Камелия Спасова: Повод за този разговор е „История и еманципация. Клио из пасажите на модерността“ – една дълго работена книга върху Валтер Бенямин и неговото разбиране за история на модерността. В увода ти ни представяш музата на историята Клио, която навестява Бенямин. Разкажи малко повече какво представлява тази модерна Клио в проекта към една философия на историята.
Димитър Божков: В българската традиция на философията на историята Клио често присъства в заглавията на книги: примерно на Николай Ирибаджаков „Клио пред съда на буржоазната философия“ или на Желязко Стоянов „Клио познатата и непознатата“ или книгата на Вера Мутафчиева „И Клио е муза“. От една страна, искам да продължа тази традиция, която вижда в Клио символ на определен тип разсъждения, но от друга, ми се иска да погледна историята (едновременно като процес и като разказ за миналото) от един нов ъгъл, в който настоящето е видяно като особена точка, в която се пресичат миналото и бъдещето, и в която се образува констелацията между това, което вече-не-е и това, което все-още-не-е.
През 20-те години на XX в. имаме едно голямо преобръщане на разбирането за история, което се отдалечава от казаното от Ранке „Да познаем миналото такова, каквото е било“, но също и от опитите историческият процес да се мисли като единен и хомогенен, без оглед на малките детайли и забравените факти, които преобръщат каруцата на големия разказ. Темата за настоящето и бъдещето се оказва, че не може да бъде пренебрегната в търсенето на смисъла на историята и на начините на нейното разказване. И тъй като Клио също е муза, не бива да забравяме, че промените в писането за миналото не са без връзка и с процесите, които се развиват сред колежките музи, вдъхновителки и на другите изкуства. Жак Рансиер много добре определя това с понятието си „режими на видимост“, което показва точно как изкуствата създават определени оптики на гледане, в които дадени неща придобиват значение, което после се подема и от историографията. Затова и модерната Клио ще насочи историка на деветнадесетото столетие към пасажите, към стоките, към рекламата, към професионалните конспиратори, детективите и фланьорите. Без тях историята не би имала тази фактологична и културна плътност, която би ни позволила вникването в дълбочините на миналото.
Иначе философията на историята може да се обнови според мен, като се замислим повече върху отношението на историята с главно „И“, като процес и като ход на времето, в което се поместват действията на хората и като конкретното изследване на миналото, в което търсим забравени възможности и изтласкани травми. Най-общо така си представям съвременната философия на историята – като едновременно екзистенциално преживяване и като усилие да си представим друг свят. Миналото, освен да се разказва, и се преживява.
К. С.: Като мислим за Бенямин и неговото понятие за история, неизменно изплува образът на ангела на Клее и визията на историята като катастрофа, а историкът като обърнат изцяло към едно минало. Какво е мястото на бароковата алегория в тази сцена? И доколко подобна визия е вписана пряко в социалния контекст между двете световни войни? Въобще твоята книга непрекъснато внимава за контекстуалните детайли и политическото измерение в един срез между философия и социология.
Д. Б.: Ангелът на историята от картината на Клее е прекрасна алегория, която Бенямин ни дава за работата и положението на историка в мрачни времена, едновременно обърнат към миналото и опитващ се да спаси каквото е останало от него в момент на криза, а и в същото време тласкан от силите на деня към едно застрашително бъдеще. Това не е просто образ, а особено свидетелство за преживяване и предчувствие за задаваща се катастрофа. В съдбата на Бенямин можем да видим точно това пресичане на личния живот и колективното историческо събитие. За да разберем неговата мисъл, трябва да се обърнем към контекста на неговата епоха и към специфичния начин, по който в нея се е възприемала и чувствала историята. В еврейската традиция има такива смъртни ангели, които погиват, след като са изпели своята песен пред Бога. Поне според Гершом Шолем тази идея е водила Бенямин, който при всички свои странствания е носил със себе си картината на Клее.
