Мария Конопницка
Из моята Библия
I. Не у дома си…
Не у дома си в дни благоприятни,
но изсред патмоското заточение
стана Иоан на орлите побратим
и бъднините узна в откровение.
VI. Гневът на Агнеца
По-страховит е гневът на Агнеца
от дивотата на всеки рев лъвски.
Кости и плът ще възвърне мъртвецът,
руното си от греха щом отърси
Този, що всяка неправда изправя…
Съд на гнева ще настъпи тогава!
VII. Които гинат в битки…
Които гинат в битки, в жал да не изпадат
по немотията и дните без отрада.
Че щом смъртта разтвори в боя свойте бездни,
ще озари животът къщите им бедни.
За оцелелите в борба утеха няма,
те пак ще крачат към поредната измама.
Смъртта, сред боя притъпила своя костер,
в дома на възвращенеца ще го наостри.
VIII. В адските дебри…
В адските дебри на вопли прескръбни,
дето ни сянка надежда не пада,
в ужаси, плач и скърцания зъбни
кой, Всемогъщи, би те изповядал?
От дълбините на свойта неволя
кой пропастта огласявал би с химни?;
би рекъл: да се свети Твойто име,
да бъде Твоята воля?
На живите Бог, сеяч на живота,
носиш народите Ти като зърно…
Но да те спомнят от пъкъла? Кой там
би се обърнал?
IX. Нека народите…
Нека народите спрат да жалеят
пророк сред тях че не се е видяло!
Полските птички което им пеят
същото слово е, ставащо тяло…
Семето не с бурен дъжд, а с росата
пада и с себе си храни земята.
XII. По дрехата ти…
По дрехата Ти да съм росна капка
не за да отразявам небесата –
от стъпките Ти люшкана навсъде
сълза покайна капката да бъде…
Превод от полски: КАМЕН РИКЕВ
Венецианско утро
Слънцето, птица райска, литна, тръсна перата си,
горят небесата, искри морето сияйно,
на светлината песента се рее безкрайно,
замлъкват трубадурите, нощта и луната.
Земята се къпе в перлите на росата,
топи се мъглата, облаче сребрее,
и върху ложе златисто пурпурът тлее
на утринните рози, дарени от зората.
Италио! Денят копнее с тебе да се слее;
над водната шир, на небето, що синее,
не изгрява слънцето крилато, а се стрелка!
Но идвам аз оттам, где на деня на прага
утрото плачещо дълго умолява Бога
да не го кара да гледа старата болка.
Превод от полски: СТЕЛИАНА АЛЕКСАНДРОВА
Ботичели
Седи с глава покрита,
майка, не царица,
детето – неин син, не цар…
В името на жените
на болката родителка
тя болката отглежда като дар.
Отпуснала ръката си,
привела раменете си
над своята утроба като свод…
За цялото човешко племе
носи зачатието бреме
и ражда своя плод.
Не я нарича роза днес,
ни златна лилия небесна
всеверен ангелският глас.
Тя в черното поле е клас
с горчиво зърно, зърно хлебно,
горчивият житейски хляб.
Със синкав блясък озвездена,
да я докосне с диадемата
не смее ангелският цвят…
на челото є е полегнала
прамайчината стигма – белег,
на болката житейският печат.
Загатват на лика чертите є,
че вплетен в тайните на дните е
съюзът на живота и смъртта.
Със странен уплах я обзема
тоз сключен мир от старо време,
що хвърля креп на слънцето в света.
Там нейде Гетсиманската градина
шуми, разказват повести маслините,
потрепват листи, натежали от роса…
И от дълбоката прабездна иде
и до слуха на Девата долита
изпълнен с болка Евиният глас.
…О, мъка на мъките
да разцъфнеш до съмване
смъртта – от цвят в черен плод!
О, мъка мъчение
над могили да сееш
плода на своя си живот!
О, мъка на мъките,
към стона на смъртните
да добавиш стенание.
Това стенание едничко
духа на майката обрича
на най-жестокото страдание!
О, наказание най-висше
онзи стар глад житейски да засищаш,
отдавайки му свойта кръв…
И в кладата огромна на смъртта да влагаш,
във вечната є жар дърва да слагаш,
да хвърляш още стръв!
…О, все пак някога ще дойде час,
когато майчината болка ще е глас,
срещу вината на живота глас невинен.
Като земята с раждания сита
със съден глас тогава ще попита:
– Плодът ми де е? Де е моят син?…
…О, все пак някога ще дойде този час,
който по залез ще получи глас,
ще бие на столетията по ръждата
Ще се затвори лоното, което
като земята изтощена, клета,
днес ражда своето разпятие!
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Пред съда
Мъничък, слаб и със светли очи,
пълни със сълзи и сребристи лъчи,
гаснещи под ресниците сведени,
толкова малък, а като нуждата бледен,
можеше „Майко!“ с плач да извика,
ако имаше майка… да пакости
и целувки, и ласки да чака… да спи
на гърдите на татко си… а сега тъй изплашен,
като птиче примряло, от гнездото извадено,
сиракът от село пред съда бе приивикан.
