Анриета Жекова
На М. Б.
Както е обичайно за много начинания, проучването на автора И. Марнополски започна без особено важна причина. През 2018 г. попаднах на името му случайно. Проверих в литературните справочници, но такъв писател не намерих. Търсенето в мрежата също не помогна с информация. Тук-там някоя от книгите му се появява в антикварни сайтове, за Марнополски – нито ред. Стори ми се странно, исках да разбера кой стои зад това загадъчно име. Предизвикателството – прието.
Започнах с разнищването на всичко, свързано с неговите книги – оказаха се само две. През 1960 г. излиза „Със крилца, без крилца – знаете ли ги деца?“, текст И. Марнополски, рисунки Григор Спиридонов, последвана през 1961 г. от „Африка се смее“ с художник Вадим Лазаркевич и стихове към картинките И. Марнополски. И двете са на издателство „Български художник“, илюстрациите са водещи и заемат голяма част от пространството на страниците, особено при първата книга.
Художниците са добре познати: Вадим Лазаркевич (1895–1963), илюстрирал повече от 200 детски книги и десетки периодични издания и Григор Спиридонов (1930–2000), автор на монументални пана, живописни творби, илюстрации, главен художник на Велико Търново в края на 70-те години, изработил завесата на Търновския театър и герба на града. Редакторите – също прочути: и на двете книги е Ангел Каралийчев, а Михаил Лъкатник се появява като втори редактор в „Африка се смее“.
И така в литературното уравнение имаше 4 много известни имена и 1 неизвестен автор – И. Марнополски.
Наивно се зарадвах, като видях второ издание на „Африка се смее“ от 2013 г., част от „Колекция Лазаркевич“ на издателство „Световете“. Оказа се обаче, че новите издатели не разполагат със сведения за автора на стиховете, посочен вече като „Иван Марнополски“. Не разбрах по каква причина собственото му име е развито до „Иван“, без да има сигурен източник. В двете стари книги присъства само с инициал И.
Първа посока – справочни издания и речници. В библиографския указател „Български книги 1878–1944: Том 8. Ч. 1. Именен показалец А–Л“ (2000) не е споменат такъв автор.
Заради нетрадиционното име надникнах и в Речника на българските псевдоними на Иван Богданов (1989) – нищо. Със същия неуспех бяха и проверките в справочниците на Съюза на българските писатели от 60-те години, както в тези от по-късни периоди. В каталога на издателство „Български художник“ от 1973 г.[1] авторът присъства като Иван Маринополски, но предположих, че това е неточност (в екземпляра от библиотеката на СБХ „и“-то е задраскано на ръка).
Втора посока – subject „И. Марнополски“. Разпратих имейли, които по количество са чудесен пример за спам, до почти всички литературоведи, специалисти и преподаватели по детска литература от Софийския, Великотърновския, Пловдивския и Шуменския университет. На някои от тях името им звучеше познато, най-вече заради ярката корица на „Африка се смее“. Друга информация не се намери. В дългия списък на получателите бяха Росица Чернокожева, проф. Светлана Стойчева, проф. Иван Станков, доц. Младен Енчев, Божанка Константинова, проф. Петър Стефанов, проф. Николай Димитров, Владимир Шумелов и много други.
Продължих с писатели, поети, литературни изследователи – Иван Цанев, Петя Александрова, Иван Теофилов, Румяна Пенчева, Атанас Мочуров, Румяна Пашалийска, Марко Ганчев. Опитвах се да търся автори от периода, в който се появяват книгите на И. Марнополски – началото на 60-те години на миналия век. За мен беше обогатяващо и изключително важно общуването с писатели и журналисти на възраст между 80 и 90 години. Трудно ги намерих, притеснявах се как да подходя, дали са в добро здраве, как да стигне информацията до тях, да обясня разбираемо, писах и любимите ми хартиени писма. А тези хора се оказаха най-всеотдайните ми съмишленици – ровеха из спомените си, проверяваха стари тефтери, обаждаха ми се, като им хрумнеше друга идея или успееха да попитат още някого. Такива бяха Николай Димков (1937–2021), Кирил Ставрев, библиограф и неуморен изследовател, Христо Медникаров, журналист (1930–2019), писателят Антон Дончев. Въпреки съвместните ни усилия, не постигнахме напредък, но добавихме към историята на проучването много нови проверени източници.
