Лекция при връчване на наградата „Нюстад“
Исмаил Кадаре
По време на церемонията по връчването на „Нюстад“ на 21 октомври 2020 г. Дейвид Белос прочете английския превод на лекцията на Исмаил Кадаре, удостоен с литературната награда. Чрез Зуум хора от цял свят можаха да чуят този текст.
Чувствам се поласкан и щастлив от факта, че церемонията, организирана в чест на моето удостояване с „Нюстад“, съвпада с 50-годишнината от основаването на наградата.
Историята на литературата винаги е била съпътствана с много въпроси. Чуваме често и това питане: нуждае ли се светът от литература? То извиква в съзнанието ми клишираните въпроси от телевизионни шоута, които се опитват да разпалят дебат, който всъщност се води от хиляди години. Очевидно има две страни, които защитават различни позиции – за и против литературата.
Литературата се ражда заедно със своето отрицание и ограничения. Макар да изглежда странно на пръв поглед, ако помислим върху отговора на въпроса, можем да заключим, че отрицанието по някакъв начин ѝ подхожда и дори е съвсем естествено. Литературата и нейното отрицание са едно цяло. Вместо да е рожба на ангели, тя е дело на демони.
Нека опростим нещата. Литературата, във формата на ранна устна поезия, често разглежда темата за завръщането от дълго пътуване, разказва какво се е случило там, край далечните граници на държавата, в пустинята или в самия свят на смъртта. Първите пътешественици, връщащи се от далечни земи, всъщност са първите автори. Прибирайки се в родните си места, след самотата на дългото пътуване, реконструират преживените случки по начин, който би бил интересен за слушателите. Така, докато вървят по своя път, в съзнанието им възникват диалози, събитията стават по-вълнуващи, цветовете – по-ярки, някои случки изникват на повърхността, а други потъват в забрава.
Въпреки че пътешествениците носят в себе си тези истории, героите на техните разкази остават далеч. Те отсъстват, винаги са отвъд, отвъд държавните граници или отвъд живота. По този начин смъртта и отсъствието заемат специално място в света на литературата от самото начало. Литературата навлиза в територията на смъртта, без да търси ползи и благосклонност – сблъсква се с нея като равен с равен. Във величествения Епос за Гилгамеш тя осъзнава напълно силата на смъртта и все пак си позволява да я цензурира. Гилгамеш е победен от смъртта, но чрез епоса част от него все още се изплъзва от хватката ѝ. С други думи, ако използваме съвременното пустословие, можем да кажем, че това е договор. Само голямото изкуство може да сключи договор с невъзможното. Литературата продължава да черпи сила от смъртта и нейните помощници: кошмара, съня и вината.
От самото начало на съществуването си литературата е свързана с жертвоприношението. Троя първа е принесена в жертва на нейния олтар. След това стотици събития, теми, персонажи и сцени, напоени с кръв и мъка, захранват репертоара на това изкуство. След като албанският поет Фан Ноли превежда „Ватерло“ на Виктор Юго, казва, че единствената му утеха по време на работата над тези трагични страници била мисълта, че самият той е жив и поемата ще се роди отново чрез него.
Смъртта, сънят и вината ни напомнят за времето на нощта. То винаги е свързвано с отрицанието на мисълта. Но ние казваме това прибързано, без да си даваме сметка колко ужасен би бил този свят, ако нощта не ни разделя, неотменимо, ако календарите просто отразяват един безкраен ден. До този момент никой не е изследвал ролята, която играе нощта за укротяване на нашия нрав и чувства. Без нейната намеса, без въздържане и прекъсване, злото у човека, тревогите и гневът ще се умножават с катастрофална скорост.
В началните фази на своето развитие литературата познава опасностите, застрашаващи човешкия живот: изличаването и забравата. Рапсодите пеят, хората ги слушат, появяват се нови певци, за да изпълнят нови песни, които умират заедно със своите изпълнители или скоро след това. По-късно литературата се изправя срещу рисковете, които идват от друга сфера – от обществото и държавата. Това прави театърът – вероятно защото събира хората в центъра на градовете, той пръв провокира практиката на цензурирането. Така преди повече от 2500 години се ражда официалната цензура, която създава множество проблеми на литературните гиганти от това време – великите автори на трагедии.
