Николай Генов
В писмото, което Ремедиос Варо изпраща до Иржи Мацулик на 15 април 1942 година (вж. „Литературен вестник“, бр. 10, с. 14), се споменава за някакъв крал, който „ядял мишки за закуска и плъхове за обяд“. Този ужасяващ владетел бил изобразен на гоблен: „… насред сцената на кървава битка стърчи и той, плешив и дебел мъж, държи мишка за опашката, а тя изглежда голяма колкото муха в ръката му, главите на войниците стигат едва до коленете му“. Не става ясно обаче дали приведената екфраза е оригинална, или не, а публикуваният текст не може да посочи заглавието на въпросната чешка хроника, която разказва за подобен монарх, тъй като, както е отбелязано още в самото начало на превода, „Отговор […] художничката така и не получава“. Нейното писмо, с други думи, само търкулва гърнето, на което специалистите по чешка литература вероятно отдавна са открили похлупака.
Така или иначе горепосоченият момент е един от много други; цитираният текст привлича окото със своята куриозност, но той не би успял да ангажира вниманието ми по толкова категоричен начин, ако не беше аналогията, която по твърде естествен начин изплува между разказа на пан Ладислав и „съдържанието“[1] на вече несъществуващия дворец на крал Огъстъс, тиранин на неназования свят във вече закритата онлайн игра „Корона и меч“ (Crown and Sword, Fantasy Text Entertainment, 2003). Става въпрос за нишов мюд[2], който в периода 2003-2005 – малко преди да се появи легендарната „Лустерния“ и да циментира присъствието на набиращите скорост по това време „Айрън релмс ентертейнмънт“ (Iron Realms Entertainment), лидери в жанра и до днес, – събира активна база от около 40 до 79 играчи дневно[3].
Приликите започват още на нивото на националното, доколкото създателят на текстовия свят Йозеф Кубик (с псевдоним Andermal) е именно чех, по това време студент по компютърни науки в Прага. „Корона и меч“ е неговият първи проект, опит да съчетае „класическото фентъзи с прагматиката на средновековния реализъм“ (Kubik 2004). Каква прагматика и какъв реализъм – това са все въпроси, които е редно някога да бъдат повдигнати – може би в цяла статия.
Светът на играта, за която става въпрос обаче, не е голям дори по скромните стандарти, присъщи на мюдовете; той се състои от 986 стаи[4], които обхващат типичната мрачна гора, тъмно езеро и угнетено средновековно градче в полите на висок готически замък. Тази пространствена конфигурация е толкова характерна за настолните ролеви модули, които мюдовете в крайна сметка се опитват да емулират, че приликата, изтъкната от фенове на играта, между Естелар (името на споменатото селце) и Баровия – прословутия град от успешната интерактивна поредица на Dungeons & Dragons[5], вдъхновила поколения геймъри, е малко нещо пресилена. По същество не става въпрос за нищо повече от класически дънджънкрол (dungeon crawl), състоящ се от безопасна зона (Естелар), транзитно пространство (гората с езерото) и „отвъден свят“, или зона за приключения (двореца на пословичния владетел Огъстъс, или крал Ог). След като героите се екипират, те навлизат в залите на „боса“ (големия злодей, или BBEG), справят се с неговите слуги, събират предмети и валута, отскачат обратно до магазините на града, връщат се по-добре екипирани и продължават нататък. Колкото по-дълбоко навлизат в замъка, толкова по-трудни стават предварително кодираните сражения, като от един момент нататък единствената надежда на храбрите рицари[6] да се справят с препятствията възлиза на цената на социалния контакт – те трябва да преглътнат своя свян, да се заговорят и групират, което, оказва се, е най-трудната част от приключението. Но истински интересната част, за щастие, започва далеч по-рано.
