Инсцениран е многолюден митинг в казармата с тържествен ритуал на „побратимяване“ между войска и партизани. Мнителността на партизаните обаче сгъстява въздуха, те започват да се строяват в боен ред, чуват се команди за атака. Под претекст, че поканата към партизаните е клопка, започват спонтанни арести на военнослужещи. В суматохата е произведен изстрел, който дава сигнал за стрелба от двете страни, при която загиват шестима офицери и двама партизани. А в последвалите десетилетия местните „борци против фашизма“ „се надпреварват да описват спомените си от въоръжената борба по превземането на властта“, по думите на бившия поручик Николай Русев[3], който издава своите мемоари през 2009 г[4].
Вторият случай е от 8 септември. Той е описан в спомените на Коста Ламбрев, началник-щаб на Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, публикувани още през ранната 1952 г. Ламбрев разказва как партизаните от отряда поемат инициативата и започват онова изтребване на хора, на което Народният съд скоро ще даде законна форма. Претенции да са първи инициатори на организирани масови убийства имат и партизаните, описани в друг мемоар – „Без фронт и тил“ (1947)[5] на Кирил Горов. Не ми е известно комунистическата наука да е решила спора, но мемоарът на Ламбрев държи първенство по веселяшкия хумор, с който са представени разпитите на обвинените и сякаш на шега убити селяни. По-късно, в началото на 60-те, когато назрява нуждата партизаните да се представят не от гранит и стомана, а като живи хора, ще излезе и специален тематичен сборник със спомени на антифашисти, издание на в. „Стършел“, озаглавен „В борбата и шегата помага“ (1969)[6], но в началото на 50-те описаното от Ламбрев не звучи като проява на партизанския характер, в който е вкоренена „неговата жизненост и дълбоко чувство за хумор, което не го напуска пред лицето на смъртта“[7]. Най-малко защото тук партизаните са самото лице на смъртта и добродушната маска на тази смърт още повече ужасява.
С подчертано весело настроение в книгата на Ламбрев е описан съдебният процес на 8 септември 1944 г. в гората до с. Розовец. Обявен е съставът на обвинителите, предадени са показанията на обвинените, прекъсвани с весел смях от публиката, изблиците на ядосани свидетели, гласуването и четенето на обвинителен акт, изпълнението на смъртните присъди. Няма агресия и хаос, а цари добродушие и ред, като така Ламбрев внушава идеята за справедливост, защото „писан закон партизанският съд нямаше, той съдеше по революционния морал и народната съвест“[8].
Съденето започва в 8 ч. сутринта на „неголяма площадка, обградена със зелена горичка“, където около петстотин партизани са заобиколили четирима души. Първият, 59-годишен земеделец, си признава, че е демократ и сговорист, но съдиите остро го поправят – „жандарин, фашист, предател, нали?“. Вторият подсъдим е 42-годишен демократ, сговорист, което съдиите „превеждат“ като „отявлен фашист и сътрудник на фашистката власт“. Обвинението към третия обвиняем се изчерпва с прочитане на служебното му положение и партийната принадлежност – „47-годишен, финансов пристав и цанковист“[9]. Най-невинен изглежда последният подсъдим, срещу него обаче се изказват най-много свидетели, а в добавка Коста Ламбрев предава как той сам свидетелства срещу себе си. Цвятко Чехларов от с. Розовец е „38-годишен, беден работник“, но и „типичен лакей на всички властници и сляпо оръдие на богатите, преминал през всички партии“. Обвинен е като „платен агент на полицията“. Протестите му, че от осем месеца е „четник и комунист“ са приети с буен смях. В отговор Цвятко с готовност утежнява положението си и уставно признава, че е водил полиция и войска по следите на отряда, вземал дрехи от убити другари, рязал глави на разстреляни партизани. Обаче на фона на тези обвинения, които само след месец ще станат номенклатурна форма на самопризнание, прозвучава трогателната и беззащитна изповед на бедния работник от Розовец, който е в неведение, че всичко е наистина: „Сега много ми тежи на съвестта, дето взех навущата на този другар, убития, и закърпих самара на магарето… Затова съм много виновен и заслужавам наказание… Ще ми теглите един лобут, ама така, да мяза… за да мога да си отида до село“[10]. Това трогателно в наивността си допускане, че ще се отърве само с един лобут за пред хората и ще го пуснат, от душа развеселява публиката[11].