Трета посока – Велико Търново. Заради предишни мои проучвания за Колю Фичето, фамилията Марнополски ме тласна натам. В старата столица има парк и улица с името „Марно поле“. Тъй като художникът Григор Спиридонов също е работил там, предположих, че ако е псевдоним, то авторът е свързан по някакъв начин с града. Още повече че редакторът Ангел Каралийчев е от Стражица. При много от запитванията името на търсения от мен автор се бъркаше с това на писателя Йордан Маринополски, роден във Велико Търново, но живял в много по-ранен период.
Свързах се с отдел „Краезнание“ на Регионалната библиотека „Петко Р. Славейков“. В Държавен архив Велико Търново прегледах фонда на читалище „Надежда 1869″, към което по онова време е имало литературен кръжок. Не открих подобно име сред членовете му. Имаше предположение, че е възможно да става въпрос за псевдоним на друг търновски поет, Иван Анчев, публикувал в сп. „Славейче“ и автор на книгата „Чудно ми е“ (1960). Тази хипотеза не се потвърди.
Потърсих съдействие от местни краеведи, изследователи, архивисти, журналисти или просто познати – Радка Пенчева, Кети Попова, Николай Колев, Тихомир Тонков, Мария Бодакова, Иван Тодоров, Грета Бабулкова и др. Всички бяха изключително отзивчиви, но не намерихме никакви сведения за Марнополски.
Най-неочакваният ми помощник беше Красимира Мирчева, дългогодишна фризьорка в града. Запознахме се случайно при едно от пътуванията ми. Докато под нейните вещи пръсти косата ми си връщаше абаносовите нюанси, аз ѝ разказах какво търся в Търново. В следващите месеци заинтригуваната Красимира успя да направи справка с много художници и преподаватели. Периодично ми звънеше с идеи, предположения и нови насоки. Беше изключително ангажирана с моето издирване.
Четвърта посока – художниците. Справката с близките на Григор Спиридонов приключи без успех. Свързах се с наследниците на Вадим Лазаркевич. Ирина Лазаркевич откликна на запитването, но в семейния им архив не се намери информация за търсения Марнополски, нито книга с негов автограф, която би разкрила нещо повече. Във фонда на Вадим Лазаркевич в ЦДА[2] открих списък с илюстрирани книги, където срещу заглавията стоят съответните автори. Само срещу „Африка се смее“ е посочен единствено художникът.
Посредством Филип Зидаров се допитах и до Любен Зидаров, но името Марнополски не му беше познато.
С решаващата помощ на Кети Попова, преподавател във Великотърновския университет, стигнах до проф. Спиридон Борисов, художник (за съжаление, той почина през 2021 г.). Професорът си спомни изданието „Със крилца, без крилца – знаете ли ги деца?“, дори притежаваше копие. Оказа се, че са били състуденти с Григор Спиридонов и познава книгата, илюстрирана през последните им години в Академията. За автора И. Марнополски обаче нямаше никакви данни.
Пета възможна посока бяха архивите. Тъй като и двете заглавия са на издателство „Български художник“, реших да потърся негов архив и евентуално договори или счетоводни документи, свързани с хонорари за книгите. В информационната система на Държавните архиви не намерих такъв фонд. Свързах се с проф. Буян Филчев, управител на издателството за определен период след 1995 г. Оказа се, че няма съхранен архив.
С оглед участието на Каралийчев като редактор, прегледах част от неговата обширна кореспонденция в Дом музей „Ангел Каралийчев“, но без успех. Не срещнах Марнополски и в спомените на писателя (Споделено, 1992; Спомени, 1971), които прочетох с надеждата за някаква следа.
След повече от три години търсене, през 2020 г. спрях активната работа по случая И. Марнополски. От време на време изникваха литературни специалисти, до които не бях писала или имена, свързани по някакъв начин с Велико Търново. Пращах им писмо, но отговорите не съдържаха нови сведения за загадъчния автор.
И така до миналата есен.
Марин Бодаков – безценен и незаменим съветник при голяма част от моите проучвания, участваше и в това с множество контакти и запитвания до литератори и търновци. По повод изследването му за Йордан Маринополски се шегувахме, че ще направим детективска агенция „МАРИНополски и Марнополска“. Реших, че трябва да довърша това проучване заради него.
През 2021 г. се захванах с поредната, шеста посока – вестници и списания.
