Нашата кобилка

(Откъс)

 Мария Конопницка

бр. 20/2022

Веднъжка тате клекна до сандъчето, отвори го и сума време остана така замислен.

Него ден снегът усилено се топеше, от покривите се лееше вода, врабците врещяха, а слънцето за първи път тази зима надникна в нашата маза. Но на майка пак ѝ беше по-зле. Кашлицата я мъчеше цяла нощ и поиска да пие от онова повече от пет пъти. Лекарство нямахме.

Фелек се надигна на пръсти и зазяпа през рамото на тате. Мислеше си, че ще види Бог знае какво, ама то нищо.

Тате само кимаше, скубеше си мустаците и гледаше мълчаливо нещото, увито в червено, на дъното. Накрая го извади, разви го, та извади хармониката[1], приседна на майкиния креват и засвири.

Майка се пооживи, заслуша, нареди да ѝ дадем Пьотруш, а ние се дръпнахме и също заслушахме. Тате поде нещо весело и заговори на майка:

– Помниш ли Белани, Анулке? Помниш ли как се запознахме? Как ти свирех, докато вървяхме?

– Помня, сърце мое – тихо рече майка.

– Или пък това, помниш ли?… Туй ти свирих на Троица, на храмовия, на Солец[2]…

– Помня – прошепна майка.

– Бива го щиряка[3] – ръгна ме Фелек в ребрата.

– Беше тогава с оная розовата рокля на каренца, после цели три дни умирах за тебе – говореше тате ласкаво. – Ами туй, Анулке?

– Туй не го помня.

– Как не го помниш, бе!… На Воля, дето бяхме отишли с шурея, кога метнах халбата по оная шваба, че седна до тебе…

– А, верно – прошепна майка.

Тате продължи да свири. Държеше хармониката на коленете си, разтягаше и сгъваше, ситнеше с пръсти по клавишите.

Жив да съм, не бях слушал по-прекрасна музика.

– Анулке! Ами това?… Че как?…

– Помня, Филипе, мили – каза майка, – туй беше нея неделя, кога обявиха в черквата женитбата ни… Тогаз бяхме в Чернякув с мама, Бог да я прости.

– А подир месец вече се връщахме – додаде тате. – Всичко беше зелено…

– Люляката как миришеше… Славейчетата пееха…

– Пък ти беше една хубава… досущ цъфнала роза…

Фелек пак ме сръга в ребрата.

– Как свиреше ти тогава, сърце мое… как свиреше…

Тя се усмихна, въздъхна, унасяше се сякаш.

Тате и сега свиреше прекрасно. Отпървом весело, игриво, като за танц, краката сами подрипваха. После сякаш нещо размъти мелодията, все по-тъжно, на плач почти, та и Фелек си изтри очите веднъж, че и дваж с юмрук; накрая тате разтегна хармониката на двете страни и тя издаде жален глас, досущ като как свири орган на опело.

Майка спеше. Напоследък тя често изпадаше в сън някакъв особен, сякаш беше пила макова настойка. И после се будеше отпаднала, бледа, със студена пот по стопилото се лице.

Тате поседя, поседя с наведена глава, па въздъхна, стана, уви хармониката с черната кърпа, пъхна я под мишница и като си нахлупи шапката, излезе на пръсти.

Кога се наместихме тримата на сламеника под майкиния шал, Фелек пак ме сръга в ребрата и прошепна:

– Вицек!

– Какво?

– Знаеш ли… тате плака, дорде свиреше!

– Еее…

– Кълна ти се! – Прекръсти се и се удари в гърдите, чак изохка. – Не съм сляп, видях… Сълзите му капеха по мустаците… Що ли се чудя… – додаде подир малко. – Толкова работи си припомни…

Въздъхна тежко, полежа така и се обърна към печката; скоро го чух да похърква.

Тате се прибра късно нея вечер, но донесе лекарство, запали печката и запари чай. Нощта дълго не можах да заспя, в главата ми сякаш свиреше музика, ту тъжна, ту весела. А и сънувах какво ли не чак до заранта. Ту че имаме градина вътре и на печката цъфти люляк, ту че в пруста пеят славеи, а на стената, дето преди висеше часовникът, сега се блещи пълна сребърна месечина…

Когато се събудих, Фелек вече седеше на сламеника и си стягаше колана на свличащите се панталони. През разтворената кърпена риза надничаха ребрата му, от яката стърчеше тънка като на врабец шия, а вечно мършавите му нозе го правеха да изглежда по-висок отколкото е.

– Фелек! – развиках се. – Ама как си се източил за един месец!

– Много си глупав – засмя се той. – Само така се протягам, да прибера корема.

И се изпъна като струна.

– Че какво? – попита.

– Ми заприличал си на маринована херинга.

– Туй добре! – възкликна Фелек. – Ставам за клоун.

А като се разсмях, рече:

– Че какво? Малко ли печелят?

Плесна се с ръце по хълбоците, па подрипна, превъртя се във въздуха и тихо се приземи, досущ котка на четири лапи.

– Ще знаеш, зарад таз нашта буболечка съм се източил така – и посочи Пьотруш, който обикновено пръв се събуждаше и пълзеше към печката да види не е ли останало в тенджерата нещо от вечерта.

– Като тръгнем към приюта – продължи Фелек – по целия път хленчи, че е гладен. Казвам ти, всеки ден му давам от моя хляб, та да млъкне.

– Еее… – провлекох недоверчиво, съмнявайки се, че аз бих извършил такова геройство.