Цензурата неизменно съпътства литературата. Преди създаването на писмеността в Акадо-Шумерската държава усилията за контролиране на устната поезия не са последователни. Владетелите не канят свободомислещите рапсоди в дворовете си и това е всичко. Появата на писмената литература на културния хоризонт е невъобразимо земетресение. От една страна, писмеността отваря нови хоризонти, но от друга, задушава, убива и мумифицира литературата. Преди новата фаза от развитието си, в съзвучие със строгите си правила, литературата винаги изисква тежък данък от авторите. Те трябва да се откажат от своята спонтанност, а идеите им – да преминат през тежката машинария на синтаксиса. Историята на литературата е преди всичко история на опасностите, с които се сблъскват нейните автори.
Някои съвременни фрази са свързани с това: „тази книга може да те изгори“ или „да се надяваме, че с тази творба няма да си навлечеш голяма беля“ стават учудващо ясни, когато си спомним за глинените плочки, на които шумерите записват своите мисли. Когато изпечените плочи трябва да се извадят внимателно от пещта, писателят би могъл да изгори ръцете си. Или дълъг разказ може да покрие цяла стена и един ден плочата, на която е изписан, да падне върху писателя и да го затисне – защото не е добре закрепена, защото не е добре изпечена или при земетресение.
Като всяко ново начинание литературата носи множество подобни рискове. Есхил напуска Атина и това е първото от редица други отшелничества. Есхил и Омир са най-великите писатели до петото столетие пр. Хр. Поне единият от двамата е принуден да напусне дома си. (Казвам поне единият, защото не можем да изключим възможността понятието за отпътуване изцяло да е загубило значението си за постоянно скитащия рапсод.)
Изгнанието на писателите се превръща в част от генетичния код на литературата. Но се променя през вековете. Изгнаничеството на Овидий изглежда е най-болезнено, тъй като за разлика от прогонването на Есхил, предизвикано от гнева на други писатели, е резултат от натиска на държавата. Репресиите срещу писателите, които продължават до наши дни, започват с неговия случай.
В него откриваме черти на бъдещия тоталитаризъм: осъждане без ясна причина, репресия на потисническа държава, без дори да знаеш защо си заклеймен. Този необясним терор ще остане едно от ключовите средства за насилие до ХХ век, когато комунизмът, който развива свои собствени инструменти за терор, напомнящи за машината на Кафка, рухва заедно с него.
След своето оттегляне от обществото големи писатели като Есхил и Данте Алигиери търсят път към онази зона, климат и хаос, в които се ражда литературата. С други думи те се стремят да преживеят положението на полусмърт, ако не и бездната на самата смърт. Този стремеж вероятно е присъщ за изкуството, част е от един велик ритуал, който подсказва на Данте, че преди да опише своето пътешествие в ада, трябва по някакъв начин да се отдели от живота.
В същото време трябва да кажем, че във времето преди епохата на Данте към писателите се отнасят като към знатни хора дори когато са изпаднали в немилост. По-късно диктаторските режими разбират, че уронването на обществения статус на хората на словото е по-ефективна атака. Затова превръщат в обичайна практика действия, които до този момент не са били привични: хвърлят писатели в затвора, в комунални клетки, интернират ги, опозоряват ги, местят ги от лагер в лагер, превъзпитават ги чрез физически труд и така нататък, и така нататък.
При комунизма, както при никой друг диктаторски режим, виждаме особена телепатична връзка между тиранин и народ: задушаваща, дразнеща, ужасяваща, приспиваща и отравяща.
Комунистическият режим, повече от всеки друг, гледа сериозно на битката си с литературата. Комунизмът и литературата просто не могат да съществуват заедно. Отричането на литературата не е от по-късен етап, то е присъщо на комунизма. Повърхностните параграфи на Маркс за древната литература или Шекспир са само алиби за прикриване на последващи престъпления. В марксистката визия за бъдещия свят няма място за литературата. Статията на Ленин „Партийна организация и партийна литература” има толкова жестоки последствия, колкото някои от яростните изстъпления на Чингис хан. Една червена нишка свързва отношението към литературата в комунистическите режими – от статиите на Ленин до екзекуциите, поръчани от Сталин, патологичната ненавист на Мао към писателите, кланетата на писатели и техните читатели, извършени по време на управлението на Пол Пот.
