Руси Русев
Лирическото слово на Владимир Попов е отчетливо ориентирано по ценностната скала на съпричастността, любовта, грижата и милостта към човека, който е основен обект на авторовата поетическа рефлексия.
Поетът хуманист, централен лирически герой в разглежданата поезия, се обръща към човека в човека. Той споделя с него екзистенциалните и ценностните си преживявания, своето огромно безпокойство за земното съществуване на човешкия род, което в съвременния свят става все по-самоубийствено, тревожните истини, които е прозрял. Поетът задава съдбовни въпроси, прави безкомпромисни оценъчни констатации, изказва предположения, изрича сурови твърдения, отправя послания, предупреждава, пророкува. Тези речеви действия се осъществяват многократно в поетическите книги на Владимир Попов, издадени през годините. Във всяка следваща стихосбирка той задължително включва по няколко творби от предходните си книги. По този начин поетът поставя настойчиво смислово-емоционални акценти върху онези истини, които според него имат съдбовно значение за човешката екзистенция. Срв.: Но станахме ли по-добри, по-умни, по-щастливи / сега, далече от смъртта, като по чудо живи? /… / И колко много сме били! / Защо, къде се крихме / един от друг допреди миг, когато беше тихо? („Най-скъпото”); Отива си човек. Защо мълчите, изправени край грубия ковчег? / Със пепел посипете си главите, / ридайте с глас! Отива си човек” („Отива си човек”); Живее още в каменната ера / човекът, който в космоса бе вчера ( „Каменна ера”); Отбягваме го ние, ала нима ни плаши – / нали и днес, и утре успехите са наши? / Нали е низ животът от празнични наслади? / Децата ни са сити, жените ни са млади. / Или сега ни дразни, че някой още страда? Но щом за нас е раят, за други ще е ада. Ех, галеници шумни на участ тъй нетрайна, / поне веднъж опари ли ни неговата тайна? Или самодоволни и слепи, ненаситни, / забравихме как тихо расте сълза в очите? („Той”); Ти умираш, любов – от панелни прегръдки премазана. / Не със белег от нож – от паричните знаци белязана. / Не от ревност, от глад, / а от ситост и слепи амбиции. / Ти умираш любов. / Ний сме твоите бавни убийци. // Ти умираш, любов. / Ние сме твоите бавни убийци / с пресметливи сърца, / с ослепели от алчност зеници. / Как се гаврим със теб. / Как сами за това се презираме. / Ти умираш, любов. / Ние заедно с тебе умираме („Не умирай, любов”); Главите ни гъмжат от знания. / Надникнахме в самата вечност. / Но аз не вярвам, че сме станали по-справедливи и човечни. (…) Знам, не в бетонните подземия, / а в бункерите на душите ни / най-страшните и съвършени / оръжия сега са скрити („Страница”).
Въпросните „оръжия” са разрушителните импулси на Аза, които обезличават и унищожават човешката личност – омразата, злобата, алчността, жаждата за власт, развихрянето на безогледен индивидуализъм, морално-нравствената недостатъчност, липсата на състрадателност към ближния, отчуждението и цинизмът във взаимоотношенията между хората, духовната опустошеност, грубостта, агресивността, жестокостта и насилието, враждебността. Ето защо толкова мъчителна е болката на поета в стиховете, които характеризират отминаващия ХХ век и разкриват вината на всички ни пред тръгналата си от нас човечност: Този век ще се срути отгоре ни. / Тъй надвиснал е – като лавина / от войни, беззакония, горести, / от омрази и жертви мърцина. // Как се свлича надолу, как влачи ни, / как се мятаме, явни и скрити, / всички ние – невинни палачи / и виновни завинаги зрители. // И затрупани всъщност от себе си, / вик за помощ дори не издаваме – / до половината вече погребани, / до половината живи и яростни („Лавина”).
Разпадането на човешката личност като единство на душа и тяло, като ипостаса на човека, тласка последния стремглаво към бездната на неизбежната гибел. Затова тревите (алегоричен образ на човешките личности в стихотворението „Монолог на тревите”) толкова настойчиво зоват да бъдат спасени: Спасете душите ни, спасете душите ни… / (Как молят, как шепнат, как стенат тревите!)/ Спасете душите ни от бензинните пари, / спасете душите ни от тротоари, спасете душите ни от ботуши войнишки, / от сълзи сирашки, от вдовишкси въздишки, / спасете душите ни от пустинния вятър, / от веригите танкови, от димящия кратер, / от напалма, от смерча на безумните атоми / спасете душите ни, не само телата ни!.