Планирах да „прочета“ детските периодични издания, излизали по времето, когато са се появили двете книги. Предположих, че преди да издаде книга, Марнополски може би е публикувал отделни стихове. Прегледах следните заглавия за периода 1958–1964 г.: „Славейче“, „Септемврийче“, „Дружинка“, „Пламъче“, както и „Другарче“ и „Родни простори“ (приложения на „Септемврийче“), също така сборниците със стихове за деца „Китка“ (10 броя, издадени в периода 1956-1968 г.). Прелистих хиляди страници, прочетох интересни неща, припомних си различни имена, но стихотворения на Марнополски не намерих. Приготвих си дълъг списък с детски автори, печатали тогава, за да се опитам да потърся някого за помощ.
Сред имената на писателите беше и Христо Черняев. За съжаление се оказа, че съм закъсняла – беше починал в началото на 2021 г. Свързах се с неговия син, поета и преводач Димитър Христов. Той изрази предположение, че И. Марнополски е псевдоним и е възможно двете книги да са на поета Иван Кръстев (1920–2013), близък приятел на неговия баща. Мнението на Христов се основаваше на стилистиката, римата и тематиката на стиховете, работата на Кръстев като редактор в издателство „Български художник“ и близкото му приятелство с Ангел Каралийчев. Спомена и това, че в същия период Иван Кръстев не бил с особено добри позиции и вероятно по тази причина е прибягнал до псевдоним.
Втурнах се в новата седма посока – започнах да търся други автори, писали за Иван Кръстев, негови редактори, илюстратори, приятели от литературните среди, поети. Издирих Благовеста Касабова – съставител и редактор на „Шарено кълбо“ (2004); проф. Иван Димов – художник, с когото имат съвместна книга „Хитро огледало“ (1981); Васил Аврамов – поет, учител и общественик от гр. Левски, приятел на Кръстев и рецензент на книгата му „Синята фаянсова камина“ (2005); Константин Еленков – негов редактор; Павлина Петкова – поетеса от Бяла.
Всички те пазеха много добри спомени за Иван Кръстев (често го наричаха с уважение и обич бай Иван), но никой не беше чувал да е публикувал под псевдоним. Не успях да се свържа с юриста и автор на поетични книги Йотко Кадемов, дългогодишен приятел на търсения от мен поет още от гимназиалните им години в Плевен. Изпратих запитване до него и около месец след това той почина, малко преди да навърши 100 години.
В стар справочник на Съюза на българските писатели намерих адреса на Иван Кръстев. Оставаха съседите.
Отидох един септемврийски четвъртък пред малкото блокче в жк „Славия”. Бях приготвила хартиено писмо за евентуалните нови обитатели на жилището. Надявах се да знаят нещо за запазен архив или за някакви близки на поета, които биха могли да ми съдействат.
Запознах се с един от съседите – Йордан Петров, много сърдечен човек. Познавал е Иван Кръстев, помагал му е в последните години. Разказа ми как поетът подарявал свои книги на децата от кооперацията. Не знаеше да има живи негови родственици. Адресът се оказа съвсем литературен – в същия блок е живял и Иван Давидков. Впоследствие потърсих контакт с наследниците му, най-вече за да попитам дали не притежават някоя от двете книги на И. Марнополски. Надявах се, че може да са ги получили с автограф, по съседски. От Борислав Давидков чух най-тъжното изречение за цялото проучване: „книжнината и покъщината на Иван Кръстев след смъртта му била изхвърлена през прозорците“. Така окончателно отпадна възможността някъде да има съхранен архив.
След всички срещи, разговори и справки знаех много за Иван Кръстев.
Роден е през 1920 г. в село Варана, близо до гр. Левски. Започва да пише още като ученик в Плевенската мъжка гимназия. Редактор е на средношколското списание „Златоструй“. Завършва славянска филология. За кратко учителства в гр. Бяла, Русенско (1959-1962). Тук именно се среща с Христо Черняев, негов ученик, и започва тяхното приятелство, продължило над половин век[3]. Впоследствие работи в Радио София и в. „Септемврийче“, по-късно е завеждащ редакция „Детски картинни книжки“ в издателство „Български художник“. Автор е на повече от 50 книги за деца и юноши, малки по обем, но издадени в над три милиона тираж. Писал е стихотворения, няколко повести, игрословици, римушки, гатанки, скороговорки. Поетичната му книга за възрастни „Синята фаянсова камина“ излиза чак през 1994 г., въпреки че стиховете са писани в периода 1937-1944 г., когато той е едва двайсетинагодишен. Публикува и спомените „Пътник до едно сърце“ (2002) за своето приятелство с Ангел Каралийчев.
