Ния Харалампиева
À la guerre comme à la guerre. На война като на война. След началото на инвазията в Украйна през февруари тази година общественият отзвук в България беше разногласен. Стотици, били те политици, журналисти, артисти или просто диванни всезнайковци, изказаха мнението си от пленарната зала, малкия екран, тролски профили в социалните мрежи. Толкова много се изписа, изказа, коментира, полемизира, спори и какво ли още не, че всеки стана сякаш вещ по всички въпроси за войната, конспиративните теории, националните и отвъднационалните интереси и какво ли още не, докато всъщност основното нещо, към което трябваше да се обърнат погледите, беше липсата на всякаква човечност, предизвикваща незаслужено страдание в една не толкова далечна страна.
Да, трудно е да се пише за войната в Украйна с граница, без излишна патетика или каквито и да е мъдри житейски умозаключения. Още по-трудно е да се пише умерена поезия, задавайки общочовешки въпроси („На кой фронт да застанем?“, „Има ли грешни и праведни?“, „Кой е в компетенцията си да отсъди?“, „Кой взима решението да живееш или да умреш?“, „Къде са моралните граници на човека с власт?“) и търсейки техните отговори. Трудно се пише и настоящият текст, опитвайки се да избяга от субективното, парадийното, хвалебствията. Факт е обаче, че антологията „Поезия срещу войната“ избира от коя страна на барикадата да застане, ясно заявява, че за обществено ангажираните поети войната е недопустимо деяние, което води след себе си само разруха, а после нищо. Книгата дава повод за размисъл, изкрещява на бездушното българско общество: „Ето, това сме ние и това са нашите ценности“, категорично очертава позицията си срещу войната в Украйна и липсата на страх от това обявление. Стихотворенията са извисени гласове, които трябва да бъдат чути от възможно най-много хора; които пренасят смисъл извън злободневните „за“ и „против“ войната и всичко свързано с нея; които трансформират тази доскоро немислима безскрупулна агресия в четивно и въздействащо комуникационно средство.
В интервюта за БНТ и БНР през април месец Георги Гаврилов споделя мотивацията зад инициативата „Поезия срещу войната“ – една спонтанно зародила се идея по време на гостуването му в Министерството на културата на 21 март по повод Деня на поезията, заедно с още 20 поети, неочаквано обединявайки стихотворенията си около темата за войната. В резултат на това преди две седмици антологията „Поезия срещу войната“ излезе от печат. Ясно е, че повечето антологии трябва да са споени от определена тема или проблем, трябва да имат конкретна последователност или пък да представят определено поколение, година, фракция от литературното поле. Но дори и всички стихотворения в „Поезия срещу войната“ да са болезнено свързани със сякаш антиутопичната реалност, в която живеем, с войната в Украйна, която продължава и до днес, с човечността като цяло или липсата на такава, има една универсалност, характерна за добрата поезия, правейки я разбираема, чуваема и преводима през култури, общества и време. Литературните качества на стихотворенията са неоспорими, независимо дали авторите са световноизвестни, доказали се, тепърва изгряващи, част от кръгове, съюзи или сдружения. Обединяващият фактор за всички тях е липсата на бездушие, ясната им социална отговорност като хора на перото. Или както Георги Гаврилов пише още в увода/манифест: „След дълги години летаргия и превръщане на поезията в аксесоар тя трябва да заеме своето място и да заиграе отново своята роля в онова, което ще наричаме история, но което сега се случва пред очите ни, пред сърцата ни и пред децата, родени да живеят в друга ера“. Едва ли може да се обобщи по-добре целта на една такава книга – книга с кауза, съдържаща поезия с кауза.
И въпреки че българският литературен пазар изобилства от книги с кауза, колкото и банално да звучи този етикет, не би било претенциозно да се твърди, че точно тази не е просто една от многото. Освен че всички приходи от продажбата ѝ ще бъдат дарени за възстановяването на болница, в която да се настаняват болни или ранени бежанци от Украйна, и цялата работа от страна на екипа на издателството и авторите да е безвъзмездна, антологията е изпипана и до последния детайл – от подбора на произведенията, през оформлението, до разпространението – ясно личи, че това е книга, която ще устои на времето.