Можем само да предполагаме как е звучал целият този „добродушен“ хумор за ухото на човека от онова време – като започнем с държанието на Цвятко, който през осеммесечния си партизански стаж явно е свикнал много неща да мязат, т.е. да са наужким, за пред публика, и свършим с веселото описание на процеса. А в добавка – за да е издържан жанрът на битовата хумореска, след като бригадният съд оповестява, че присъдите са окончателни и следва да се извършат веднага, повествованието деликатно се отдръпва от тях и се насочва към широката зелена полянка. Там се втурват селяните от Розовец – „изкусен кавалджия извива кръшно народно хоро, партизани и народ, млади и стари, с пламък в очи, се провикват – „Иха-ха!… Уха-хаа!“[12].
Третият случай се развива близо до с. Розовец, но е описан документално чак след 10 ноември 1989 г., въпреки че литературни следи към него откриваме през 1950 г. в повестта „Нашата сила“ на Павел Вежинов, публикувана в сп. „Септември“. Докато партизаните на Ламбрев се веселят край Розовец, в близкото село Стряма партизаните на легендарния (във всякакъв смисъл) водач Леваневски изнудват народа и избиват 57 селяни. Спомените за тези кървави изблици, които трудно биха развеселили някого, обаче не излизат в мемоар нито през 1952 г., нито през 1962 г., а са потулвани до 2009 г., когато е публикувана книгата на Надежда Любенова „Стряма – вторият Батак – 1944 г.“, сборник със спомени на живи свидетели и с архивни документи. В един от разговорите, които е провела Любенова, Коста Ламбрев се мярка като дясната ръка на Леваневски[13], въпреки че в мемоара си Ламбрев твърди, че по това време е на манифестации в Пловдив, а няколко десетки страници по-рано се е разграничил рязко от бойния си другар като от прикрит вътрешен враг. Писан през 1952 г., споменът на Ламбрев изразява отношението на партията към Леваневски, който през декември 1944 г. по обвинение в неподчинение и превишаване на власт е арестуван, а през 1945 г. е убит без съд и присъда в Софийските гробища. По-късно, през 1977 г., благодарение на усилията на Давид Овадия, е реабилитиран.
Опитите да се даде гласност на четвъртия случай са може би най-плътният подривен летопис за героическото партизанско движение. Ярък пример за произвол, разгул и жестокост в партизанските чети, потулван в продължение на десетилетия, е случилото се в родопския партизански отряд „Антон Иванов“, след като командир става авторитарният и циничен в отношенията си с партизаните Георги Ликин – Дед. Преминал през партийната школа в СССР, присвоил партизанското име на загинал другар – „подводничар“ от групата, с която пристига в България, необразован и примитивен, той се възползва от позициите си, за да създаде система от привилегии, безмилостни наказания, унижения и убийства, чрез които да държи в страх и подчинение членовете на отряда. Сформиран е специален щаб за ликвидиране на тези, които му противоречат, както и на онези, които са в тежест на отряда или обмислят да се предадат на полицията. Неговото безпринципно поведение и съмнителен морал се израждат във вакханалия по думите на партизанката Макри Гюлева – Катя, която обмисля самоубийство, след като шпицкомандата на Дед убива бащата на детето ѝ[14]. Изповедта на Макри Гюлева е подкрепена от обемистите мемоари на нейния съратник Христо Чобанов (Бай Ганчо)[15], който пише: „В отряда беше установен страшен терор. Никой не смееше да си каже открито мнението“. Тези спомени, записани през 60-те години на ХХ в., потъват в Пловдивския архив, където са депозирани, за да бъдат издадени едва през 2021 г.