– Кълна ти се! – веднага се прекръсти Фелек и се удари с юмрук по хлътналите гърди.

И избухнахме в смях, като гледахме как Пьотруш се клатушка из стаята на късите си тънки крачета и едва носи издутия си от вечните картофи корем.

– Какво се смеете бе, момчета? – попита немощно майка.

– Ми на Пьотруш – отвърна Фелек, – толкоз е дебел…

– Че как ще е дебел горкият! От какво? – рече майка. – Пьотруш! – извика го. – Ела при мама, горкото ми момченце.

И му се усмихна, погали го по главичката, а ние си умирахме от смях на тоя майтап, както го определи Фелек.

Нашето веселие обаче скоро угасна.

– Знаеш ли, Анулка – рече него ден тате, като приседна на кревата ѝ, – май ще трябва да се простим с кобилката.

– Кобилката? – възкликна майка и чак седна в кревата. – Имай страх от Бога, Филипе, тя всинца ни храни!

Тате тежко подпря глава с ръка и мълчаливо заскуба мустаците си.

– Храни, ама и не храни – рече подир малко. – Реката е придошла, отнася те, какво ти там сито, за чакъла не става, а пясъкът не е много, мога и на гръб да го отнеса, за какво ми е кон. А пък него всеки ден чисти, сено трябва, че и малко поне трици, за овес и дума да няма… пък обор, пък слама… всичко скъпо.

Майка само изохка, ние се уплашихме от тия приказки. Пьотруш се вторачи в тате и зяпна, аз стоях като гръмнат. Изведнъж Фелек така ме ръгна в ребрата, че ми причерня.

– Чу ли, Вицек! – викна в ухото ми.

– Чух, де, не съм глух – викнах в неговото още по-силно.

И веднага отърчахме в пруста, такава жалост ни обзе и мъка, че да се съдереш.

Обичахме крантата безмерно. Откакто се помня, неизменни бяха тате, майка и конят. Фелек щъркелът го донесе по-натам, Пьотруш също, но крантата беше от тези същества, които са вечни. Има ги и толкоз. Не можех да си представя нито нейното начало, нито още повече края ѝ. Кобилката беше част от нас, а ние от нея; това беше толкова естествено, че изобщо не мислех за друго. Някой можеше да отпадне от нашата дружина, как да е, но тя никога. Събираше цялата ни радост в себе си.

Кога тате се връщаше от реката, тичахме чак на половината път да ги посрещнем, крантата и него. Каквото имахме, каквото намерехме, на нея в устата носехме – парче хляб, картоф, намерена на двора кора от лимон…

Кобилката също ни обичаше, много. Отдалече цвилеше, като ни видеше, и се забързваше, радостно мърдаше уши; а когато я потупвахме по шията и хълбоците, разбираше прекрасно тези ласки, навеждаше тежката си глава и току скубеше косите ни. Пьотруш ѝ беше любимец – направо с цвилене караше тате да го вземе с тях.

Когато тате я разпрягаше, започваше веселбата. Фелек тутакси рипваше на кокалестия гръб, ожулен от стария хомот, и докато кобилката завираше огромната си глава в торбата на шията ѝ, белким хапне нещо, той присвиваше коляно или се изправяше на единия си крак, размахваше каскета и се дереше:

– Туй е славният ездач от мазата, дето нивга не си губи главата! Фелек Мостовяк го викат, знатен дворянин! Кой ще спечели повече!

При тези думи избухвахме толкова шумно, че народът наоколо излизаше по дворовете да види що е туй нещо.

След Фелек на кобилкта се натътрузваше Пьотруш; трябваше да го придържаме заради издутото коремче. Така я развеждахме из двора, та горката не можеше нищо да гризне от торбата, а Фелек пак размахваше каскета и врещеше:

– Туй пък е Пьотруш мишока! С две кръпки и осем дупки! С два зъба отпред, ама на коня напет! Кой ще спечели повече?

Никога не можех да разбера откъде го беше взел това „кой ще спечели повече“. Фелек винаги твърдеше, че много подхожда. И пак избухвахме в такава врява, че сякаш не трима, ами трийсетима бяхме.

– Вижте ги, добри хора – казваше от вратата на магазина си дебелата продавачка. – Какви ги вършат тез диванета на Мостовяк с горката кобила. Маймуняци същи от мениджерия.

И чак се тресеше от смях с ръце на хълбоците, та очичките ѝ потъваха в тлъстото лице.

– Аа, камшик за тях! – ръмжеше мършавата готвачка от втория етаж. – Родили се, родили, ама Бога не хвалят, две педи от земята и вече гадости вършат. Как пък няма книга някоя да похванат, работа! Содом и гомор!

А Фелек като вземе да се кланя, да праща въздушни целувки на мършавата готвачка… жената бясна тръшне прозорчето и се прибере.

Обсъждахме с нашата кобилка всички житейски въпроси, надпреварвахме се кой повече да ѝ се хареса. Тя беше последната инстанция в нашите дела. От това се възползваше Пьотруш, немирникът, когато се мислеше за обиден, не викаше „ще кажа на тате“ или „ще кажа на мама“, ами „ще кажа на кобилката“. Стряскахме се напълно сериозно от тази заплаха и често Пьотруш получаваше нещо за хапване, особено от Фелек, само и само да не „каже на кобилката“.

Превод от полски: СИЛВИЯ БОРИСОВА

[1] Вид акордеон. – Б. пр.

[2] Белани, Солец, Воля, Чернякув – варшавски квартали. – Б. пр.

[3] Народен танц от австрийската област Щирия, полка. – Б. пр.