На първо място прави впечатление рамковата композиция, осъществена чрез предговора, стъпващ на една небезизвестна фотография от разстрела на Федерико Гарсия Лорка, и последното поетично произведение – откъс от „Ода за Уолт Уитман“ на самия Лорка. Всичко помежду е толкова разнородно, колкото са разнородни и авторите. На места датировката на стихотворенията навежда на мисълта, че са писани неминуемо след инвазията в Украйна (творбите на Роман Кисьов, Клаудиу Комартин, Екатерина Григорова и Валентин Дишев), навярно продиктувани от нехуманните действия, а има и такива с неразривно свързана символика („Когато майките погребват синове, / не виждат жълто-синьо или „Z“ в стихотворението „Позиция“ от Тодор Иванов). Другаде обаче се вижда, че произведенията (най-често преводни) са публикувани много преди началото на безумствата на диктатора (или поне на сегашния) – тези на Юрий Андрухович, Сергий Жадан, Людмила Миндова, Йосип Ости и Иван Христов. Разнообразието на време-пространството не само прави темата за войната универсална, но и допринася за основната цел на словото – всеобхватната актуалност на думите извън рамката на събитията. В допълнение четем текстове както на български автори, така и на международни – Стефан Иванов, Александър Секулов, Ина Иванова, Елин Рахнев наред с Тарас Шевченко, Любов Якимчук, Маркиян Камиш – пречупвайки границите на свое и чуждо, разбивайки стереотипите за малките и големите литератури, известните и „безизвестните“ автори.
„Поезия срещу войната“ не е правена с цел разграничение и разделение на база биографични справки за авторите, степен на слава, пространствени реалии или дори различен стил на писане. Именно затова в подбора намират място и произведения от колективи (Колектив „Поети без граници“), и текстове на песни (защото литературността може да се открие на всяко творческо ниво – тенденция, която се наблюдава през последните години) – Свилен Ноев и текстът за песента „Помощ“ от най-новия албум на група „Остава“. Очевиден е широкият спектър от стилове, поети и техните творчески амплоа и може би дори и само заради това има голям шанс антологията да успее да предизвика дискусии и полемики, разнищвайки начините, по които всички включени произведения се отграничават едно от друго, докато в същото време се преплитат и допълват по общочовешки, социално-обществени причини и събития.
Няма как да не се отбележи оформлението и начинът на разпространение на антологията. Оформлението, дело на Анна Лазарова, първоначално учудва с обърнатата номерация на страниците – не обърната в смисъл на започваща отзад напред, подобно на последователността на авторите (азбучно от Я към А), а буквално преобърнати цифри – детайл, допринасящ към въздействащата корица на Теодор Ушев и със сигурност разчупващ стандартизацията за издаване, отличавайки „Поезия срещу войната“ като необикновена, излизаща извън рамката. Преди дни излезе и трейлърът на антологията – един бегло развит в България начин за представяне на литературна творба – със слогана „Само сега си човек“ (неслучайно) на фона на „Помощ“ от „Остава“, последван от кадри на изгарящата „Поезия срещу войната“. Въпреки че има някои коректорски пропуски из текстовете, финалният резултат е, меко казано, успешен.
Предстои да се разбере накъде ще полети въздействието на думите и какви обществени и литературни реакции ще последват от този акт срещу бездушието. А дотогава – на война като на война – върху крилете на словото, с оръжието на думите. Но за да не изпадаме в празнословия, нека четем: „да се пише поезия след аушвиц е варварство / да се пише поезия след мариупол е невъзможно / но ние през цялото време пишем поезия“ (из „Портрет на художника като млад“ от Васил Прасков).
„Поезия срещу войната“. Антология. Съст. Георги Гаврилов, Стефани Дънева, Райчо Ангелов, Анна Лазарова, изд. „Scribens“, 2022