Първият опит да бъде повдигнато булото над този срамен епизод от партизанското минало е очеркът „Дойчин“ на Давид Овадия, отпечатан в „Литературен фронт“ (бр. 44, 29.10. и бр. 45, 5.11.1981), и книгата му „Дед или Разгромът“, събираща спомени на малцината оцелели участници в родопския партизански отряд „Антон Иванов“, която обаче излиза едва през 1990 г., въпреки че още през 1981 г. е била готова за публикуване и разпространена в средите на бившите партизани, вече с високи постове като „борци против фашизма“. Обемиста папка по случая, съдържаща „писма, интервюта и други материали във връзка с книгата на Давид Овадия за разгрома на отряд „Антон Иванов“, е постъпила в ЦДА през 1982 г. (намира се във фонда на Милко Балев)[16]. Тя съдържа секретни сведения за отделни личности, дали гласност на зверствата, подписка против публикуването на книгата на по-голямата част от интервюираните антонивановци, писма и брожения до Т. Живков срещу Овадия, откъси от интервютата с подчертани неудобни и разминаващи се с официалната история пасажи и др.
Оказва се обаче, че първата публична регистрация на почти същите партизански нрави е от много по-ранна година. Това е разказът[17] „Нашата сила“ на Павел Вежинов, в който партизанският командир е представен като мнителен тиранин. Отрядът, държан в подчинение чрез създадена от командира Чорни щпицкоманда, е описан като разбойническа банда. Този разказ е публикуван в сп. „Септември“ (кн. 5, ноември 1950), нo когато е депозиран в издателство „Български писател“ през 1951 г. за отпечатване в книжно тяло, е отхвърлен в предложения вид като уронващ престижа на партизаните. Въпреки че главният герой на Вежинов сърцераздирателно се разкайва за отклоненията си от партийните принципи, а патосът на повествованието нараства именно по тази линия – превъзпитание на каещ се грешник, повестта е отхвърлена за печат и излиза в книжно тяло едва през 1957 г. Според вътрешния рецензент Веселин Андреев прототип на централния герой в повестта е партизанинът Леваневски. Но също толкова вероятно е прототип да е Дед, а да е отнесен към Леваневски, защото жестокостта на безразсъдно смелия Леваневски е публично разкрита, а тази на Дед се разпространява само на четири очи, неговата примитивност е засекретена до края на комунистическия режим.
Сериозните възражения срещу „Нашата сила“ през 1951 г., провокиращи апела да се даде по-широка помощ на автора, за да се спаси „много ценен материал“ от основната му грешка, наречена слабост на зачатието, с които Веселин Андреев на практика спира издаването на повестта, са осветяването на извращенията в партизанските среди и отклоненията от партийната линия като основен повествователен конфликт, а не някъде по периферията на сюжета.
