Албена Стаменова е преподавателка по украински език в СУ „Св. Климент Охридски“. Превежда от украински съвременна проза, поезия и публицистика. През 2020 г. за превода на романа „Любовниците на Юстиция“ от украинския писател Юрий Андрухович е удостоена с Националната награда „Хр. Г. Данов“.
Войната в Украйна е вече част от всекидневието ни, започнахме ли вече да осъзнаваме какво всъщност се случва и как можем да му отговорим?
Всъщност войната на Русия срещу Украйна е част от всекиедневието ни вече 8 години – от 2014 година. Светът обаче, и нашето общество включително, с широко затворени очи отказваше да я забележи и я подминаваше със заравяне на главата в пясъка и самозаблуди, че това не се отнася до нас, че това са си някакви вътрешноукраински разпри. Въобще нашето общество има чудната способност да възприема света дотолкова, доколкото може да го измери с физическите параметри на съществуванието си. На личните телесни измерения и интереси. Принципни съображения като право на суверенитет и самоопределение на държава и народ, на ненарушимост на границите и недопустимост на военно нахлуване са явно твърде абстрактни понятия, за да залегнат като ръководни принципи за реакция и оценка в масовото съзнание. Пък и руската пропаганда с нейните агресивни митове намери добра почва у нас (тя традиционно намира), подхранвайки нашата безпринципност и давайки чудесни причини да не излизаме от интелектуалната и моралната си леност, за да различим злото от доброто и да заемем страна. Още по-малко страната на доброто.
Така че дали сме забелязали… не знам. Част от обществото ни продължава да живее в паралелна вселена, където тази война не съществува. Поне не в измеренията, проявите и смисъла, които тя има за украинския народ, а и за целия свят.
За да знаем как да отговорим, трябва да знаем какво става. А става това – непредизвикана агресивна война на Русия срещу независимата и суверенна държава Украйна. Война, която се води безогледно – с разрушаване на страната и зверско избиване на десетки хиляди цивилни украинци. И тази война представлява заплаха не само за Украйна, но и за целия свят. Тя е израз на неудържимата и ненаситна агресивност на Русия, предизвикана от исторически комплекси за малоценност, а оттам и имперска мания за величие. Те пораждат политика, мотивираща и оправдаваща безкрайни претенции от всевъзможно естество към целия свят. И най-важното – Русия води политика на пълно пренебрежение и незачитане на международния правов ред, който осигурява световния мир и сигурност, и с това представлява глобална опасност за мира по целия свят. България трябва да си даде сметка, че ако Украйна бъде погълната от Русия, никой не може да гарантира, че ние няма да сме следващите. Изявите на някои руски политици и пропагандисти открито говорят за това.
Каква беше твоята реакция след нахлуването на руските войски в Украйна? Кое ти помогна да се справиш с преживения първоначелен шок?
Бях покрусена, разбира се. Бях ужасена, съкрушена, гневна и възмутена. Все още съм. Не мога да кажа, че бях изненадана, защото развоят на събитията месеци преди нахлуването на Русия в Украйна красноречиво водеше към тази стъпка. Всъщност към тази стъпка водеше цялостното поведение на Русия – и във вътрешнополитически, и във външнополитически план – от 2013 годна насам. Все се надявах, че здравият разум ще надделее и ръководството на Русия все пак няма да се хвърли в този убийствен и самоубийствен скок. Всъщност нямаше никакви основания за такава надежда, но надеждата затова е надежда.
Всъщност не съм излязла от шока. Може би донякъде болезненото ми изживяване се е притъпило от осъзнаването на неумолимата истина, че ни очакват още дълги месеци на изтощителна кървава война и трябва да се мобилизираме, за да можем ефективно да даваме отпор и да намираме сили да преживяваме болката от загубата на хиляди човешки животи, от разрушаването на крехкте граници на хумнността под напора на грубата сила и животинските ѝ прояви.
Всекидневно сме жертви на пропагандна хибридна война, какви са причините тя да намери толкова благодатна почва в посткомунистическите държави?
Ами далече не във всички посткомунистически държави. Или поне не с еднаква сила и обхват. България е благодатната почва за такива внушения и причините са много. Уважавани български интелектуалци пишат по този въпрос и аз едва ли мога да кажа нещо ново. Явно българското общество (доколкото сме общество) не е постигнало още състоянието и разбирането, че самото то е субект на собствената си история, че тя зависи от него. И че е субект и на световната история, която обаче, освен от прагматични интереси, се ръководи и от ценности. Едни неосъзнати и непожелани от нас ценности като ценността на човешкия живот и правата и свободата на личността, правото на мнение и на изразяването му, като икономическата инициатива и свободния пазар. Като демокрацията, която, както се оказа, за разочарование на мнозина, не става за ядене. Ценности като суверенитет и териториална цялост на държавата, като право на самоопределение на народа, като правото на собствено самостоятелно развитие на един народ в собствената му държава, като недопустимостта на войната и разглеждането ѝ като зло, като уважаването и спазването на международния правов ред. В контекста на българската телесна представа за света, непростиращ се по-далече от носа ни, тези ценности не се оказаха ценни. Мнозина българи прецениха като по-ценно за тях материално-телесното благополучие, което те видяха заплашено от войната.
