България в огледалото на Олга Токарчук 

 Йоанна Елми

бр. 24/2022

Когато обсъждахме появата на този материал, стана дума за отразяване на „литературното събитие на годината“. Идването на Олга Токарчук в България е събитие не толкова защото Токарчук е носител на Нобелова награда за литература или защото е може би един от най-разпознаваемите централно- и източноевропейски автори. Разпознаваемостта и наградите у нас са по-скоро повод за ожесточена свада, в най-добрия случай (но рядко) с някой и друг литературен аргумент, така че не си позволяваме ползването на тези доводи от самото начало. Можем обаче да кажем, че присъствието на Токарчук у нас е важно, защото показа нагледно колективното в литературата, отвъд съзидателния импулс и самотата на творческия процес. Колективното, в което една книга е повод да обговорим света, в който живеем. По време на дискусията си с Токарчук Георги Господинов спомена идеята на Сенека, че природата и светът са огледала, в които разпознаваме себе си. Огледалото на Токарчук отрази смисъла на литературата като медиум – едновременно катализатор, носител и посредник за провеждането на разговор. Разговор, в който са приобщени всички, човешки разговор без излишно славословие.

Резонансът на Токарчук в България се дължи на комбинация от фактори, по-повърхностните от които можем да обобщим с кухи фрази като „културна близост“, а може и да тръгнем по конспиративните линии на медийната слава и тъй нататък, но освен че второто е емпирично недоказуемо, винаги съм го считала за обидно за четящия човек. По-съществените причини се коренят в опитите на Токарчук да обясни през литературата не само миналото, но и настоящето и бъдещето – да превърне книгата в посредник между времена, идеи, между различни прочити на историята. Тук не говорим за литература, която (по Вонегът) се е свряла в собствените си отверстия, нито за литература, която (по Далчев) е недостъпна поради избор на твърде индивидуални форми на израз или е скучно достъпна, защото е шаблон, а не стил. Дори да не приемаме множеството високи признания на Токарчук, не може да не отчетем смелостта ѝ да прави по-скоро успешни експерименти с езика във време на калъпи, силна жанрова сегрегация и изобилие от гласове. Нито можем да отречем смелостта ѝ да се изправи срещу една цяла традиция в писането и да предложи своя алтернатива.

Макар на пръв поглед българското събитие да бе фокусирано върху Токарчук като личност, самата тя споделя, че култът към автора е излишен и авторите често са много по-малко интересни от произведенията си. „След внимателния прочит на книгата не би трябвало да имате никакви въпроси към автора, освен най-баналните: На ръка ли пише, или на компютър? Сутрин или вечер? Кафе или чай предпочита? Кучета или котки?“, казва тя. Ако преминем отвъд авторката, в огледалото на Токарчук се отразиха и издателят, преводачът, дори модераторът, който води диалог или обратно, избира да наложи монопол над думата, защото смята своята за по-важна. Решението на издателя ICU и фондация „Прочети София“ да покажат на читателя илюстрациите на Таня Минчева е важно, тъй като кориците на Токарчук в България се отличават със своята концепция и качество в сравнение с американските или френските си еквиваленти например. Издателството на Дишлиева е сред малкото в България, които поставят имената на своите преводачи – в случая на Токарчук това са Крум Крумов, Христина Симеонова, Георги Кръстев и Силвия Борисова – върху корицата. Всъщност въпросът за важността на преводаческата професия и ролята ѝ, видимостта ѝ в колективното съзидание на литературата е продължаващ дебат, започнат от една от преводачките на Токарчук на английски – Дженифър Крофт. Хубаво е България да е част от този разговор именно по този начин.

„Как мислим света и вероятно още по-важно – как го разказваме, е от огромно значение. Неразказаната случка престава да съществува и издъхва. Това е добре познат факт не само на историците, но също (и вероятно основно) на политици и тирани от всякакъв вид. Онзи, който тъче нишките на историята, властва“, казва Токарчук в нобеловата си реч. На няколко пъти както в дискусии, така и на пресконференцията, която даде, Токарчук засегна прочита на историята и кой всъщност изгражда голямата история, кои нишки избираме да вплетем в лицето и кои остават в опакото, в хастара на историята. Нейният magnum opus, изрично споменат и от Нобеловия комитет, предстои да бъде преведен в България, но все пак стана дума за „Книгите на Яков“ и поради литературната важност на романа (това, което Токарчук нарича „четвъртоличен разказвач“, който надгражда върху каноничните гледни точки и предлага нов поглед към повествованието), и поради факта, че той се занимава с археология в самата история, с преоткриване и излагане на забравени артефакти, които обаче не са предмети, а хора и събития. Още с излизането си романът предизвиква сътресения в Полша, тъй като сред откритите от Токарчук артефакти са не само историята на евреите в една Европа на прага на Просвещението, а и историята на Централна и Източна Европа като мозайка от етноси, езици и вероизповедания, което противостои не само на съвременните националистически наративи, но и на техните корени в съветския империализъм и предшестващия го късноиндустриален краен национализъм. Българският разказ за региона, за света и за региона ни в света все още се прави на парчета, които се снаждат зле и не успяват да изградят цялостната картина, без значение от сложните причини за това. Мисленето за света в огледалото на Токарчук е възможна отправна точка за премисляне и измисляне.

