Ива Стефанова
Макар и по-известна с творенията си върху платното, художничката Ремедиос Варо оставя след себе си и диря от текстове, най-вече писма, които, вместо да хвърлят светлина върху фигурата на авторката си, допълнително я усложняват и непрекъснато я покриват с воали от реалности. Една от причините за това е характерът на тези писма. Варо обича да намира случайни адреси на хора, които не познава, и да води кореспонденция с тях, като всеки път се представя за различен човек. Част от тези писма можем да прочетем в чудесното издание Letters, Dreams & Other Writings, преведено на английски от Маргарет Карсън и издадено от Wakefield Press през 2018.
Хобито на Ремедиос се превръща в отличителна черта на Кармела – персонаж от романа „Слуховата тръба“ на Леонора Карингтън, с която Варо се запознава в Мексико. Кармела въвежда читателите в творческия си процес: „И също ще чуеш последното ми писмо, което все още не съм изпратила, тъй като изчаквах да ти го прочета. Откакто откраднах парижкия телефонен указател от консулството, увеличих продукцията си. Нямаш представа какви хубави имена има в Париж. Писмото е адресирано до мосю Белведер Оаз Ноази, улица Rechte Potin. Трудно ще ти е да измислиш нещо по-благозвучно дори да опиташ. Представям си го като крехък, възрастен господин, все още елегантен, със страст към тропическите гъби, които отглежда в гардероб. Носи бродирани жилетки и пътува с лилав багаж“[1]. На това Карингтън от името на персонажа Мариан отговаря: „Знаеш ли, Кармела, понякога си мисля, че може и да получиш отговор, ако не натрапваш въображението си върху хора, които никога не си срещала. Мосю Белведер Оаз Ноази без съмнение е много хубаво име, но какво, ако е дебел и колекционира плетени кошници? Какво, ако никога не пътува и няма багаж; какво, ако е някой младеж с мореплавателски копнежи? Трябва да си по-голям реалист, смятам“[2]. Но Кармела вече е подчинила въпросния господин на законите на фикционалния си свят: „Нямаше какво повече да се каже, затова Кармела прочете писмото си. Преструваше се, че е известна перуанска алпинистка, която е изгубила ръката си, докато се е опитвала да спаси живота на малко мече гризли, заклещено на ръба на пропаст“[3].
Сюжетът с перуански алпинисти е без съмнение свързан със загадъчната фигура на пан Ладислав от писмото на Ремедиос Варо до чешкия литературовед Иржи Мацулик[4]. По своето съдържание писмото се нарежда сред най-предизвикателните пориви на въображението на испанската художничка, а дългото му отсъствие предизвиква някои от изследователите на творчеството ѝ да спекулират, че то изобщо не съществува, а е част от играта, с която съмишлениците на Варо почитат паметта ѝ, като създават поредица от легенди и ги прикачат към името ѝ след нейната смърт. Но писмото се оказва напълно реално и запазено в Архива на Иржи Мацулик, както отбелязва преводачката Силвия Берайнска в бележката към превода си.
Откриването на писмото обаче решава само част от проблемите около загадъчния текст. Остава отворена възможността за шеговито хрумване, споделено от Мацулик и Варо. Тук идва на помощ измисленият от Карингтън текст, в който се разказва за измисленото от Варо писмо, и парадоксално, внимателно насочва читателя към заключението, че писмото до Иржи Мацулик, противно на всяка логика, не е част от поредицата измислици на Ремедиос, а е написано със съвсем сериозен тон. Изглежда, то е било толкова важно за Варо и за обкръжението ѝ, че дори провокира Карингтън да го включи в романа си, написан някъде в средата на 50-те години на ХХ в. (поне 10 години след създаването на писмото) и публикуван за първи път във френски превод през 1974. Но влиянието, което историята за чешката хроника оказва върху Ремедиос Варо, може да бъде обгледано в целия си мащаб единствено ако се обърне специално внимание на дневника на испанската художничка.
