Мария Калинова
бр. 23/2022
Промеждутъци
ПромеждутъциОгрени от слънцето, сред синята метличина,
без спомени и причини за разполагане близо,
вдишваме тежката влага и мускурливия въздух,
ей там, зад жълтеникавия ръб на земната дига,
като влезем във водата всяко твое движение
оставя следи и следи на следите идват насам.
Под чистата водна кожа е поставен миракълът
на пречупените лъчи, аз съм трувер на пречуп-
ването, защото – това искам да знаеш за мен –
от очите ми тече множеството на Манделброт,
не съм нищо повече от изкривен и огънат свод,
от вдлъбната пунта, оврага на издълбано дъно.
Лъчите докосват водоема и продължават вгънати,
тук, отдолу, е театърът на чудото, усети отблизо
как слънчевата светлина се разсейва, навлизайки,
променя ъгъла и бързия си ход под повърхността.
Ситни капчици по облика ни блести неотразимо
и когато минават рибари, отивайки към язовира,
заничат към безделието по обед на двамата ку-ку:
странно стъклените вълни около тях са напукани.
Светла, външността ти е застрашително светла,
казваш ми на брега и се усмихваш приветливо:
знам, че отчупеното ъгълче от засмятата ти уста,
докато намазваш гърба ми с парче какаово масло,
едва забележимо и малко по малко – прираства.
Рояци
Светли, те работят светли,
привлечен от свитите им кръстове,
наближава трактор – прегазва тръните,
след него идва останалата безкрайно
тежка и аграматична слънце-техника.
Никога няма машините да се откъснат,
ще кръжат през прахта на времето,
виж стигмите им в магнитните полета,
където, сред нажежената пшеница,
светли, работят майка и татко,
не говорят много, разбират се
надве-натри, накратко
и през пръсти.
През цялото време те работят за мен:
от дните невръстни до тази секунда,
преобразувайки тонове водород, дим
и първородна ярост, събират снопите
на непредвидимото, докато
са в човешки облик.
Понякога, обаче те се превръщат
в рояк насекоми, неукротими, и ако
някой от тях в крайчеца на всемира
замахне с крила, аз зная: точно където,
точно където съм аз, нещо – извънредно
безглаголно и безмилно –
ме ужилва.
Дълбочината на корема
Оттатък и отсам
незастроения плаж на Аркутино,
сред безбрежна неучлененост на абсолюта,
издъхва смок мишкар и тялото му се усуква
като бутилка на Клайн, като лента на Мьобиус,
под вибрацията на предсмъртното му съскане
всяко вътре става вън, всяко вън е вътре,
докато коремът му изведнъж
не се разкъса.
От дълбочината на влечугото
едва сега ще се изнеса като от квартира,
езикът ще се сцепи на две страни – тази и другата,
в езика край ще има, в езика граница ще се намира,
дълбоко-плитко, течно-твърдо, познато-непознато
вече не се сдъвкват и изписват гневно, полуслято,
в далечната и самопричинена провинция
аз вече знам:
НИКОГА НЕ Е ЗАВИНАГИ.
Сред опунцията на свети Тома,
след сто години глад, напълно сломена,
изпълзях, измъкнах се, навярно и ти се стрелна
подобно пукнатина посред зенита на слънцето –
това е истинско знамение, щом се яви пределът,
аз тъй ще те потърся свещеновъншен,
свещеноизбягал, свещенопукнат,
свещенослънчев.
От крайбрежието, покрито с тръстика,
вълните се отдръпват и предзалезно скръбен,
посред сметките, проблясва загубен пръстен,
недей ми подарява окръжност, не ме свиквай
на такова завъртане, заслужихме празното
в пръстена, то не се губи, то възкръсва
мистериално и е равно на себе си,
има два пъти радиуса по 3,14
от обиколката на пръста.
Из „Жътварски песни“
Държавата и стълбището
Истината е, че стената пред мен
бе покрита с кристален екран.
Сравни държавата с тая изкопана дупка –
никой не подозира, че всички стълбища
тук са свързани, това е подземен лабиринт.
Но със сигурност вече знаем, че ни снимат.
Стараем се да изглеждаме още по-невинни.
Зайди, зайди, ясно слънце! Някой да пее чух
по стереоколоните, но после се закашля: бух,
бух, бух! Дълго не можеше да си поеме въздух.