Тоталитарният режим бързо разбира, че не може да се разправи с литературата само чрез терор. Проумява, че само кланетата няма да свършат работа, че се нуждае от определен вид самоубийство, за да разреши окончателно този проблем. Комунизмът се опитва да превърне автоцензурата – тази отдавнашна болест, с която литературата се сблъсква, но превъзмогва – в истинска чума.
И успява да го направи, по един или друг начин. Хиляди писатели, повечето от тях посредствени, заобикалят храма на литературата от всички страни; техният брой непрекъснато нараства, също като броя на истинските писатели, които се стремят да опазят свещения огън, който гори в него.
Никога преди литературата, създавана на територия, заемаща половината от земното кълбо, не се е сблъсквала с такава опасност. При тоталитарните режими литературата и другите изкуства са подлагани на изпитания, непознати до този момент в световната история. Знаем какви са наказанията за писателите преди тези режими: цензура, затвори и лагери. Но сталинизмът отива още по-далеч. Той не се задоволява със забраната на добре известни произведения, творбите, които наричаме „литературни катедрали“. Тази система се стреми да унищожи необработения материал, с който се градят тези катедрали. Опитва се да създаде нова порода писатели, които с нетърпение биха се заели със заличаването на литературата. Донякъде успява в това. Тези от нас, които останаха верни на литературния храм, бяхме малцинство сред безкрайната и безнадеждна пустиня на социалистическия реализъм.
Така писателите бяха разделени на две групи: тези, които предадоха храма, и авторите, които му останаха верни. Възможни са два отговора на предполагаем въпрос към писателите от Изтока: „Какво направи ти, Адаме? Принизих себе си и литературата, съобразявайки се с правилата, наложени от комунизма. И вторият отговор: продължих да пиша както преди, сякаш комунизмът не съществува. Когато ми задават някой от често отправяните въпроси към писатели, работили в бившата комунистическа империя (а именно: как продължихте да пишете нормално във време и на място, където това беше невъзможно?), им отговарям така: вярвахме в литературата и тя ни се отплати за вярата и отдадеността с тази благодат и защита.
Доверието в литературата е вяра в една по-висша реалност. Знаеш, че правителството, което управлява, полицията, която те наблюдава, парламентът, администрацията, самата тирания, са отшумяващ кошмар, мъртва материя – в сравнение с величествения порядък на друга реалност, в която си въведен.
За да не досадя, ще повторя нещо, което съм казвал на друго място във връзка с епизод от „Божествена комедия”. Докато прекосява ада, Данте е уплашен от наближаваща буря, но учителят му Вергилий казва: „Не се страхувай, това е мъртва буря”.
Да видиш ураганите на режима като мъртви бури е необичайно умение. Никога не е било лесно за писателя да се чувства жив сред заобикалящата го смърт. Много пъти е казвано: да мислиш нормално в умопомрачения комунистически свят, е забележително постижение. Да говориш нормално безспорно е героичен акт.
Комунизмът рухва, без да осъзнае напълно своята перверзна мечта. Посрещнахме края на предишното хилядолетие без него. Нашата литература съществува в този свят от три хилядолетия. Първото от тях е здраво и светло. Второто, за съжаление, не е толкова плодотворно: сякаш човечеството е искало да си почине. И тогава идва третото, онова, в което живеем, хилядолетието, което дава нов живот на художественото слово. Нека се надяваме, че четвъртото няма да повтори второто, следвайки една фатална симетрия.
В тези трудни дни, когато цялата планета преживява бедствието на глобална пандемия, искам да изразя съжалението си, че не мога да присъствам на церемонията, съвпадаща с 50-годишнината на тази престижна награда. Поради невъзможността ми да съм сред вас, искам да изразя своята признателност на журито. За мен е голяма чест да бъда избран за наградата сред най-известните писатели в света.
Благодаря на невероятната авторка Капка Касабова, която ме номинира за тази награда. Благодаря на Робърт Кон Дейвис-Ундиано, изпълнителен директор на World Literature Today, за високата оценка на моето творчество. Благодаря на моите талантливи преводачи Дейвис Белос и Джон Хаджсън. Специални благодарности на семейство Нюстад за ангажираността и щедростта, с която подкрепят световната литература.
Тирана, август 2020 г.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