Отношението на Ремедиос Варо към реалността е сложно. В своя дневник тя разделя записаните случки на „спомени сенки“, които се отнасят до ежедневието ѝ, и „спомени от Сферичния град“, полуфантастични, полуалегорични истории, които тя е сънувала или пък преживяла под формата на видения. Тези записки представляват преплитане на реалности; световете от платната ѝ се разтеглят и изместват тъканта на света, който тя обитава, и вероятно никой освен самата Ремедиос не може да разплете възлите на действителност и фикция. Казусът за Сферичния град е основната перспектива, през която изследователите на творчеството на Ремедиос Варо разглеждат живописта ѝ. Както Денис Потингър пише в книгата си Alchemy, Jung, and Remedios Varo: Cultural Complexes and the Redemptive Power of the Abjected Feminine, Варо още докато е в Европа, чува легендата за Сферичния град – легендарен град, в чийто център стои огромната статуя на Лоплоп – мъжа с птича глава, който, веднъж зърнат, прави всеки поглед безсмъртен.[5]
Оживелият Лоплоп се превръща в централен образ за романите колажи на Макс Ернст, който твърди, че самият той е измислил легендарния образ и дори го превръща в свое алтер его. Добре известно е обаче, че Ернст също познава легендата за Сферичния град. Всъщност тя е доста популярна сред сюрреалистите и част от тях вярват, че той се намира в Мексико. Когато Ернст и Леонора Карингтън прекратяват аферата си, след като той е заловен от нацистите и след добре известния престой на Карингтън в институция за психично болни, тя се отправя именно натам. Ремедиос също се насочва към Мексико. От един от по-неясните пасажи от писмото ѝ до Мацулик – пасаж, навярно пострадал от френския на художничката, разбираме, че по време на плаването тя се вижда принудена да изхвърли боите си през палубата „заради лошия ми навик да си представям, че ако не извърша някое ритуално действие в символичен жест, ще ме застигне беда“[6]. Изглежда, Ремедиос спестява част от причините, тъй като от записките на унгарската фотографка Кати Хорна[7] научаваме, че когато човек наближи земите на Сферичния град, трябва да принесе в жертва на Лоплоп най-ценното, с което разполага, за да му се открие пътят до легендарното пространство.[8]
Когато Ремедиос, едва пристигнала в Мексико, научава за чешката хроника, тя е убедена, че има общо със Сферичния град, и е съкрушена от откритието си, че той вероятно се намира в сърцето на Европа и вместо да се приближи към него, тя е изминала стотици километри в обратна посока. Последната картина, която Ремедиос Варо успява да завърши сутринта преди да почине на 8 октомври 1963, е озаглавена „Плаване до Града на сферите“.
Струва си да бъде отдадено нужното внимание и на препратката, която Варо прави в писмото си до Мацулик – тя сякаш свързва разказа на пан Ладислав и разказа на Мопасан „Орла“, в който става дума за епидемия от невидими същества, които попадат в Европа, пренесени на кораб от Южна Америка подобно на болест. Изглежда връзката е далеч по-дълбока за тогавашното положение на Варо, а подобно сравнение дава отчетлива заявка за душевното състояние на художничката в този период от живота ѝ.
[1] Carrington, L. The Hearing Trumpet, London: Penguin Books, 2005, р. 6.
[2] Пак там.
[3] Пак там, с. 7.
[4] Публикувано в „Литературен вестник“, бр. 10, 2022.
[5] Pottinger, D. Alchemy, Jung, and Remedios Varo: Cultural Complexes and the Redemptive Power of the Abjected Feminine, New York: Routledge, 2021, с. 311.
[6] Писмо на Ремедиос Варо до Иржи Мацулик, 15 април 1942, прев. Силвия Берайнска. – Литературен вестник, бр. 10, 2022.
[7] Част от групата на Варо и Карингтън в Мексико.
[8] Интересно е, че Хорна прави същото по време на своето плаване от Европа. До този момент тя също е известна художничка, но след изхвърлянето на боите, вече установила се в Мексико, се обръща към фотографията.