Времето между двете световни войни е било време на нови възможности, на освобождение, но в същото време и крайно заплашително. Надигали са се огромни сили, които са помели познатия дотогава свят. В своята историческа работа върху парижките пасажи Бенямин се е опитал едновременно да спаси забравените надежди от зората на модерността през XIX век и заедно с това да набележи моментите, когато ходът на историята е могъл да тръгне в друга посока. Това е ужасът, който съзира ангелът на историята, едновременно настоящата катастрофа, но и пропуснатите шансове светът да бъде друг. Заради това и за мен това свидетелство е толкова важно, доколкото между неговите редове можем да прочетем драмата на цяло едно поколение немски мислители от еврейски произход, които са приклещени от непреодолими обстоятелства и които в спомена са търсили надеждата за избавление. Не мога да не припомня, че в еврейската история именно в такива моменти на криза можем да наблюдаваме силни ревитализации на месианската идея, която по особен начин намира нови изрази спрямо духа на времето. Особената среща между нея и марксизма предлага плодотворни писти за размишление относно диагностиката на настоящето и надеждата за неговото преодоляване.
К. С.: Дълго време някои пасажи не се използват от никого и биват постепенно забравяни. Има ли важни и изгубени пасажи, които модерността неуместно е пропуснала? Въобще какво е понятието за пасаж при Бенямин и как работи то в „История и еманципация“? И водят ли пасажите към еманципация, предлагат ли изходи?
Д. Б.: Пасажите за дълго време са били символ на модерността, едно почти магическо царство на стоките и на желанието, произвеждано от техните образи. Затова и Бенямин ги взима като отправна точка на историческото си съчинение за парижкия XIX век. На принципа на Бодлеровите съответствия той навързва почти всички важни за тогава културни и социални реалности около историята на пасажите: Бодлер, детективския роман, професионалните конспиратори, интериорите, катакомбите, архитектурата от стъкло, утопиите на Фурие, романите на Балзак и т.н. и т.н. Още повече че в тях могат да се видят всички по-интересни градски типажи и да се проследи разнообразието от форми на живот, които създава модерният капитализъм.
Самият Бенямин е бил очарован от тази „тайнствена светлина на необичайното“, която се процежда през прашните стъклени покриви. Промените в икономическата история от края на века ги превръщат в „руини, още преди те да са рухнали“. Те остават като носталгичен спомен за едно време, в което ходът на историята би могъл да тръгне и в друга посока. Универсалните магазини заместват пасажите и когато Бенямин се е шляел из тях, те вече са били загубили някогашното си величие и значение за циркулацията на хора и стоки. И сякаш тази западналост привлича погледа на фланьора философ, който задълго ги превръща в своя съдба и който неуморимо реконструира специфичните жизнени форми в тях. Разбира се, че има и изгубени пасажи, във втората половина на XIX век, след големите реконструкции на Осман, след Парижката комуна и след множество още знайни и незнайни разрушения част от пасажите са вече изгубени. Но най-големите и важните все още стоят.
Питаш ме дали те са изход. Бих казал, че са преди всичко лабиринт, за Бенямин именно „лабиринтът е родината на колебаещия се“, което е особено важно именно защото пасажите са част от тези творения на модерността, които „се колебаят на прага“ и които така и не пристъпват уверено в XX век. В случая е важно колебанието, защото то предизвиква така необходимото усъмняване в начина, по който вървят нещата и историята. И именно в този смисъл техният лабиринт може и да предложи изход, но не е сигурно. Позитивното връщане назад е може би изход от настоящите кризи. В този смисъл дали пасажите биха могли да заменят моловете? Надали, но споменът за лабиринтообразните галерии би могъл да предизвика носталгия, чрез която да критикуваме нашето настояще.
К. С.: Как влияе технологичният прогрес върху разбирането ни за история? Може ли да се създаде афективна история на миналото, която едновременно с това да бъде всеобща?
