Замисляла съм се над този въпрос много отдавна, през далечните 1987-88, когато с дивен ентусиазъм и огромна посветеност се заех да съставя том с творби на Мара Белчева. Четях кореспонденцията ѝ с Алфред Йенсен, свързана с превода на Славейковата „Кървава песен“, преписвах на ръка писмата ѝ, а после на машина, защото тогава нямаше други възможности, и се възхищавах на силата ѝ да се бори едновременно за живота на Пенчо Славейков и за голямото, световно утвърждаване на поезията му.
Не помня дали тогава съм била наясно с въпроса, че по същото време и Иван Вазов се бори за Нобелова награда, струва ми се, че го узнах от писмата. Но фокусът ми бе другаде и цялата история около съперничеството и противоборството на двамата големи поети, класика и модерниста, изнесена и извън пределите на България, ми остана чужда. Не проумях, не проумявам и сега, особено сега в свръхразпарчетосания ни и идеологически настръхнал виртуален и реален свят, могъщата лична и национална тяга към получаването на наградата.
Писателят, който и да е той, най-великият, най-четеният, най-възхваляваният, е само носеща се прашинка в изменчивите циклони на времето. Със сигурност трябва да притежава написани, вградени в националната си литература и в националната читателска общност книги, да ги наречем важни, същностни книги, те могат да променят мисленето на мнозина, да носят духовно упование, да създават милостиви светове за живеене, да са съсъд на паметта и езика. Книги, едновременно национални и отвъд границите, запомнящи общото човешко настояще с всичките му възторзи и страдания, но вгледани и надалеч, провиждащи. Кои са тези идеални, всеобемащи, всеобщи книги, питам се? Кой ги е написал? Кой ги чете? Нима Нобеловата награда може да ги легитимира, да узакони тяхното безсмъртие – е, хайде, да не сме чак толкова наивно-патетични, но поне четене и харесване…
Та какво трябва да прави писателят – просто да напише своите книги, да следва пътя на думите и идеите си, да изгради оригинална, неповторима философия, в която да се разпознаваме, с която да спорим, но да не ни оставя в равнодушие и покой. А от каквото и да се откаже, да не се отказва от себе си и от свободата, която му е подарена със Словото.
Защото Нобеловата награда е непосилен лабиринт от политически, икономически и конюнктурни пресмятания, договорености, случайности, моди – нишката на Ариадна извежда/изважда на бял свят и прекрасни, и средни, и посредствени писатели и поети, да не се лъжем. Да не живеем с общи фиксации и провинциални комплекси и ако някой българин получи тази световна литературна награда, да се зарадваме с него, вместо да го ругаем и мразим.
Мирела Иванова
Първото, което ми идва на ум, може и да не съм прав, разбира се, е, че успехът не бива да се превръща в самоцел. Нито в литературата, нито в изкуството, нито по принцип. Не само защото много малък брой хора могат да получат не само Нобел, но и въобще големи, средни и малки награди, а и защото фикс идеите не са здравословни. Не е най-хубавото нещо на света да си обсебен от кариерата или себе си. Ако не постигаш фиксациите си, може да си погълнат от безкрайни фрустрации. Но има и нещо по-страшно. Даже и молитвите да се сбъднат, мечтите да се осъществят и желаната награда да се окаже най-сетне в колекцията при останалите, това по никакъв начин не гарантира, че, най-общо казано, ще се чувстваш добре или ще си запълнил черната дупка на амбицията.
А едно на ръка и че закономерно се случва и друго. Превръщаш се в особено напрягащ и досаден феномен не само за роднини и приятели, ако ти останат, естествено, но предполагам и за читателите, които се случва да третираш като фенове.
Също така, покрай такава обсебеност, суетна амбиция и желание за успех на всяка цена, главно забелязваш себе си и има сериозен риск да възприемаш всичко и всеки в живота си като средство за постигане на целите си. Като средство за символен или не чак толкова символен капитал, който да добавиш към своя. Има и истинска опасност да се окажеш с живот и творчество, изпълнени с лицемерие и двуличие.
Марин Бодаков, един от най-добрите ми приятели, ми каза преди известно време, сякаш вчера: „Струва ми се, че почтен към себе си човек днес не може да е световен“. „Дано грешиш“, му отговорих тогава.
Днес съм сигурен, че почтеността е в малките и конкретни неща. Колкото по-големи стават нещата – кариера, его, публичност – толкова по-трудно е да си себе си и да си почтен. Самият статус и социална ситуация не предполагат откритост, наивност, невинност и почтеност. И за добро или за лошо – всеки решава сам, това е нещо нормално. Такава е играта. Който иска – играе я и без да бъде подканян.
Хубаво е литературата и културата да почиват върху свобода и независимост, но не е задължително. Случва се да почиват и върху конформизъм и лъжа. Хубаво е в литературата и културата да няма цензура, но се случва да има и голяма доза автоцензура, поради различни причини. Хубаво е в литературата и културата нагаждачеството, сервилността и безразличието да не се поощряват, но много често са високо ценени качества. Хубаво е писателите да са пример за отстояване на права, принципи, свобода, въображение и достойнство, но често се случва тези неща да не касаят по никакъв начин писателите. А всеки, който си мисли, че етиката и естетиката нямат нищо общо помежду си, има пълното право да си го мисли.