Странна беше съдебната зала, тъй гола,
голяма и празна, и тъмна, и хладна,
и безмилостна, за сълзите на хората жадна.
И нивга за тях ненамираща слово
на братска утеха, и тъй бе сурова,
притаена в обсада, обкръжила неволята
на човешката нужда, нищетата на хората,
че Христос от разпятието, що наблизо стоеше,
сякаш страдаше и на кръста търпеше.
До виновника нямаше никой… сам беше
А и кой ли би бранил бедняка?
Дали двете големи сълзи, дето бяха
като път от искри, що по лицето летеше,
дали детството бедно, сиротно и лихо,
дали златният лъч през прозореца влизащ,
по главицата детска просветващ,
сякаш милваше Бог косицата светла.
Влезе и съдията, погледна и рече:
„Родители?“ „Няма“ – писарят отсече.
Момчето повдигна угаснал син поглед нагоре,
придърпа палтото над гърдите си голи,
защото обля го със студ това слово
почувства, че става му пусто, гробовно.
Съдията замисли се, свеждайки чело
и попита: „А има ли училище в село?“
„Не“. Писарят бе по закон неприветлив,
а и въпросът – някак бе неестествен…
За миг се почуди дали съответно
да впише момчешкото „не“ в протокола,
взе да тупа със пръсти вдървени изнервен
по сивия лист, с поглед спуснат надолу…
Гледаше съдията как зъзне детето,
колко слаби и голи са, посинели ръцете му,
към гърдите му хлътнали и горките парцали
към очите, зад мътно стъкло засияли,
там можеха да се оглеждат небесата,
към главицата малка, мисълта дето спеше
и слънцето само лъч за нея беше
и живителна ласка росата.
И странна сянка мина по лицето му,
и тайнствен трепет в миг обзе сърцето му,
сякаш на трон посред празната зала
стоеше бъдещето с чело натежало
от загуби, щети, опустошения…
Броеше с думи гръмки и огромни,
какво родило се е на това поле безплодно,
на съд зовейки цели поколения…
И виждаше как тъмна и гъста е тълпата
как спира пътя на земята в синевата…
Видя, изпълнен с мисъл неспокойна,
как като облак расне многобройна,
през него слънцето не може да изгрее
и хиляди лета тъма навред владее…
Видя, че таз тълпа е похабена сила
за целите големи, човешките усилия,
на бъдещето в застрашителния взор
прочете как с милионите говори
и търси сметка… И видя внезапно
обезправените как страдат от вината
на обществото си. Изплашен чу тогава
как глас в пространството присъдата съобщава.
„Христос да съди – казваше гласът –
кой по-виновен е: то, що не знае своя път,
неосъзнато лута се сред мрака
или пък вие, дето пишете книжа дебели
със наказателни закони, а не сте видели
че длъжни сте да учите едно дете сирак?
Нека Христос вас съди пак!“
Ала разпятието черно
на масата стоеше тихо и без власт,
както пред сълзите мълчи олтарът ням.
Но съдията стана, тръгна към хлапака плах,
що чакаше присъда строга пребледнял,
докосна с длан главата русопепелява
и рече: „Върви, дете! Да учиш повелявам!“
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Поезия за деца
Дъга
– Кой те теб, дъга прекрасна,
шалче седмоцветно,
в облака е нарисувал –
чудо мимолетно?
– Слънчицето ме рисува
под дъжда проливен:
бърже му подал боичка
сам зюмбюлът дивен.
Другите цветенца също
дали му обилно.
Нарисувало ме в знак, че
пак ще грейне силно!
Джудженца
Истина ли е, не е ли,
смятайте сами, детенца.
Без да знам как са се взели –
има на света джудженца.
Те са твърде странно племе,
дребни като боровинки.
А невярващ нека вземе
и разпита стари стринки.
Под дърво, скали, цветенца,
в шкафове и зад леглата
спотаяват се джудженца –
в градовете, по селата.
Не вредят, но се закачат.
Агънцето на огнище,
щом залиса се готвачът,
тайничко въртят на шиш те.
Някое сланинка гризне,
друго отнесе трошичка,
трето захар ще си лизне
по забравена лъжичка.
Те на кончетата сплитат
дълги гриви и опашки,
за децата често питат,
носят книжки и играчки…
Всичко правят бързо, тихо
и да знайте, нямат спирка.
Хихи-хаха, хахо-хихо –
пеят, смеят се и свиркат.
………………..
Както и да ти се струва
(някой вярва, друг отрича),
тез джудженца съществуват!
Питай стринка, леля, чичо.
Превод от полски: КАМЕН РИКЕВ
[…] (7) Поезия: Мария Конопницка; […]