„Човекът, бил той най-способен, най-смел, най-силен, може да прояви тия си качества само в отряда, само изпълнявайки нарежданията на Партията. Излезе ли от колектива, партизанинът се превръща в „кокошкар и безпомощен човек“. Голямата грешка, будеща сериозни възражения, слабост на зачатието, е извеждането на такъв конфликт като основен: Проявите на Чорни, заграбването на властта в четата и бягството му от отряда – характерно, типично явление ли е за нашето партизанско движение? Според мен – не, макар авторът да се позовава на случая с Леваневски, разказан от Коста Ламбрев. […] Такъв проблем спокойно би могъл да се третира в една по-голяма работа (роман, повест, драма) и то като вторична, не основна линия на развитие. Поради тая основна грешка на моменти партизанската чета се чувства като разбойническа банда. Като се вземе предвид и малката още литература за партизанското движение, третирането точно на тоя проблем, тъкмо в такава светлина, е малко неуместно. Ако все пак се приеме за основа тоя сюжет, във втората редакция на разказа трябва да бъдат внесени съществени поправки: да се доуясни и „поочисти“ образа на Чорни – сега той на места изглежда като враг; да се премахне или смекчи дружбата му с Юрдека; да се мотивира (или изобщо премахне) арестуването на Чорни от четата; да се доизяснят и разрешат правилно някои положения, свързани със сражението; да се премахне или разреши по друг начин мъкненето на Чорни и Юрдека като завързани чували при сражението; да се избегнат някои изрази, термини и пр., които не са характерни за партизански отред и му придават характер на войскова част.“[18]
За сравнение, мемоарната книга на Коста Ламбрев „Средногорски партизани“, която излиза през 1948 г. и подсказва сюжета на „Нашата сила“, по отношение на Леваневски следва здравата партийна линия на изобличаване на вътрешния враг, която идейно не се различава от Павел-Вежиновата, но случаят не е изведен като типизиращ партизанските нрави, а като случайна проява на стихийност, на вкоренени в личността криминални инстинкти, които партията не е успяла да облагороди. Именно по оста стихийност – съзнателност, на която е основана ритуалната фабула в соцреалистическите романи, са разположени съперниците за командни позиции Македонски и Леваневски. Двама си съперничат за властта над Средногорския отряд, кроят планове заедно с приближените си как да се избият, а кръвожадната им вражда води до фракционерство и терор над членове от отряда. Доколкото методите за овладяване на властта над Средногорския отряд на двамата не се различават, Ламбрев разполага характерите им полюсно, описвайки първия като „недисциплиниран, буен, непокорен, с неудържим стремеж за властване и водачество, мразещ пълномощниците на централния щаб, които само разбъркват главите на партизаните“, а втория – като израстващ и самокритичен комунист, който иска „да си остане дисциплиниран партиец, признава се за виновен, заявява, че се поставя на разположение на централното командване, в чието лице вижда и признава Партията, и призовава да бъде съден и ако трябва – разстрелян“[19].
Мемоарите на Ламбрев от 1948 до 1954 г. имат 4 издания, а след реабилитирането на Леваневски през 1977 г. бюрото на Централната ревизионна комисия излиза с решение „при ново издаване на книгите „В огъня“[20] и „Средногорски партизани“ пасажите за Леваневски да бъдат коригирани с оглед на реабилитацията му“[21]. Книгата на Коста Ламбрев обаче не излиза в друга версия. По времето след реабилитацията на Леваневски Ламбрев се радва на активен пенсионерски живот и като бивш посланик и бивш пълномощен министър в Мавриций се изказва в пресата предимно по международни въпроси. Заминава си от този свят на 89 години, отрупан с почести и ордени. Няма документирани свидетелства за догадките на набожния старец бай Христо от с. Стряма, че Ламбрев в последните си дни „страдал от безсъние, стряскал се като от ужас“ и умира, защото „сърцето му не издържа“ под ударите на съвестта[22].
Другата, спомената в решението за реабилитация на Леваневски от 1977 г. мемоарна книга „В огъня“ (1960) на генерал-майор Слави Чакъров излиза през 1989 г. с леки козметични редакции, в които отпадат само крайните квалификации. Сътрудникът на щаба на Втора Пловдивска въстаническа оперативна зона Чакъров е трябвало да наказва, омиротворява, сдобрява и запознава с решенията на централния щаб цялата партизанска мрежа в Средногорието. Именно това го прави свидетел на множество прояви на неподчинение, ропот, раздори, вражди, наказания, убийства, несъгласия с партийния курс, брожения, кавги и подобни, които Чакъров критикува, но не премълчава през 1960 г. и не съкращава през 1989 г. Едва ли има друг мемоар, който – предимно между редовете си – да дава толкова пространен обзор на преодолените от партията грешки.