Преди двайсетина дни говорих с беларуски писателки, преводачки и журналистки. Беше зловещо да слушам в детайли как се арестуват писатели, забранява се издаването на книги и се налага категорична цензура. Зловещо е и литературата сама да се отказва от силата си и да предпочете някаква странна нарцистична и угодническа апатия.
В литературата и в живота има всякакви неща. Прости и сложни, красиви и грозни, тъпи и умни, тъжни и радостни. Всякакви. Всякакви писатели, че даже и хора, са награждавани с Нобел. Някои даже съм чел с удоволствие. Чел съм много повече писатели и понякога с далеч по-голямо удоволствие, които не са и помирисвали Нобел.
Искрено ще се радвам, ако авторите, били те и български, просто напишат книгите, които биха искали да прочетат. Просто обаче не е. Желая и всички писатели да получат наградите, не дори които заслужават, а които биха ги накарали да изпитат истинска радост.
Стефан Иванов
Когато се говори за Нобеловата награда у нас, а това напоследък най-често се случва в социалните мрежи, обсъжданията конкурират тенис турнирите. Поне в потока на моята социална среда е така. Тази награда не ни касае и все пак страстта, с която се обсъжда, е впечатляваща. Чрез нея говорещите влизат в ролята на махленска клюкарка, която е осведомена по всички въпроси и е запозната от първа ръка с обсъждането на Нобеловия комитет. Затова ми се иска да мисля за наградата и поставения въпрос несериозно. Струва ми се, че това е най-добрият начин да се обсъждат въобще много въпроси в наши дни. Но сега конкретно на въпроса на Людмила Миндова.
Първото условие, на което трябва да отговаря писателят, е да бъде жив. Всъщност в нашите реалности, да бъде жив е и условие книгите му да се купуват, защото читателите забравят бързо, щом ръката спре да надписва автографи.
Второто, което трябва да притежава, е достатъчно книги и техни преводи (и то най-добре повечко от тях да са шведски), които да бъдат оценени от журито. Но това би го казал всеки, който се е интересувал от тази награда. Онова, което не се изговоря официално, макар за никого да не е неясно, е, че авторът, който ще получи Нобел, трябва да бъде от гореща точка в дадения момент на връчване на наградата. Литературата вече все по-малко е естетически и етически послания и все повече при нейната оценка действат политическите. Важно е също днес политическото послание, изказано от творбите на носителя на Нобел, или неговата гражданска позиция, да бъдат правилните съобразно разбиранията на обществото в конкретния момент за правилност.
Ако тези мои умозаключения се движат в правилна посока, то вероятно това значи, че писателят трябва да се откаже от това да пише за своята локална културна среда, а да мисли узнатото в световни мащаби – каквото и да значи това и както и да го разбира. Трябва да забрави за анонимността на щастливия фланьор и за интимното време за писане и за себе си не-като-писател. От момента, в който писателят получи Нобеловата награда, той става звезда. А да бъде и писател, и звезда – безспорно не е за всеки.
И накрая – онова, което не знам дали трябва, но ми се иска писателят, получил Нобел, да притежава, – е смирение. За да остане писател и след Нобела. Поне за мен като читател.
Яница Радева
Ако изобщо е възможно да се даде точен отговор на въпроса какво трябва да притежава и от какво да се откаже един писател, за да получи Нобел, то би бил изготвен алгоритъм за успех. Това изглежда постижимо в идеалните условия на логични, слабо вариативни и математически прогнозируеми параметри. Реалностите обаче са различни. Критериите на Нобеловия комитет се променят, политическите нагласи и модните увлечения също. Усещането, че агонът е и отвъдлитературен, се усилва. Вероятно има само една сигурна характеристика на Нобеловата награда за литература в последните години: тя почти винаги ни изненадва. Много е трудно да се предвиди кой от номинираните ще спечели, което е добре основно за букмейкърите, те обаче не пишат книги. Как тогава да подходи писателят, който иска да се класира?
Добре е да е познат, но не твърде популярен – бестселърите винаги са съмнителни. Може да е спечелил някоя и друга награда, т.е. да притежава известен авторитет сред колегите, читателите и познавачите на литературата. Което автоматично значи да е превеждан поне на английски, ако не е англоезичен; френски, немски и шведски биха допринесли допълнително. Ще помогне и зад кандидатурата му да застанат единодушно критиката и институциите в собствената му държава, защото малко лобиране не вреди. Необходимо е да притежава търпение и постоянство, тъй като случаите на спечелилите от първи път се броят на пръсти. Важно е и да е жив, посмъртно според статистиката шансовете му клонят към нула. И не на последно място, да иска да стане лауреат на наградата, защото съществува случаят Сартр. В последно време от Нобеловия комитет сякаш се цени акцентът върху общочовешките ценности в тематиката, не толкова идеализмът или нововъведенията. И на протеста сякаш му мина времето. Затова си мисля, че тихият размисъл за глобалния свят с всичките му проблеми, ненаучените уроци на миналото, сподавения глас на потиснатите, личностните идентификации, груповите разминавания биха се приели добре.