Д. Б.: Технологичният прогрес, особено в днешно време, създава редица противоречия, за които често не си даваме сметка. Бенямин много добре го е усетил и ако се върна към алегорията с ангела на историята, той е отвят именно от бурята на прогреса, който заплашва да изличи образа на миналото. Прогресът, особено технологичният, създава усещането, че нещата вървят към по-добро, и че в далечното „светло бъдеще“ нещата ще се наредят както трябва. Многото катастрофи на XX век би трябвало да са показали илюзорността на подобна представа, но за жалост, през последните години все повече отново се чува оптимистичният глас на дигиталните неокапиталисти, търсещи все повече печалби и готови дори да се изнесат на Марс, само и само рекламата и акциите да вървят нагоре. Днес повече от всякога новите джаджи и виртуализирането на публичното ни пространство заплашват да пропукат и без това крехките връзки между хората, създавайки изкуствени информационни балони и представяйки ни утопията на някакъв свръхтрансхуманистичен човек. В този смисъл няма нищо по-чуждо на прогресизма от историческото съзнание, доколкото то ни представя равноценността на различни жизнени форми и относителността на всеки светоглед. Всяко технологично изменение създава съответно и нови социални отношения, от които определени групи отпадат, стигматизирани са като недостатъчно технологично развити. Винаги съм имал симпатия към губещите в историята и към тези класи, които някак отпадат от влака. И Бенямин някак ни насочва прогледа точно към тях, към всички тези, които се колебаят на прага и не смеят да го прескочат. Затова и за Бенямин историкът трябва да бъде колекционер и вехтошар, доколкото само те могат да съзрат стойността на нещо отдавна забравено и излязло от употреба и да го събудят за нов живот. Така през предметите и закодираните в тях значения ние можем да търсим пътищата към преживяването на миналото, което преживяване обаче не може да бъде всеобщо, доколкото, за да се запази, трябва да остане при конкретното.
К. С.: Каква му е Хекуба, или каква е литературата за Божков? В книгата ти има един великолепен анализ на „Хамлет“ през Карл Шмит и Бенямин, ти си литературоведски изкушен философ, а кои са другите важни литературни примери, през които минава книгата ти?
Д. Б.: Винаги съм смятал, че философията не може да бъде просто отвлечени размишления, напротив, трябва да търсим конкретното жизнено въплъщение и на най-абстрактната мисъл. Литературата и историята дават именно тази преживелищна и образна плътност, без която мисълта би останала само ненужна конструкция. Ако търсим преживяването в историята, то не може да се лишим от литературата, доколкото последната ни отваря пътя към възможното и към особените нюанси, които сетивността ни може да даде на някой предмет или с които може да обагри едно събитие, било историческо, било част от индивидуалната ни биография. В творчеството на Бенямин можем да намерим референции към множество писатели: Гьоте, Бодлер, Пруст, сюрреалистите, Кафка, Николай Лесков и много други. Като философ той винаги е имал особено внимание към литературата и към връзката ѝ със социологията, историята и дори правото.
К. С.: В началото на „История и еманципация“ ти ни подготвяш, че това е първи том и предстои втори том „Марксизмът в месианизма“. За финал на разговора ще ни въведеш ли в него, какво да очакваме от продължението?
Д. Б.: Да, това мисля да е следващата ми книга, в която ще изследвам много от философите, близки до Бенямин или вдъхновяващи се от него. Така ще се опитам да дам по-пълна картина както на сложните отношения помежду им, така и на епохата, в която са живели или са реципирали основните му идеи. Фокус на това изследване ще бъде по какъв начин съвременните философски интерпретации на месианската идея се свързват и повлияват от марксизма. Ще мина също през Латинска Америка, за да проследя как се развива едно много особено течение в рамките на католическата църква, а именно Теология на освобождението. Очакването ми е, че по този начин и през откриването на едни особени връзки между вярата в Бога и надеждата за промяна на света ще може да се отвори едно особено поле за диалог както между различни религии, така и между марксизма и религиозното мислене. Колкото и да е странно, може да се открият не малко пресечни точки. Тази, която аз ще проследя, е свързана с философията на историята.
Въпросите зададе КАМЕЛИЯ СПАСОВА