Но нека се върнем към аргументите, с които първото художествено произведение, поставило разобличен от партията партизанин в основата на сюжета си, е отхвърлено с вътрешна рецензия от издателство „Български писател“, за да добавим, че „В полето“, другата партизанска повест, депозирана от Павел Вежинов за преиздаване през същата година, в която не са използвани прототипи, продукт на творческото въображение и ритуалната фабула, е приета с въодушевление. Според рецензията разказът „Нашата сила“ е „по-сложен, по-напрегнат, по-добре написан“, а „образите са по-задълбочени, по-завършени и героите в тях се чувстват като наистина живи хора“, но в „този си вид не може да бъде издаден“[23]. А „В полето“ е придвижена към публикуване, въпреки че за отстраняването от нея на технически и стратегически недоразумения е потърсен военен експерт:
„В полето“ има едно основно достойнство – разкрива могъщата морално-политическа, а оттам и боева сила на партизанското движение… Разказът има възпитателно въздействие, буди любов към партизаните и преклонение пред техните подвизи… Специално за действията на войската срещу партизаните трябва да се вземе военен специалист.“[24]
Към примерите, които разгледахме, ще прибавим и отстраняването на сюжетна линия, представяща партизански командир като внедрен от фашистите агент, неразкрит през всички години на съществуването на отряда. Тя е лансирана в депозирания от Величко Нешков в издателство „Български писател“ през 1952 г. ръкопис на роман в три части, озаглавен „Победители“, замислен като продължение на дебютния роман на писателя „Изпитание“ (1949). В ролята си на рецензент безпартийният писател Стоян Загорчинов не скрива изумлението си от художествените слабости на разказвача, но и от включването в героичната история на сюжет за партизански командир, който се оказва фашистки агент, а след Девети се превръща в престъпник и убиец, за да заличи следите си:
„Динев, началник-щаба на партизанския отряд, с партизанско име Свилен, се явява на 29-а страница и на 71, във втората част на романа. След като новата власт е установена, той убива бившия началник на Държавната сигурност Цветан Ангелов, за да бъде запазена тайната, че е бил секретен сътрудник на ДС при фашистите. В партизанския отряд се говори често, че в отряда им има предател. Възможно ли е до края на романа да не бъде разкрито неговото двуличие и той да остане ненаказан?“[25]
Поради съмнения, че са агенти на западните държави и превратаджии, в чистката сред „враговете с партиен билет“ точно през тези години са репресирани множество комунисти. Мнителността и подозренията за преврати и конспирации владее и В. Червенков, и Сталин, и тяхното обкръжение. Както показват редица историци, „и като мироглед, и като практика тоталитарните режими са конспирация, която възприема всичко и навсякъде като друг вид конспирация“[26].
Случаят с книгата на Нешков ясно показва, че въпреки безпределната мнителност на властта, разгръщането на конспиративните теории, които може да понесе литературата, има предел, а границите, в които може да се разгръща писателското въображение, са ясно очертани. Показателно е и това, че един истински реалист (Стоян Загорчинов) изобщо не може да допусне, че социалистическият реалист В. Нешков ще насили докрай нормата за правдоподобие на партизанския наратив. В резултат – соцреалистът редактира творбата си в коментираните пунктове, но роман със заглавие „Победители“ от Величко Нешков не е отпечатан от издателство „Български писател“. През 1956 и 1958 г. във Военно издателство излизат две книжки на роман, озаглавен „Настъпление“, които, изглежда, са обещаното продължение на „Изпитание“. Сравнявайки подробния преразказ на ръкописа „Победители“, който Ст. Загорчинов прави в своята рецензия, с текста на издадения роман „Настъпление“, можем да допуснем, че запазвайки основната сюжетна линия и персонажна система, Нешков премахва от основния сюжет второстепенната история с командира агент на полицията, както и други от отбелязаните в рецензията нарушения на нормата[27].
