Виолета Джонджорова Йоаниди
Необичайно и провокативно е заглавието на последната книга на Амелия Личева – „Потребност от рециклиране“. На пръв поглед е странно заглавие на стихосбирка да е заето от езика на технологията – „рециклиране”, но то първо предизвиква читателя да отвори книжката и да я изчете. Какво означава „рециклиране” – преработване на отпадъци, за да се превърнат в суровина за нови продукти. Световната концепция за бъдещето на планета, преосмислена с чувствителност от Амелия Личева в най-новата ѝ поетична творба, идва на помощ на всеки изгубен, но търсещ ориентир за правилната посока в постмодерния свят. Може би проблемът на съвремието е точно в това, че върви в неизвестна посока към непознат свят, а все още не може да открие себе си, миналото и бъдещето си там. Лирическият герой в „Потребност от рециклиране“ не е възторжен и млад, а интелектуално зрял, примирен и също неподготвен за „новия” стар свят. Приел различното в новата реалност, усеща, че там животът не може да забрави или да игнорира миналото.
„Потребност от рециклиране“ излиза 4 години след „Зверски кротка“. Паузата между двете книги донесе на човечеството изпитания, които промениха отношението към живота и наложиха преосмислянето му. „Новата различност” неслучайно е заглавие на един от петте цикъла в книгата – „Задушно е”, „Новата различност”, „Изваян от любов, завинаги нащърбен”, „Крепости срещу страха” и „Утре е най-спорната категория”.
Съвсем логично програмното стихотворение „Потребност от рециклиране“, дало името на стихосбирката, е в цикъла „Новата различност”. Авторката си задава екзистенциалния въпрос, измъчващ всяко будно съзнание – „ще мога ли от раз да възстановя, следите на себе си от вчера?”. Сложният въпрос всъщност има разтърсващо прост отговор, произтичащ от обикновената житейска логика. Отговорът му за авторката преминава през разпознаването на „амалгамата от всички непотребности” в съществуването и стига до потребността от обновление, „за да се освободи пространство” за „новата различност”. Логичен отговор, до който не всички успяват да стигнат и приемат, а няма как, ако преди това не почувстват необходимостта да си го зададат.
В „Светът от днес“ от същия цикъл авторката описва съвременността и изразително очертава аспектите на „новото различно” – „Паниката оформя лицето си – с очи от хора, които не смеят да се докоснат, с вежди от граници, които пропускаха всички, но днес са стени, с нос, през който диша тишината и голямата бенка с релеф от микроскопични точки на нормалности“. „Новото различно” е факт, който не се нуждае от обяснения за произхода си, важното сега е, че ако му бъде позволено, „ще тръгне в поход последен“. Затова имаме „Памет”, „която е като брюкселска дантела с фина ювелирна изработка, но толкова отдавна произведена, че няма ги връстниците на майстора. Няма ги и купувачите, които се гордеят с придобивката”. Паметта винаги е личен ангажимент и индивидуално за всеки наследство, категорична е поетесата.
В „Задушница” от цикъла „Задушно е” битието и небитието са разменили своите значения, материята е с „душа”, а отвъдното има „образ” – „в парата на свареното със сълзи жито, твоят образ и моята душа за миг ще се видят“. Езотеричната среща на материалното с отвъдното всъщност потвърждава необяснимото подсъзнателно обръщане към небитието винаги, когато трябва да се възстановят връзките с миналото. В „Лоша наследственост“ от същия цикъл лирическият герой е прозрял, че щом не се предават спомените и мислите, „в отвъдното самотата ще продължи”. Изповед, която завършва с „Тогава нека с мен да свърши всичко“ – жестокото решение пробожда сетивата на читателя със своята непоколебимост, но демонстрира твърда позиция и категоричен отказ от нагаждане. Ведрата обстановка в цикъла „Задушно е” е възстановена със завършващия стих от „Ветровито” – „Детството обърнато наопаки желае още малко да го има“.
Като контрапункт на песимизма и меланхолията в стихосбирката е цикълът „Крепости срещу страха”. В „Лондон“ старият кралски имперски град не те „затиска и похлупва”, а те заразява с бъдещи „пазари от лица и светове“. В „Рачешко“ от последния цикъл „Утре е най-спорната категория” относителността на времето според преживяванията е предадена красиво и разбираемо – „сега времето пълзи”, вместо да „препуска”, „имаше време, съвсем неотдавна когато исках времето да спре“. За да отговори песимистично в „За миг благословена“, че „обичащият е дарен с дар тежък, за миг благословен и после векове тъга и загуба и само егоизъм“. За авторката „Утре е най-спорната категория”, защото „Няма граница и няма мерна единица за това, което може да се понесе, защото голямата им липса „ще ги утрои“.
За разделите и загубите Амелия Личева пише като за преживени и философски обмислени лични състояния. Пренася към читателите понесените собствени болки и тегоби, за да ги преживеят заедно. Извежда човешката душа до потребността от начало, в което се преплитат предишни индивидуални и общочовешки състояния. С песимизъм и отчаяние, но и с житейска примиреност, Амелия Личева стига до потребността от рециклиране, не нагаждане и приспособяване на душевността и чувствата, а преработка и пренареждане, колкото и болезнено да е това. Новото е преосмисленото и преработено старо. Макар и авторката да се пита „ще мога ли от раз да възстановя следите на себе си от вчера“, някъде дълбоко в песимистичните преживявания на стихосбирката струи светлина, защото всичко е поправимо, защото никой не носи в себе си забрава, колкото и да е тежка незабравата, защото така се намира изгубеният смисъл.
Може би това е „новата различност” – ново начало с по-малко емоционални загуби, където човешката деликатност и емпатия спасяват объркания свят, а „рециклираните” чувства и душевност възстановяват реда и подреждат нов свят – преосмислен и поновому съдържателен.