На няколко пъти в различни дни бе отправен въпросът за мястото на автора и литературата изобщо във време на война, дезинформация, политическа пошлост. Независимо дали говорим за генезиса на национализма през и чрез романите на Уолтър Скот и Виктор Юго, за създаването на фолклора и националната легенда през събираческата работа на Братя Грим, Макферсън или Пушкин, или за осмислянето на постсъветското общество от автори като Владимир Сорокин и Дубравка Угрешич, политическото в една добра творба няма как да бъде самоцел, защото тогава се превръща или в пропаганда, или в евтин жанр. Но ако една книга е литература, тя винаги е политическа, защото словото оформя и е оформяно от социалното, което е неделима част от политическото. Независимо от коя страна на барикадата, литературата прави времето и времето прави литературата, тоест въпросът е не дали авторът има роля, а каква е тя. Тъй като Олга Токарчук говори за преобръщане на канона и историята, а освен това окуражава и поставянето под въпрос на уж установени парадигми, е уместно да си кажем, че дори класическият литературен арсенал на всяка държава е продукт на политически процеси. Политическото решава защо четем едно, а не друго, особено когато става въпрос за т.нар. „класика“. Един от най-важните трудове в подкрепа на тезата е „Цензурираните класици“ на проф. Михаил Неделчев, където виждаме как една литература взема превес над друга именно вследствие на политическото в процеса на взаимно оформяне. Работата на Института за изследване на близкото минало също е добро изследователско начало. Но ако Украйна има своята Оксана Забужко, а Полша има своята Олга Токарчук, то у нас литературата, която прави достъпна тази археология на историята – без да се страхува от политическото, но и без да го превръща в транспарант, а просто да го разглежда като един от постоянно взаимодействащите житейски пластове – все още търси своя пълнокръвен глас.

Вероятно тук може да се спомене и отражението на човешките ценности първо като човешки, а след това като политически и национални. В преобръщане на ролите Токарчук зададе на българските журналисти въпрос дали в България е обсъждано цензурирането на руски автори и отговорът, който получи, беше неуверен, вероятно защото добрите разговори по темата са малко и защото на книгите и изкуството се гледа като на отделен от обществения и политически свят, освен когато не става въпрос за поредната фалшива новина, че Моцарт е забранен някъде. „Ако след сто години Полша обяви война на България, не бих искала да не четете Токарчук“, каза ни тя. Ден по-късно от сцената Георги Господинов цитира Христо Ботев: „Защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти“. Огледалото на Токарчук напомня, че не става въпрос за това да бъдем на страната на един флаг или една култура (защото културната война предшества войната на оръжията), а на страната на живота, на емпатията, на свободата на избор и съществуване, на избор на съществуване.

Още дълго може да се говори за отраженията на България в огледалото на Олга Токарчук. Надявам се да съзрем едно от най-важните – възможността българските автори да бъдат част от вълната на качествена литература, която се пише в региона в момента и която на свой ред отразява и обяснява не само Украйна, Русия, Полша или България, но и света. За целта доста от оковите трябва да се поразчупят – да се играе с езика смело и безпощадно, да се преразгледа каноничното, да се разкъса безмилостно историческото и да се извади пълнежът му, да не се бяга нито от провинциалното, нито от световното, а да се разбере, че едното може да разкаже другото и обратно (една от героините на Олга – Янина Душейко – усеща болката на света от своята самотна къща в мъничко селце на белезите-граници върху тялото на Централна Европа). Да си позволим свободното жалене и борба за този свят, в който (искаме да) живеем – първо като хора и граждани, а после като автори, в парафраза. Бих се осмелила да преобърна, съвсем в неин стил, дори мислите на Токарчук за реализма и неспособността му да разказва света, за неосюрреализма, и да влезем в безсрамното смесване на жанрове, течения и всякакви инструменти, които ни позволяват да подредим света по други начини, да го разберем по-добре. С една дума – в огледалото на Токарчук България може да види проблясъка как да разкаже себе си.