За книгата „Азбуката в гатанки” е носител на наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Издание за деца“ през 2010 г. Гордеел се е с това, че е най-възрастният ѝ лауреат.
От всичко прочетено и снимките, които прегледах, останах с усещането за усмихнат и благ човек.
Но как да докажа, че наистина той е И. Марнополски, след като никой от хората, които са го познавали и са общували с него, не знаеше нищо за това?
Събрах голяма купчина негови книги. Някои купих, други взех от библиотеки и започнах да чета и да сравнявам текстове от книгите на Иван Кръстев и тези на И. Марнополски.
След няколко дни записах в тетрадката си: И. Марнополски = Иван Кръстев.
Намерих стихотворението „Празник“ от „Африка се смее“ на И. Марнополски в книгата „Рисунки с муцунки“, също илюстрирана от Вадим Лазаркевич, публикувано с автор Иван Кръстев. После излязоха и други такива съвпадения: „Оркестър“, „Трамвай“, „Цирк“ и „Ездач“ от „Африка се смее“ се появяват с незначителни промени в книгата на Иван Кръстев „Шарено кълбо“ (2004).
Защо Иван Кръстев е пожелал анонимност под шапката на И. Марнополски, ще остане загадка. Благовеста Касабова, съставител и редактор на „Шарено кълбо“, не знаеше, че част от включените в книгата стихове са били публикувани с псевдонима преди повече от 20 години. Успял е да запази тайната си докрай.
Детективската агенция „МАРИНополски и Марнополска“ остана без регистрация, но продължава да работи. За мен тя вече просто има два офиса.
Единствената критика, която успях да намеря за И. Марнополски, е на Николай Янков в „Разговор за книгите“ и тя не е особено ласкава: „С претенцията за хумор е и книжката „Африка се смее“ от И. Марнополски – най-яркият пример за бездушно стихоплетство и хладно съчинителство през годината. Нарисувал Вадим Лазаркевич картинки, ама му е липсвал навярно текст. Редакторите от изд. „Български художник“ благословили и книжката сега украсява витрините… Трябва да кажа, че външният ѝ вид е угледен, а това разбирате какво означава. Писането по картинки е отдавна-отдавна изживяна практика в литературата за деца…“[4].
За баланс, откъс от предговора на проф. Здравко Петров към първото издание на стихосбирката за възрастни на Кръстев „Синята фаянсова камина“: „Малцина знаят, че Иван Кръстев е започнал блестящо като поет, че е привлякъл вниманието на един Николай Лилиев с цикъла си „Васильовден“, печатан в реномираното списание „Изкуство и критика“ на Георги Цанев. … Неминуемо той щеше да се развие в областта на лириката, щеше да обогати своята поетика. Но при него се слагат зле нещата. Той трябва да оцелява и се хваща за детската литература, попада в обществото на Ангел Каралийчев… Художествените канони на времето, господството на една ограничена естетика в следвоенните години принуждаваха поетите да млъкнат, да не пеят със собствения си глас. Нямаше вече място за поети като Валери Петров, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Александър Геров. Да не говорим за хора с по-крехка конструкция като Иван Кръстев. Дълбоко мълчание обхвана и него“[5].
В предговора към второто издание на същата книга Владимир Свинтила добавя:
„Неговото развитие е унищожено от една социална адаптация, макар тази адаптация да се явява в лъжлив вид на „триумф“.
Това пък посочва една ясна граница на творческото развитие на поетите от екзистенциален тип … всички приключват към 1944. Вутимски умира, Далчев замълчава „като във гроб“, Иван Кръстев и Богомил Райнов адаптират“[6].
Така и не успях да изясня какво е попречило на Иван Кръстев да продължи да пише и да публикува за възрастни. Евтим Евтимов споменава, че е бил преследван заради стихотворението „Траур в моята страна“, писано по повод смъртта на цар Борис III.[7]
Тодор Коруев го нарича „странният поет“, както и самият Кръстев се е представял в рими:
„Да повярвам аз съм склонен,
че съм Странния поет –
хем отвсякъде подгонен,
хем отвсякъде приет“[8].