Тук хората обичат да мислят, че нищо не зависи от нас, че корабчето на нашето национално битие се люшка по бурните вълни на световната политика, която някой друг (някакви „велики сили“ и тайни общества) определя, и ние с нещо не можем да повлияем. Откакто още преди Освобождението българската интелигенция формулира някаква представа за българите като народ и дори като нация с минало и бъдеще, този народ все не може да се усети като субект и да намери мястото си в контекста на световната цивилизация. Все не сме като другите, все сме изостанали, все трябва да догонваме. И по този път на влизане в света тежестта на отговорността за собствения живот и благополучие, и на изборите, които да ги осигурят, за мнозина се оказаха непосилни.
И колко е утешително да се появи някой, който да те вземе под крилото си и да те освободи от тази тежест. Русия близо двеста години успешно развива и налага на Балканите образа си на „спасителка“, която „обича“ и „се грижи“ за другите славяни. Руската пропаганда успява да внуши чувство за принадлежност към една по-голяма общност, ръководена от една „силна ръка“, която се „грижи“. А тя, според собствените си месиански внушения, има право да иска да се „грижи“ и знае как, защото е голяма, силна и „духовна“.
Същевременно Русия успява да наложи представата за един враждебен спрямо нея и нейните истереси „външен“, „чужд“, неразбираем свят, който ѝ желае злото. И този чужд, неразбираем и враждебен свят в руската ценностна и пропагандна система се олицетворява от Европа, от „колективния Запад“. Русия никога не е осигурила нито за своя народ, нито за който и да е, завладян от нея, нито ценност на човешкия живот, нито права и свобода на личността, нито правото на мнение и правото на изразяването му, нито икономически просперитет, нито демокрация. Това са „западни“ ценности, които тя дисквалифицира като „гнили“ и „упадъчни“, като носещи хаос, множественост и разнообразие, в противовес на монотонното, монолитно и авторитарно управление „от горе“, каквото винаги е била представата за функциониране на държавния организъм в Русия.
И така се оказа, че мнозина българи са предпочели предлаганите от Русия видения за безбурни, ръководени от нея общности от поданици, на които им е спестена необходимостта и тревогата на избора и житейската активност, пред действеното и отговорно отношение, което изискват от гражданина демократичните западни общества. Какво ако нямаме демокраця, свобода на личността и инициативата и права. Ние и бездруго не ги желаем тия неща, ние сме доволни да живеем в потисничество, което не ни дава правото на избор. Защото не се налага да мислим, да се тревожим, да избираме и да грешим. Тогава никакво значение няма какво е добро и какво е зло – те, големите, ще си управляват, за нас ще се грижат, ние ще имаме храна да преживеем и значи това е добро. Каквото каже силният – това е добро. Силният винаги е прав, дори когато е агресор и насилник. Защото е силен. Неговите жертви са виновни, че са изразили воля, противоречаща на неговата. Нещо повече – ние много внимаваме да не се замислим върху доброто и злото, за да не нарушим душевния си комфорт или, не дай боже, да изгубим благоволението на силния, ако не вземем неговата страна. И така се оказва по-лесно да наречем черното бяло, отколкото да наречем злото зло.
Държавната ни политика е все така колеблива по отношение на войната, какво не осъзнават българските политици?
Мисля, че нашите политици прекрасно осъзнават всичко. И тези, които подкрепят принципната позиция на цивилизования свят, осъждат войната на Русия срещу Украйна и смятат, че жертвата на тази война трябва да бъде подкрепена с оръжие, и тези, които предпочитат да наричат черното бяло и да действат в полза на Русия. Тези от втория вид чрез действията и бездействията си като политици дават възможност на Русия да се облагодетелства за сметка на българския народ чрез принуждаване към неизгодни за него икономически взаимодействия – купуване на твърде скъпи енергоизточници от нея. В замяна на услугата, която предоствят на Русия, тези политици получават от нея отчисления от средствата, които фактически крадат от всички нас, за да живеят охолен живот, да издържат партиите си и да им осигуряват влияние. Естествено, тези политици не искат България да прекрати енергийната си зависимост от Русия, защото ще загубят значителни приходи. Те са влиятелни в българския политически живот и както виждаме, могат да предизвикат политическа криза, за да запазят интересите си. И тук интересите на България и на българите нямат нищо общо. Още по-мълко пък някакви си там принципи и ценности. Затова и нашата държавна позиция на думи подкрепя Украйна, но на дела запазва лоялност към Русия. Просто става дума за власт и много пари. Твърде е просто, за да не го осъзнава някой. Най-малко пък полтиците. Нашите политици прекрасно осъзнават всичко.
Поддържаш контакт с Юрий Андрухович и други украински писатели, как се противопостяват те на случващото се? Успяват ли да се обединят около общата кауза Украйна да има свободен избор за самоопределение?
