Стефани Ангелова
Еднаква ли е войната навсякъде? По еднакъв начин ли страдат хората навсякъде по света, или всеки е нещастен посвоему, както би написал Толстой? С тези и много други въпроси се занимава романът „Мона“ на Бианка Белова.
Той се появява в Чехия през 2019 г., а две години по-късно е издаден и на български в превод на Деница Проданова. Във фокуса на творбата е медицинската сестра Мона, която има нещастието да живее във време на война и трябва да се грижи за ранени войници. Попитана какво я е вдъхновило за този роман, Белова отговаря, че е сънувала тежко ранен на легло в стая, в която се просмуква вода, през стените си проправят път лиани и други екзотични растения. Малко след това писателката започва да облича тази загадъчна картина в история.
До голяма степен „Мона“ наистина прилича на сън. Различни разкази, диалози, спомени и мечти се преплитат във фрагментарния наратив на романа и създават усещане за разпокъсаност. Това усещане се допълва от образа на войната, която унищожава всичко по пътя си – както сградите, така и хората. Вторите разрушава и физически, и емоционално. Героите в романа често са в делириум между живота и смъртта, а телата им са разкъсани. Дори здравите физически са разрушени емоционално и почти неспособни да изпитат емпатия към отсрещния човек.
Романът на Бианка Белова се отличава със силно наситена образност. Макар и в книгата да липсват дълги и подробни описания, картините на ранените войници и изобщо разказите за телесното се отличават с наситеност и много дълбочина. Физическите описания на героите са толкова ярки и плътни, че създават усещането, че читателят ги вижда пред себе си.
Но макар въоръженият конфилкт да заема голямо място в текста, би било ограничаващо да кажем, че това е роман за войната. В своята същност „Мона“ до голяма степен е роман за границата в различните ѝ измерения. Действието се развива на границата на две епохи. От едната страна са либералните разбирания за света, свободата и относително спокойното съществуване на една общност. Макар и белязано от предразсъдъците на малкото населено място, обществото в него живее мирно. Някъде там Мона мълчаливо се разхожда и яде френски макарони.
След това обаче избухва войната и светът на тази общност се променя. Става неспокоен и непридвидим. Някакви хора се качват в камионетки, които ги отвеждат някъде, откъдето никога не се връщат. Става немислимо една жена да излезе сама, а ако някой реши да пътува до друго населено място, не се знае дали ще стигне. Някъде там Мона се бори с мизерията в болницата и вече само мечтае за френски макарони.
Самата война също е предпоставка за граници, този път физически – тя поставя разделителна линия между двете враждуващи страни. От друга страна, войниците, за които се грижи Мона, също са на границата – движат се по тънка линия между живота и смъртта. С последни сили са се вкопчили в живота, бълнуват и крещят, но не на всички им е писано да живеят. Част от медицинските сестри са толкова претръпнали от подобни гледки, че само с един поглед разпознават кой ще живее и кой ще пристъпи прага на смъртта.
Границите в романа имат също така морално измерение. Сякаш ограда дели главната героиня от нейния съпруг и тяхното дете. От едната страна е тя – емоционална и непримирима, от другата са те – мълчаливи и незаинтересовани от нищо. В дома, където Мона би трябвало да намери утеха и спокойствие след дългия изтощителен ден в болницата, тя открива единствено отчуждение и болезнена тишина. Сякаш невидима стена се издига между нея и другите обитатели на къщата. Гранични са и отношенията на Мона с ранения Адам, в когото тя се влюбва. Делят ги години, опит и семейства.
В своя роман обаче Бианка Белова успява колкото да поставя граници, толкова и да ги нарушава. Прави го както на ниво герои, така и на ниво наратив. В болницата, където работи Мона, влагата и растенията от външния свят се просмукват през стените и се опитват да превземат човешкия свят, да нарушат преградата помежду им.
Разрушаването на преградите се осъществява и на ниво герои в лицето на Мона. Нейната роля е да служи на хората, но едновременно с това е непримирима и прекрачва нормите. Тя се противопоставя на общността както с настояването да лекува Адам в болницата, така и извън нея, като отказва да носи забрадка. Бианка Белова умело преплита тези мотиви в един разказ, който прелива от спомени и бълнувания в реалността.
Тази граничност в различните ѝ форми поражда въпроса за „животното“ в нас – мотив, който се появява на ключови места в романа. Ограниченията, затварянето в клетка не ни ли превръщат в животни, които искат да се „нахранят“ с любов и свобода? Тук отново се появява мотивът за границата – кога човекът се превръща в животно? Авторката обаче не ни дава отговор и ни оставя сами да преценим.
В книгите си Бианка Белова обича да общува с читателя и да му оставя право на избор, прави го и този път в „Мона“. Действието се развива в неназована страна, не се споменават и времеви рамки. Предвид това, че се води война, какво е отношението на мъжете към жените и факта, че те трябва да покриват косите си, бихме могли да предположим, че действието се развива някъде в Близкия изток. Бианка Белова обаче не го казва категорично и оставя въображението на читателя да предположи неизказаното и да „допише“ романа.
Тази свобода и отказът на авторката да даде конкретни, еднозначни отговори, всъщност правят така, че романът остава актуален във всеки един момент. Описаната война може да бъде тази в Близкия изток, но в контекста на настоящето може да бъде и тази в Украйна. Творби като „Мона“ ни доказват, че войните в основата си навсякъде са еднакви, а хората по целия свят се разпадат често по сходни причини. Всяка война унищожава човешки съдби, а човекът от всяка точка на света е способен да се разпадне от липса на любов.
„Мона“ на Бианка Белова проследява именно тези сложни човешки отношения, войната, света преди нея и след нея. Макар много други произведения да се занимават с тези теми, романът на Белова се отличава. Дистанцираният разказ, отказът от категорични отговори и липсата на конкретни граници правят творбата актуална спрямо различни ситуации – тя може да се отнася за всеки от нас навсякъде по света.
Бианка Белова, „Мона“, прев. Деница Проданова, изд. „Изида“, С., 2021