Уви! И през XXI век Homo sapiens, единственият оцелял на Земята вид от рода Homo, продължава да живее още по-самоубийствено, превръщайки се „в най-лошия и най-болезнения въпрос на вселената” (Г. Василев). Това е причината, която кара лирическия герой да се отнася с недоверие и страх към века на новите технологии и глобализирания свят: Заченат в календари вечни, / роден сред блясъци и кал, / строшиха зъбите ти млечни / в далечен нюйоркски квартал. // И рухналите кули бяха / една предизвестена смърт / и на надеждата ни плаха, / че ще си мъдър и добър. // Как да ти вярваме нататък? / Преял и подивял от глад, / ще ни изсмучеш без остатък / и ще ни хвърлиш в своя ад. // Уж си свободен, безграничен, / тъй шумен и рекламно лек… / Но аз не те, не те обичам. Страхувам се от тебе, век („Новият век”).
Това субективно-оценъчно отношение на поета се обуславя от нарастващата опасност човешкото у съвременния човек да претърпи крах. Защото през първите десетилетия на новия век човекът-тълпа (Хосе Ортега-и-Гасет) започва да се превръща все повече в някакво бездуховно същество, морално сляпо и без ценностни ориентации, което преследва свои лични прагматични цели, в акултурен емоционален инвалид, алчен и безскрупулен, с къса памет, в чудовищен вредител на природата, застанал и срещу естеството в самия себе си с маниакалното самочувствие на Бог, в страстен хедонист и ненаситен, импулсивен, меркантилен потребител с опустошена нравственост, на когото е чужда любовта към ближния.
Далече преди да се ускори катастрофалният процес на дехуманизация, поетът образно-естетически изразява своите опасения и тревожното си предчувствие: Спасете душите ни, спасете душите ни / от печалната участ на последните жители, / от дима на комините, от студените здания, / спасете душите ни от отчаяния, / от ръждясали статуи спасете душите ни, / от бодливата тел на пазачите бдителни, / от окопи и ровове, от омрази прикрити, / спасете душите ни, спасете душите ни, / спасете душите от смърт и проклятие, / спасете душите ни, не само телата ни! („Монолог на тревите”, 1982).
Той се обръща към Историята и я пита: С дула, прицелени в просторите / от полигоните безименни, / какво ще ти дадем, историйо? / Нима една безумна гибел?// Нима ония поколения, / които ти от нас си чакала, / ще си останат неродени? / И ние ще сме им палачите… И я моли: Историйо, върни ни разума. / Предупреждавай ни, припомняй ни… / Не ни оставяй празна страница, / която ще допишат бомбите („Страница”, 1983). Цитираните стихове от двете творби са стъписващи с прозрението на техния автор за трагичния край на човечеството, ако не престане да погубва човечността у себе си. Екзистенциалното преживяване на поета за крайност на човешкото битие е в съответствие със страха на Карло Ровели: „Ние сме може би единственият вид на Земята – пише италианският физик теоретик и преподавател, – който разбира неизбежността на индивидуалната смърт: боя се, че скоро ще се наложи да станем и единственият вид, станал съзнателен очевидец на груповия си край или най-малкото на края на своята култура“ (Карло Ровели, „Седем кратки беседи по физика”, изд. Жанет 45, Пловдив, 2017, с. 86).
Владимир Попов предупреди с горчива ирония още през 1982 г. в стихотворението си „Ако” докъде може да стигне човешката озвереност, която се дължи на примитивни човешки чувства, на жаждата за власт и пари, на глупостта човешка: Не ще загина на война. / Войната ще е друга, зная. / Ще лумне жълта светлина / и взрив ще оглуши безкрая. // Под атомния небосклон / ще бъде краят прост и ясен. / Един блуждаещ неутрон. / Сред свят завинаги безгласен. // И ще настане вечен мир. / След толкоз кървави кланета / ще го дочака най-подир / обезлюдената планета. // Ще бъдат истина една / тогава стиховете стари: Ако загина на война, / жал никого не ще попари.
Изходът? Спасението? Нека да чуем отново гласа на поета:
Но подобно на ангел лъчист
моят брат се яви и ми каза:
Опази се от гняв и омраза
и ще бъдеш обичан и чист!
И отхърлил и злоба, и зло,
възжелах аз човешката близост.
И трептеше подобно крило
от балкона простряната риза.
Нима това не е и нашият глас, на човека у нас, който ни буди посред нощ с вик за помощ?!