През годините на своята независимост от 1991 г. досега Украйна преживява непрекъснат възход на националния си дух. Трагичните събития, свързани с украинската Революция на достойнството от 2013–2014 г., последвалата анексия на украинския Крим от Русия и разпалването на войната в източните части на Украйна през 2014 г. дадоха силен импулс на украинското единение и осъзнаването на украинската национална кауза. Този етап от войната на Русия срещу Украйна, който наблюдаваме от 24 февруари 2022 г., е поредният, най-мощен тласък към национално сплотяване и обединение пред лицето на заплахата за съществуването на украинска държава и за културното и историческото самоопределение на украинския народ. Чудовищните разрушения на украинските градове и села и немислимите зверства, които руските окупатори извършват спрямо мирното украинско население, не оставят съмнение у никой украинец, че те трябва или да устоят, или ще загубят държавата си и идентичността си като народ и като отделни хора. Затова украинците са единни както никога досега. На карта е поствено съществуването на Украйна и тежката цена, с която украинците досега плащат за свободата и независимостта си, не намалява готовността им да ги защитават. Скръбта и болката от чудовищните загуби укрепват решителността им.
Украинските литератори, които следя и за които знам, са неотлъчно с народа си и всеки допринася за отбраната на страната и за защитата на украинската кауза по всякакъв начин. В тези дни сред тях дори и за миг не е имало съмнение в абсолютната ценност на правото на свободен избор и самоопределение. Някои интелектуалци и творци на литуратурата, както и стотици други цивилни от всякакви житейски сфери, работят като доброволци и подпомагат населението на предната линия с транспорт и хуманитарни доставки, извеждат хора и помагат за евакуирането им, помагат на нуждаещи се, набират средства и купуват необходими за фронта неща като каски, бронежилетки, уреди за нощно виждане, медикаменти и екипировка, купуват и превозват до предната линия високопроходими автомобили и др. Други с творчеството си отстояват общочовешките ценности и украинската кауза в Украйна и пред световната общественост. Пътуват, участват в конференции, изнасят лекции, дават интервюта, говорят, разкзват, пишат. Никой не е безразличен и всеки работи за Украйна.
Литературата срещу куршумите и снарядите… в дългосрочен план кой има по-голям шанс за победа?
Литературата, разбира се. Покъртително е, че снарядите отнемат толкова човешки живота и нанасят такива катастрофални щети, но духът остава. Украинците не за първи път в историята си са подложени на унищожение от страна на Русия. Въпреки свидните загуби и чудовищните щети, украинският дух е успявал да се възроди. Със сигурност не са много народите по света (да не кажа, че няма друг), които да са плащали с толкова кръв правото си на национална идентичност. Украинците ще устоят, но ще бъдат демографски обезкървени (за пореден път), а това е невъзвратима загуба както за Украйна, така и за целия свят.
Публицистиката стана жанрът, чрез който писателите стигат най-бързо до читателите си по време на война, ти самата превеждаш публицистика от украински, какъв е твоят личен мотив да го правиш?
Аз това мога да правя и това е начинът, по който мога да допринеса за защитата и разпространението на украинската кауза. А тя е общочовешка хуманна кауза. В България, а и по света, има нужда да се чуе гласът на Украйна, гласът на нейните интелектуалци. Критично важно е да се разпространява истината. Невежеството е най-страшният враг на човечеството.
Мисията на един преводач по време на война? Защо преводачите не бива да заемат позата на щрауси с глави в пясъка?
Ами това е моята мисия – преводачка. С война или без, но особено във време на война. Ние сме посредниците. Ние не можем да компенсираме порочната и непълноценна информационна политика на българските медии по въпросите, свързани с войната в Украйна, но можем да показваме ако не актуалните събития, то духа, литертурата, историята и културата, пречупени през творчеството на съвременните украински литератори. Ние създаваме едно малко информационно поточе, което се надяваме да достигне до четящите и неравнодушните, до колкото може повече хора.
Нека завършим с нещо по-оптимистично, каква Украйна искаш да видиш след края на войната и каква България?
Бих искала да видя една преди всичко мирна Украйна. Украйна, членка на Европейскя съюз и НАТО. Украйна, която да се ползва с надеждни международни гаранции за сигурността и суверенитета си. Бих искала да видя един нов световен ред, който да се основава на реформирани или новосъздадени, но действащи международни институции, който да не позволява на една държава да започва война, да напада и да руши друга държава, да шантажира целия свят с ескалация на войната, използване на оръжия за масово унищожаване и световен глад. Бих искала да видя умни, решителни и съвестни световни политици, които да са в състояние да изградят този нов световен ред. Бих искала да видя свят, който е осъдил зверствата на Путновия режим и чрез трибунал е наказал виновните за тях.
Бих искала да видя една България, скъсала с корупционните си зависимости от Русия. Бих искала да видя един български народ, който да е надмогнал дребнавите си изолационистки представи за себе си и за света и е в състояние да осъзнава и защитава каузи на доброто. Бих искала да видя един просветен, образован и духовно въздигнат български народ. Бих искала да знам, че той ще съществува, дори и да не го видя.
Въпросите зададе ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