Под светлина, идваща от прожектор,
цъфна слънчоглед. Красиво и обилно.
Сянката и аз, ехото и аз,
ти и аз.
У нас няма нищо автентично:
родени сме по предварителен калъп, пайдея.
Зайди, ясно слънце, че ми е нещо додеяло
да жъна ниско, да сънувам позволеното,
да нямам право нито за миг да мигна.
Ядем заедно по работно облекло.
Когато умрем в държавата, ще ѝ липсваме.
Екранът празен, никой не ръкопляска,
не се закашля, не се натиска в тъмното.
Тогава тя ще ни създаде наново
и ще бъде смърт, и ще бъде живот,
повторно влизане в задълженията.
Идват авторите
Ти, който си приятел на старите
железници, на онези, които пътуват с тях,
на омачканите кондуктори, на седнал си
ми на мястото и искам да съм най-отдолу
в спалния вагон, че ставам често нощем,
не ни лишавай от невежество.
В обсега на наблюдателната зона
преминава влак, направен от déjà visité,
кое време е станало се знае горе-долу,
когато влакът наближава селото:
стени в синьо, изоставени пчелини,
самотен селянин с шапка в ръка.
„Пуф-паф“ се чува, ах, човече,
махаш от фолклорната си далечина,
прибирай се, че пристигат авторите,
будителите, пристигат освободителите –
слънчева майка думи издума, напече много,
тъй че перонът лека-полека опустя.
Няма кой да ви посрещне с букети,
повторенията едно по едно
се изчерпаха.
Преселници
Един мъж, който се преселва, обръща се,
напряга своето зрение: мъгла пълзи по стените,
няма му го паспорта, любимите белезници му ги няма,
отдалечава се, отделя се от общественото мнение.
Къде са стъклените перли, вестникарските притурки,
мерси за печатното ви дело, мерси за абсолютно всичко.
Няколко премълчани думи неочаквано си спомни –
жилави дивораслеци, напълно неудържими, цинични.
Ти, който псуваш, докато се превръщаш в куче,
научи ме да се въргалям в нажежения пясък,
научи ме да спя на открито, под дневния блясък.
Един мъж, който се катери, пресича границата,
разделя се се с полиса, струйка пяна в ъглите на устните,
бесен, ръмжащ, готов да захапе за гърлото, да разкъсва:
преди да напусне, показва среден пръст на своите братлета.
Но както вече знаете, всички стълби тук са свързани.
Какъв е тоя вой, да спрем ли викаш, че ние още
не сме започнали, ние още не сме започнали.
Защо ръцете не достигат планетите
Той – хлапак дванадесетгодишен – носи куфар със слама,
като свечери ще постели сламата, ще легне върху нея,
изпитва неудобство от произхода си и мечтае да избяга,
да отиде отвъд, там, където има работа и всяка сутрин
ще се бръсне, ще се усмихва хитроумно и фаянсово,
нищо няма да му липсва в огледалото, носи куфар
със слама, със селска метафизика, страх и свръхзвезди,
протяга ръце, но ръцете не достигат планетите,
свива цигара от ожънатите стръкове коноп и диша.
Каква jouissance, септември не е на поправка,
под влажната земя минават къртици, червеи и мравки,
разнасят частици от мъртвия прародител на племето.
(Ще се разпространяват от човек на човек мемета
с императиви на бащата, който ще се появи най-накрая.)
В една бучка пръст кротува светещо имаго и си трае:
все още има надежда, че както сме бедни и грозни,
диви и премазани, ще се случи метаморфозата.
На шестия ден се намери история, писана накратко
(во кратце), разбира се, преди това тя е сваляна от запис,
но също спукана топка, забравена насред училищния двор,
на седмия ден, на една съученичка ѝ купиха моторче,
Балканче 50, двуколесно и с вятър в бретона му намигаше.
В последния ден се скупчиха на видно място баламите.
Лято летува, читанка чете, натъпка куфара със слама.
Космосът над него се разтваря като изначална пропаст.
Слънцето свири до диез, Венера – ла и после пак е до диез,
ре, фа диез, ре, два пъти сол диез, кресчендо към финала
и вътрешно усещане за тридесет и три октави разминаване.