Но преди да се откаже да публикува в „Български писател“, напористият Величко Нешков на 6 април 1952 г. пише престорено „благодарствено“ писмо до директора на издателството. Цитирайки статията срещу злополучните критици, Нешков на свой ред „рецензира“ втория отрицателен отзив за неговата книга, подписан от Розалия Ликова. Писмото започва в регистрите на жалбата – писателят скърби за „причинените му маловерие и угнетеност“. Превръща се в другарска критика – „другарката Ликова не е изпълнила задачата си докрай, като не е наблегнала на положителните страни на романа“. И завършва със (зле) прикрита заплаха – „др. Розалия Ликова е сред онези критици, порицани от др. Вълко Червенков, които не полагат никакви грижи да тласнат на по-високо стъпало развитието на нашата художествена литература“[28].
За чест на ескадрилата военното издателство скоро отваря широко врати пред обезверения военен писател, но него ще го привлече театърът, сцената, драмата. Това е картина от друга пиеса.
Откъс от сложената под печат книга „Взривена литература: Военни прози, партизански разкази, партийни мемоари“
[1] Вж. Шишков, А. Животът на комуниста като млад. – В: Това е моето минало. Т. 4. Съст. М. Груев, Д. Щ. Димов. ИИБМ. Сиела. С., 2021, с. 205–278.
[2] Сведенията са взети от статията на Красимира Узунова от Исторически музей – Хасково. Вж.: Узунова, К. Хасковлии стават партизани на 10 септември, на 12-и разстрелват 6-има офицери. – Haskovonet, 9.09.2016.
[3] Вж. Русев, Н. Последната крепост, или Принос за изясняване на истината за Хасковските събития около 9 септември 1944 година. Балкани. С., 2009.
[4] С Хасково е свързан и друг нелицеприятен факт, показващ желанието на властта да отстрани конкурентите в организацията на съпротивата. Както в Дупница, така и тук, с особена харизма се ползват анархистите. Така на 10 юни 1946 г. пред очите на един от сочените за най-авторитетни организатори на съпротивата, ген. Добри Терпешев, след произнесените пламенни речи от анархиста Манол Васев и от прегърналия анархистическата кауза писател и журналист Делчо Василев, екзалтираната тълпа с песен на уста понася на ръце двамата анархисти. Ревността на комунистите не закъснява. В началото на 1947 г. Манол Васев e изпратен в концлагера край язовир „Росица“, а срещу Делчо Василев е изфабрикувано фантастичното обвинение, че подготвя атентат срещу Тито. Делчо Василев, под чието редакторство през 1946 г. излиза и хасковският литературен сборник „Пламък“ (един от първите провинциални сборници, посветени на партизаните), в продължение на 16 години престоява в затворите в Хасково, Шумен и София, както и в лагерите Куциян, Персин и Белене. Вж. Караиванов, М. Делчо Василев – бележит културтрегер-анархист. – Анархо портал, 28.03.2014.
[5] Горов, К. Без фронт и тил. Записки за дейността на партизанския и народоосвободителен Камчийски отряд „Васил Левски“. Изд. на БРП (к). С., 1947.
[6] В борбата и шегата помага. Стършел. С., 1969. Сборникът е анотиран като спомени на антифашисти, чрез които се разкриват характерът на българския комунист, неговата жизненост и дълбоко чувство за хумор, което не го напуска пред лицето на смъртта.
[7] Вж. Историята на България в мемоарната литература: Библиографски указател. Съст. Иванка Петрова. С., 1985.
[8] Ламбрев, К. Средногорски партизани. Български писател. С., 1952, с. 413.
[9] Пак там, с. 411–417.
[10] Пак там, с. 416.
[11] Пак там.
[12] Пак там, с. 418.
[13] Вж. Убиец от Стряма: Главите им рипкаха като на заклани пилета! – Марица, 22.02.2010.
[14] Гюлева, М. Изповед. – В: Това е моето минало. Т. 4…, с. 69–72.
[15] Чобанов, Х. Партизански спомен. – В: Пак там, с. 44.
[16] Вж. Писма, интервюта и други материали във връзка с книгата на Давид Овадия за разгрома на отряд „Антон Иванов“ – ЦДА, ф. 174 Б, оп. 2, а.е. 881, л. 2.
