Ангел Игов
Мъртви поети
Мъртви поетиДокато пътуваме с метрото от
Харлем надолу, все по-
надолу, тези хора, с които се
запознах в ресторанта,
ме питат какво чета
напоследък. Джеймс Райт,
им казвам, онзи поет
от Охайо. О, да, отвръщат ми
в един глас, Джеймс
Райт е чудесен, но чел ли си
Франц Райт, сина му? И в миг
усещам, че други хора,
в друг влак, са ми казвали
същото.
Джеймс и Франц Райт,
двама поети, баща и син,
алкохолици и двамата,
бащата умира на петдесет и три
от рак на белия дроб,
на шейсет и две и синът умира
от рак на белия дроб,
синът пише стихотворения
за бащата, който вечно отсъства
и преди да умре, всъщност сигурно
е отсъствал повече, преди да умре.
Но как и в отсъствието, недоловимо
пълзи през клетките по наследство
мекият мрак.
Моят баща не беше поет,
впрочем и аз не съм,
не бих казал, че отсъстваше,
определено не беше алкохолик,
но умря на шейсет и шест
от рак на белия дроб. Беше
пушач, разбира се, като Джеймс
и Франц. От какво ще умра
аз, все от нещо ще трябва
да умра, съвсем да
умра, до последната
клетка. В тунела
на метрото в Ню Йорк хладен вятър
преминава като сянка през
костите ми. Аз съм зодия Рак,
което, разбира се, е съвпадение.
Джеймс и Франц са най-сетне заедно
в чантата ми. Тръгвам по стълбите.
Бели светлини се премятат отвън по улиците.
Аз съм сам. Излизам.
Мракът остава в ръката ми.
Скръб
Напролет
ще са ти малки, казвам.
Дай да ги приберем, ще ти
купим нови. Не съм предвидил
тази потресена физиономия,
разкривеното детско лице,
пресекливия глас, който през
сълзи възкликва: „Никога
ли повече няма да ги нося?“
Цял живот ще помня това, дълго
след като синът ми го е забравил.
Каква привилегия, боже мой –
да скърбиш не за друго, а за
омалелите маратонки! Но колко
истинска, стопроцентова скръб –
затова, че вече разбираш
какво означава никога.
Великден в Айова Сити
Този град е пуст по Великден:
студентите са се прибрали по домовете си,
местните предъвкват лошото време пред
телевизора. Ще вали. Все пак е нужно
поне за час да се разходи човек.
В клоните на дървото – все още пусти –
подскача червено птиче.
Не знам как се казва и няма
кого да питам в момента, но цялото
е червено като яйце. Харесва ми.
Дървото е негово. Освен мен,
няма друг жив човек наоколо.
След три дни градът ще възкръсне.
Начин на употреба
Решетката
пред магазина
за спортни стоки
може да служи
за много неща.
Питайте младия
чернокож бездомник,
който разстила
парчета картон
на улицата,
ляга,
пъха крака между
железните пречки
и започва да прави
коремни преси.
Както дивата гъска каца в реката
Не без усилие,
ако се загледаш,
но с такава естествена елегантност:
първо крилете разбиват въздуха,
главата изпъната право напред,
после сред устрема
краката полека докосват
равната водна повърхност
и едва я раздвижват, въпреки
че на практика я пробиват
нежно;
и накрая тялото
поляга спокойно,
сякаш нищо не се е случило.
Все пак наоколо
из водата
тръгват кръгове,
светли смущения,
концентрични бистри промени.
Не бих имал нищо против
да пиша така, както дивата гъска
каца в реката –
но по-тихо.
Outdoor Activities
Те карат колела, бягат
през постиндустриални пейзажи,
шмугват се в тъмни тунели
под железопътните скелети,
подминават гори от жици,
водопади от спящи комини,
влизат в лодката и гребат
със сериозни лица право към
петната от пяна. Смехът
на брезите ги просълзява
и пият хапчета срещу хищната
прекомерност на пролетта,
пият глътка вода, филтрирана,
обогатена с електролити
и продължават. Разбирам ги –
стоици в спортни екипи,
устремени след вятъра, гонят
неразровени степни спомени,
смътен дъх на трева, мушващ се
под съня на камъка гущер:
екосистеми, изчезнали
като сиуксите и шайените;
и в това атлетично усърдие
всяка крачка, всяко завъртане
е мрачен призив към мъртвите.
Време и място
Все същият вятър скубе дърветата
и търкаля слънцето по сивите улици.
И този грозноват град ще ми липсва –
като всяко място,
на което съм бил.
Тук има хора, които никога
не са били никъде.
Фермери, все още
вкоренени в земята, която не са продали,
едри младежи, работещи по бензиностанциите,
и дори Джош, барманът
от ирландската кръчма,
който никога не е напускал Айова.
Все хора, на които никое
място не им липсва, никога.
Само те ще липсват от мястото
в деня, в който вятърът спре.
Неподобаващо
Едно дърво
стои все още неразлистено,
отказва да се присъедини
към пиршеството от зелена плът –
листа и жилки,
лижещи
смолата пипала –
отхвърля
целия този хлорофилен крясък,
плячкосването на лъчи,
дълбаенето
в мекия рохкав гроб.
Все още се държи
неподобаващо,
вкопчено в спомена
за голи ветрове
и запокитени в снега звезди.
Не, не е мъртво.
Хей ти, с лъскавата перушина,
не го закачай,
дай му още ден-два.
Нечие тяло
Веднъж прекрачило
през болничния праг,
тялото става отзивчиво:
поляга на една кушетка, след
това на друга,
не се съпротивлява на
здравите ръце на непознатия,
безропотно приема
да бъде вързано,
да влеят в него снегове и сенки,
потайни инструменти да сноват
с безименни задачи в пещерите му.
Цял живот се е ограждало,
грижливо съхранявайки спокойствието си.
Виж го сега.
Една след друга рухват
солените му крепости.
А дни по-късно, щедро храни
колонии от гъби, жизнерадостно
покрили с перлен слой езика му,
израсли върху люспите
от лекомислено изплюти думи.
Ако трябва,
още много твари ще нахрани –
невзрачно,
в крайна сметка ничие
тяло.
Като в порутен, изоставен град,
природата си взема своето.