Всеки, който се е сблъсквал с жанра на мюдовете, знае, че част от формулата за успешен продукт са добрите описания и хитрите механики, които предизвикват играчите, тъй като потребителската база, която така или иначе не е толкова голяма, предпочита черния екран пред движещите се картинки заради художествените достойнства на текста, богатата атмосфера, която той в най-добрия случай успява да създаде, и лудическите изпитания по пътя към върха. „Корона и меч“ залага именно на тези три фактора, превръщайки междувременно двореца на крал Огъстъс в една ненужно претрупана галерия; в пищна атракция, която заплашва да превърне скучаещия геймър в смаян посетител на някакво измислено кралство, крепящо се на странни статуи (голяма част от които говорещи[7]), скърцащи брони, светещи орнаменти, скрити коридори и висящи картини (всъщност портали към забутани съкровищници). Сред цялата тази вакханалия от интерактивни обекти обаче най-сетне изпъква и очевидната алюзия: плешивият и дебел великан, който налага дребните натрапници с… жив плъх. Може би съвпадение и нищо повече – такива в живота все пак има много, но нещото, което прави примера любопитен, а вероятността за интертекстуален прочит голяма, е, че малко по-надолу (координатите по памет са: s – s – w – nw – w – open door – west; тези неща, уви, никога не се забравят, когато липсват карти) героят попада в трапезария, препълнена с… миши кости (и няколко шаващи вечери). Впрочем – и това е важна скоба – единственият начин да бъде победен легендарният враг (според някои самият крал Огъстъс, тъй като лексемата „king“ тук се използва като синоним на „giant“[8]) е играчът да се досети да го нахрани с мишки (feed rat to X) – вече безполезно знание, коствало на човечеството безброй много виртуални животи.
За да допълни списъка със сходства и сякаш с цел да мотивира тази статия години по-късно, „Корона и меч“ си позволява да въведе и женски образ – всъщност адресант, който посредством елегантно писмо кани рицаря на приключение в началото на играта (още едно припокриване със сюжета за принц Страд от по-ново време[9]). Ако въпросният рицар е съгласен да загуби голяма част от младостта си, за да се лута в безкрайно досадни и понякога дори безнадеждни лабиринти, той може и да срещне жената – всъщност вампир – и да научи защо замъкът е толкова празен: чудовището се нуждае от прясна кръв, а никой от селяните не смее да прекрачи портата на прокълнатото място. Сякаш се потвърждават подозренията на Ремедиос Варо, че кръвопийцата имала склонност към разхищение, защото „изсмуквала кръвта на своите придворни дами, на които и без това за привлекателност се препоръчвала бледност, но след това я плюела в епруветки и разреждала мастилото си с нея“ (Варо 2022: 14). Нима онова писмо…?
Но нека сложим край на спекулациите още тук, нека се отърсим от съмнителните връзки и нека зададем няколко належащи въпроса, които биха могли да занимаят един евентуален историк на игрите: първо, кой е този крал Огъстъс и има ли си той реален прототип? Възможен претендент за мястото, разбира се, е библейският цар Ог, който, макар и да е бил гигант (или може би точно поради тази причина), все пак не се е хранил с плъхове. Второ, до каква степен вече останалата само в обезлюдени форуми игра „Корона и меч“ е свързана със споменатата от Варо чешка хроника? Трето, продължава ли Йозеф Кубик да прави игри и ако да, би ли могъл да отговори на така поставените въпроси? И четвърто, истина ли е, че в играта е имало меч, който да нанася повече от 10 точки щети на удар?
[1] „Съдържание“ тук най-грубо наричам арсеналa, който играта предлага на своите потребители под формата на чудовища, пъзели и тайни.
[2] Мюд, или MUD (Multi-User Dungeon), е нишов жанр групова игра, състояща се предимно от текст в реално време.
[3] За този тип игри това не е никак малко.
[4] Стая (или room) е условното обозначение на топоса, в който се помества някакво действие. Не е задължително това да бъде нещо с четири стени; по-скоро става въпрос за пространство, точка на възможно случване, част от мрежа, в която играчът се придвижва посредством команди за посока (north, west, south, east, south-west, north-east и т.н.).
[5] Става въпрос за готическия модул „Рейвънлофт“ (Ravenloft), създаден от Трейси и Лаура Хикман и превърнал се в сензация, довела до появата на множество продукти, сред които особено популярна в момента е кампанията „Проклятието на Страд“ (Curse of Strahd) за пето издание на „Подземия и дракони“ (Dungeons & Dragons 5E).
[6] Играта не предлага други класове.
[7] Статуите са програмирани да се обаждат („say“) на определени интервали, както и да реагират на ключови думи. Това доста бързо се износва и създава ужасен шум (или по-точно – спам), който наблюдателят би могъл да интерпретира като защитен механизъм на двореца, опитващ не толкова да те стресне, колкото да те изгони от играта.
[8] С други думи, feed rat to king и feed rat to giant дават един и същ резултат; системата разпознава обекта и по двата начина.
[9] Една от възможните „кукички“ за въвличане на група в приключението е фалшиво писмо, изпратено от починалия кмет на Баровия, което призовава героите във владенията на вампира.