[17] Жанровото означение разказ вероятно е съобразено с хонорарната ставка за написване на разказ, повест или роман по това време, като най-високата спрямо обема е за написване на разказ. Обемът, героите, фабулата и композицията са подходящи за номинирането му като повест, както е при публикацията му през 1964 г.
[18] Андреев, В. Рецензия за книгите „В полето“ и „Нашата сила“ на Павел Вежинов – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 7, л. 52–59.
[19] Ламбрев, К. Средногорски партизани…, с. 243–245.
[20] Вж. Чакъров, С. В огъня. Профиздат. С., 1960. Книгата има още две издания – през 1969 и 1989 г.
[21] Цит. по: Леонидов, Р. Дед или разгромът на… Давид. – Факел, 9.09.2014.
[22] Необичайно свидетелство за героичната битност веднага след Девети на Коста Ламбрев (от пролетта на 1944 началник-щаб на Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, завеждащ агитацията и пропагандата, отговорен редактор на бригадния вестник „Народен глас“, участник във всички по-големи бойни и политически акции на бригадата; от 1946 до 1970 г. дипломат, пенсиониран като пълномощен министър в Мавритания) откриваме в интервю с Надежда Любенова, съставителка на книгата „Стряма – вторият Батак – 1944 г.“, събираща спомени на живи свидетели и архивни документи от 1944 – 1951 г. за събитията в с. Стряма. Достоверността на спомена за „подвизите“ на К. Ламбрев не е документално подплатена, но в спомените на набожния старец Бай Христо Ламбрев се мярка като дясната ръка на Леваневски. Вж. Убиец от Стряма: Главите им рипкаха като на заклани пилета!…
[23] Андреев, В. Рецензия за книгите „В полето“ и „Нашата сила“ на Павел Вежинов. – В: Рецензии (1951) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 7, л. 53.
[24] Пак там, л. 52–59.
[25] Загорчинов, Ст. Рецензия за романа „Победители“ от Величко Нешков. – В: Рецензии (1952) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 10, л. 28–31.
[26] Коткин, С. Когато Сталин се сблъсква с Хитлер. – Електронно списание Либерален преглед, 2019.
[27] Тъй като не разполагаме с оригинала на ръкописа на този роман, ще цитираме по-голяма част от текста на рецензията на Ст. Загорчинов тук: „Романът е разделен на три части. В първата част се описват събития, които стават в навечерието на девети септември 1944 – борби между партизани и войска, обявяване на въстанието, заемане на властта от ОФ, ликвидиране на провинените фашисти, митинги, подготовка за народен съд. Във втората част е дадено участието на действащите лица, както партизани, така и офицери, в освободителната война в Македония. Първи боеве с немците, първи търкания с титовците по въпроса за военните трофеи и други въпроси, появяване на разногласия между войсковите началници – стари царски офицери и помощник-командирите. […] Помощник-командирите успяват да овладеят положението сред войниците, увличат ги след себе си, разложението е премахнато. Провинените офицери са отстранени и арестувани. Втора фаза на Отечествената война – в Унгария, след като войниците са прекарали малък отпуск вкъщи. Засилвания на търканията с титовците. Антисъветски чувства, проявени във войсковите части на титовската войска. Титовски началници работят за откъсването от съветите и преминаване към англо-американците. Връзки на български офицери с титовци. […] Авторът не показва голямо художествено умение. […] Изобщо по линията на политическата просвета на фронта нищо не се прави. Те бързо ще се предават на деморализация, духът им не е особено силен. Копнежът към семейството е тъй силен, че те не се различават много от войниците некомунисти и лесно се поддават на вражеска пропаганда, която им обещава връщане по домовете“. Вж. Загорчинов, Ст. Рецензия за романа „Победители“ от Величко Нешков. – В: Рецензии (1952) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 10, л. 28–31.
[28] Нешков, В. До др. Директор на изд. „Български писател“. – В: Рецензии (1952) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 10, л. 251.