Дали изброените дотук условия могат да бъдат притежавани в прекия смисъл на думата, е друг въпрос. Та какво собствено притежава авторът освен себе си, произведенията си, при това до известна степен, и в различна мяра от Бога даден талант? Затова от какво да се откаже добрият писател е още по-трудно за определяне. Вероятно да избягва неприемливите политически пристрастия и закостенелите морални виждания според тренда на епохата. Струва ми се, че трябва да загърби амбицията за свръхелитарност – изкуство за изкуството не би достигнало до широката публика. Или някои видове литература като фантастика, фентъзи, криминални и любовни романи, които са твърде популярни. Да изостави и острите ръбове, в които да се препъва до посиняване рецепцията, за да е ясно разпознаваемо посланието.
Според мен, за да спечели наградата, днес авторът трябва да е добре окръглен, общоприемлив или поне сравнително консесусен за световната литература. Но подозирам, че отново ще бъдем изненадани.
Соня Александрова-Колева
Люси пита всички ни: какво трябва да притежава и от какво да се откаже един писател, за да получи Нобел?
Истината е, че не знаем, приятели и съседи. Никой от нас няма Нобел. Поне засега и поне за литература. Можем само да предполагаме, че човек трябва да е примерно Боб Дилън. В този смисъл Васко Кръпката има по-голям шанс от нас, поетите – първо, той също е поет, защото сам си пише текстовете на песните и второ – китарата, колеги, го прави по-конкурентен. А ако в уравнението включим и квотата за черни творци, тогава Камен Кацата е българският блусар с най-големи надежди за Нобелова награда за литература. Подходът му към музиката е чисто афро. И поне що се отнася до мен, това е добър избор. Със сигурност е за предпочитане пред вечно скръбната ни източноевропейска интелектуалщина. След като поради отвъдното си направление Умберто Еко вече няма шанс да вземе наградата, то нека веселбата замести претенциите за голяма литература. Може би това ще е някакво освежаващо връщане към бардовските корени на занаята. И всички ние в надеждите си за слава ще вземем арфи, лири и гусли, па ще тръгнем да пеем за царе, дати и битки, както му е редът. Ако имах дарбата, вече щях да съм написал или по-скоро изпял „Украиниада“.
Манол Глишев
Ще приема (може би своеволно), че така зададеният въпрос не трябва по неизбежност да се отнася до типичното за част от българската интелигенция фетишизиране на Нобеловата награда за литература – поредна проява на едно разпространено културно идолопоклонничество. Последното, разбира се, е понятно и исторически обяснимо. Не трябва да се забравя обаче, че както при всеки друг случай на естетическа оценка стойността и критериите на литературния нобел са произволно определени и напълно относителни. При все това обаче, струва ми се, въпреки названието си Нобеловата награда за литература никога не може да бъде „единствено“ за литература, нито пък с нея може да се награждава „единствено“ печелившият писател. Зад името на наградения никога не стои „единствено“ неговата плът. Създаването, четенето, разпространението и оценяването на литературното произведение зависят от редица материални, институционални и културно-географски обстоятелства, които никога не се свеждат нито до т.нар. „художествени качества“ на творбата, нито до личните качества на писателя. Затова твърденията, че литературният нобел бил политическа награда, според мен са безпредметни и банални: щем не щем, в определен смисъл литературата винаги е политическа. Случайно ли е, че поне 62-ма от 118-те удостоени с премията пишат на един от големите имперски езици (английски, френски, испански, немски)? Както създаването на текстове, така и печеленето на литературни награди никога не се предопределя от личната авторска воля. Пример за последното може да бъде завещанието на самия Алфред Нобел: „Изричното ми желание е при награждаването да не се взима предвид националността, а наградата да получава най-заслужилият“. Дали човеколюбивият пасаж издава предусещане за неизбежното политизиране на премията? Във всеки случай самото завещание спира да изглежда като невинен израз на добродетелност, когато се допитаме до него относно поставения въпрос: една пета от фондовата лихва отива за този, „който е произвел най-значителната творба в идеалистическо направление“ и така „през предишната година е допринесъл най-голямата полза за човечеството“. Сравнителната степен крие „мрачната“ страна на филантропското завещание: заслугата се очертава в процеса на конкуренцията, във войната между ползите, предполагаща прецизно измерване и сравняване на заслугите съобразно количествата полза: квантифициране на литературните заслуги, които се увенчават от разменната си стойност и встъпват в „свободно“ съревнование на пазара на хуманистични идеали.
Венцеслав Шолце
Награденият автор е вече слуга – „вече” не само в перспектива, не само оттук насетне, но и назад, спрямо всичко създадено до този момент.
Пламен Антов