Вероятно причините за това мълчание и приютяването в детската литература са повече от една. Това ще проучат следващите му изследователи.
В края на търсенето се запознах от разстояние с Георги Мишев – той си спомни как искрено е тъгувал и плакал Иван Кръстев на 75-ия си рожден ден за това, че е надживял Вазов. Свързах се и с Надежда Петкова, която е общувала с Кръстев във връзка със съвместната им работа в издателство „Български художник“. Помнеше го като човек с добър литературен вкус и усет. И двамата не знаеха за И. Марнополски.
През същия период 1960-1962 г., когато се появява псевдонимът, Иван Кръстев публикува и пет детски книги с истинското си име, три от тях в същото издателство „Български художник“. Заглавията им обаче са категорично „правилни“ за времето си – „Електрическата квачка“, „Майчина гордост“, „Приказка за хляба“, „Слънчевият камък. Поемка за каменните въглища“, „Страж – граничарското куче“.
Допускам, че е възможно книгите, подписани с „И. Марнополски“, да са просто бягство от задължителните поучителни теми и желание за малка тайна, изключително добре съхранена впоследствие.
Спомените на негови приятели потвърждават, че Кръстев е обичал да оставя загадки край себе си. По разказа на Йотко Кадемов, публикуван през 2019 г. в писмо до в. „Словото днес“, една от тайните е промяната в годината на раждане: „Когато е отишла майка му да го записва за първолак в училището, то за учебната година записват родените през 1921 година, т.е. Иван е пропуснал две години, тъй като е роден през 1919 година. След продължителни разговори двете учителки решили: да пишат, че Иван е роден през 1920 година. Ванката ми обясни кое как е преправено по документите. Уговорката ни беше аз да оповестя годината на неговото раждане – 1919, а той ще опише подробно в своите Спомени как е станало това…“[9].
Тези мемоари, подготвени на пишеща машина, както и записките от разговори с Николай Лилиев, споменати в същата статия, вероятно са загубени безвъзвратно. Другите тайни на Иван Кръстев засега ще си останат тайни.
Два любими куплета от Иван Кръстев:
Сърдечно благодаря на всички, които търпеливо ме изслушваха през дългото търсене и допринесоха по различен начин за успешния финал – с информация, насока или съпричастност, както и с надеждата, че винаги остават следи.
Критиката оставям на критиците. Прочитът – на Иван Кръстев и И. Марнополски – на читателите. На мен се пада радостта, че литературното уравнение е решено.
P.S. За моя огромна изненада (и успокоение), окончателна точка на изследването сложи Божанка Константинова, след като бях приключила текста. Тя забеляза, че във второто издание на био-библиографския справочник „Български писатели. Творци на литература за деца и юноши“ (1996) „Африка се смее“ е сред изброените книги на Иван Кръстев[10].󠄀󠄀 □
[1] Издателство „Български художник“. Kаталог 1952-1972. София: Български художник, 1973, с. 135.
[2] ЦДА, ф. 711К, оп. 1, а.е. 1, л. 11.
[3] Черняев, Христо. Поезия с трайно обаяние. – В: Български писател, бр. 13, 4 апр. 2000, с. 1, 4.
[4] Янков, Николай. Разговор за книгите. София: Бълг. писател, 1963, с. 77-78.
[5] Петров, Здравко. „Блестящо начало…“. – В: Кръстев, Иван. Синята фаянсова камина. София: Бълг. художник, 1994, с. 7-11.
[6] Свинтила, Владимир. Един уникален случай в нашата поезия. – В: Кръстев, Иван. Синята фаянсова камина. 2. изд. София: Бълг. писател, 2005, с. 5.
[7] Евтимов, Евтим. Синята фаянсова камина и съдбата на един голям поет. – В: Небето идва от земята. София: „Захарий Стоянов“, 2013, с. 130-134.
[8] Коруев, Тодор. Странният поет. – В: Словото днес, бр. 13, 4 апр. 2019, с. 12.
[9] Кадемов, Йотко. За една от „тайните“ на Иван Кръстев. – В: Словото днес, бр. 13, 4 апр. 2019, с. 12.
[10] Константинов, Георги, Божанка Константинова. Български писатели. Tворци на литература за деца и юноши. Био-библиографски очерци. 2. доп. изд. София: Зелена вълна, 1996, Т. 1, с. 401.
