Иван Цанев
В навечерието на 1959 година десетокласникът от русенската гимназия „Баба Тонка“ Владимир Попов подари на мен, единайсетокласника от същата гимназия, книгата „В минути на мълчание“ със следния надпис: „Нека скромния дар/ за приятеля стар/ да ти спомня/ на Иван Ц. от Владо“. Бяхме се запознали две години по-рано на една есенна средношколска бригада в село Нисово и прилагателното „стар“ е намерило място във Владовото посвещение по-скоро заради римата. Но ето че сега – след повече от шест десетилетия – аз извадих тази книга от „антикварната“ секция на пренаселената си библиотека и я преоткрих като неовехтяващ дар от вече не стар, а пра-стар приятел.
(В скоби ще добавя, че премълчаното име на автора на стихосбирката „В минути на мълчание“ към края на 50-те години беше синоним на новаторство, на борба с догматизма и култовщината. Две-три петилетки по-късно същото име стана синоним на живковистко диктаторство в литературния живот. Това не можехме да го провидим през 1959 ние, тогавашните гимназисти.)
Както и да е, тази книга ми припомни, че всъщност Владо Попов ме въведе в обществото на пишещи млади хора – литературния кръжок при читалище „Ангел Кънчев“ с ръководител Димитър Вятовски. По онова време мен повече ме влечеше рисуването, а към стихописането се обръщах в момент на раздвоение (в какъвто съм съчинил един несръчен „Отговор“ на Хамлетовия въпрос и съм го посветил на приятеля Вл. Попов). Самият Владо – градско момче, син на учителка по литература – беше доста по-напреднал и пишеше изящни стихове в лилиевско-дебеляновска тоналност. За Веселин Тачев не отварям дума, той е герой на други – и мои, и Владови, и Стойчо-Гецови, и Йордан-Палежеви възпоминания.
Впрочем през годината, с която започва моят спомен, Веско вече беше войник. През есента на същата година аз също влязох в казармата и пътищата ни с Владо Попов се разделиха за дълго. А когато през 1963 ме приеха в Софийския университет и започнах да посещавам студентските литературни кръжоци, едно от откритията ми бе голямата приятелска близост между съкурсниците Владимир Попов и Петър Анастасов. Те бяха страхотна двойка – и като свежи лирически таланти, и като „сини“ фенове. Макар че не споделях техните футболни пристрастия, аз не ги възневидях, отнесох се с разбиране и симпатия, и дори ги подкрепях когато и както можех. Те също ме подкрепяха с каквото можеха (още повече че на единия през 80-те години му се откриха големи възможности да помага на приятели). На другия също му потръгна – в личния живот. Владо срещна едно лъчезарно момиче, което го прие в живота си и го дари с две прекрасни момчета. По същото време аз бях станал баща на прекрасни момичета, а в книгата си „Телеграма“ посветих на момчешкия татко стихотворението „Христова възраст“ (което по-късно преозаглавих „Тридесет и третата годишнина“ и го препосветих така: „На духом сродния Владимир Попов“).
Не знам дали перипетиите на семейния живот са забавили Владовия дебют в поезията, за който той – като съдя по стиховете в самиздатската книга, съставена от Веселин Тачев – е бил готов още през студентските години. За мен това си остава тайна, но пък забавилата се първа книга „Тайна“ през 1979 година бе отличена с наградата „Южна пролет“. А втората стихосбирка получи годишната награда на СБП през 1984. За нея аз публикувах кратък отзив във в-к „АБВ“. Ще си позволя, излизайки от мемоарно-биографичната рамка, да цитирам редове от него:
„Владимир-Поповата „Страница“ е една силна, проникновена и честна страница в книгата на младата българска поезия. Започвам с оценката, вярвайки, че всеки непредубеден читател ще я сподели, когато разтвори втората стихосбирка на този талантлив и скромен поет. От двете прилагателни, струва ми се, само второто се нуждае от допълнителни пояснения. „Скромността“ у Владимир Попов е другото име на самовзискателността, моралната чистота и чувството за лично достойнство…“
В някои критически писания се е обговаряла и моята „скромност“, та затуй може би съм се заел да пояснявам, че това не е омаловажаваща дума. Ако познавах Збигнев-Хербертовото стихотворение „Силата на вкуса“, което вероятно е било написано вече, щях да го използвам, за да придам по-друго измерение на казаното от мен за поета Владимир Попов. Но тъй като това не се е случило, ще прекратя автоцитирането и ще кажа, че след тези две книги и издадената през преломната 1989 година стихосбирка „Сърдечни емисии“ започва големият възход на този автор. Разгърнете „Нежната глутница“, „Чупливо“, „Отсъствие“, „Епилог“ и ще откриете – всеки според вкусовете и предпочитанията си – значими стихотворения, чието написване дължим на голям поет. Надявам се за тях да говорят по-младите от поетическата „нежна глутница“. Всъщност тези, които бяха членове на журито, си казаха думата, като му присъдиха през 2017 г. литературната награда „Перото“ за цялостно творчество.
Аз припомних по-ранни изяви на Владо, за които почти няма други свидетели. От по-късните му книги се спирам на издадената от Петър Анастасов през 2013 година. Тя е писана през месеците, когато е агонизирала Владовата съпруга, някогашното лъчезарно момиче. Тази книга е уникална в историята на българската поезия (предшества я само кратката поема „Анна“ на големия поет от Стара Загора Иван Хаджихристов). Владимир-Поповата „Лична хроника“ съдържа 21 кратки стихотворения без препинателни знаци, но с датировка на тяхното записване. Няма да ги обсъждам и тълкувам, макар да съм преживял неутешима загуба две години преди те да се появят. Ще препиша само последното – една разтърсваща „Молитва“, която има за епиграф Димчовия стих: „…сложи ръка на мойте устни…“.
…и болката сама притихва
щом неизречена на глас
трепти на устните молитва
и в необятната ѝ власт
душите ни след нея литват
там друг дом
в друго време има
ще го познаем щом реши
съдбата непредотвратима
и трепетните ни души
намерят своята родина
След тази „Молитва“ мога само да сведа глава и да се поклоня на нейния автор, „приятеля стар“ – в минути на мълчание.
22 май 2022 г.
[…] Иван Цанев: Приятелски за духом сродния поет (Иван Цанев за Владимир […]