„Пан“ е сред емблематичните издателства за детска литература у нас. Създадено още през 1990 г., за повече от три десетилетия то натрупва хиляди заглавия, разпределени в множество поредици, оказали влияние на няколко поколения деца. С един от собствениците и водеща фигура в издателството поета Любомир Русанов разговаряме на 29 юни 2022 г.
Как са се променили днешните деца от началото на нашия век спрямо онези от 90-те години, когато сте започнали да издавате детска литература? Съобразявате ли се с тези промени?
Не просто се съобразяваме. Като издатели за нас е задължително да следим промените не само при децата, но и при техните родители. Защото според мен основните промени са при родителите, при поколението, което израсна след промените. Много е интересно, че сега доминира вкусът именно на родителя, на бащата и майката, докато когато започнахме, като че ли бабите и дядовците бяха основно тези, които купуваха книжки на децата и ние донякъде се съобразавяхме с техния вкус, който идваше най-вече от соца. Тогава доминираше погледът, отправен към новото, което идва от Запад. Затова беше някак по-лесно през 90-те години, тъй като хората нямаха достатъчно информация и това, което им предлагахме, се приемаше като чиста монета, безкритично, докато сега хората пътуват, научили са езици, информирани са. Разбира се, говоря за младите родители, които купуват книги, тъй като има, знаете, една голяма част от населението, която не се интересува от това. Но активните читатели са много променени, изключително информирани. Те променят самите издателства. Ако погледнете книгите от 90-те години например, там доминира рисунък, който бих определил като стил „Дисни“ – многоцветен, с анимационни образи. Просто филмчетата, които хората познаваха от телевизията, се превръщаха в книжки, защото тези книжки бяха много атрактивни и се купуваха.
Сега изкушенията за децата са много повече – интернет, игри, всякакви филмчета…
Да, това също е важно. В световен мащаб книгоиздаването се трансформира към книжки с изключително малко текст.
Ако се съгласим с Марио Варгас Льоса, че живеем в цивилизация на зрелището, в която образите доминират над идеите и всяко възприятие става леко повърхностно, смятате ли, че такова робуване на образите би могло да даде негативно отражение в бъдеще?
Струва ми се, че вече дава отражение. Ние виждаме това дори в политически план. Хората, които ни управляват, изглеждат хубаво, но вижте как разсъждават! Като че ли имат някакви дефицити и в мисленето, и в знанията. Това поколение политици е израснало изцяло под влияние на визуалните медии. Има една много интересна книга, която се казва „Рестарт на детския ум“ от американската професорка Виктория Дънкли, която прави изследвания върху обучението на децата – традиционното обучение и обучението по интернет. При интернет обучението резултатите са по-ниски с около 30%. И то при активно интернет обучение, а не това електронно самообучение, което по-скоро се практикува у нас. Така че интернет влияе негативно върху човешкия интелект. Просто хората са други днес.
А как бихте описали едно съвременно дете, което се интересува от книжки?
Това са деца, които се интересуват от определени теми – например космоса, динозаврите… Неща, които могат да се визуализират, но които ги няма непосредствено около тях. Това са проявени интереси към света – въображаемия и реалния свят, но и тук по някакъв начин е водеща визуализацията. Затова и са изключително популярни книжките за чудовища, за измислени същества и т.н. Тоест…
…Нещо като „бягство от действителността“?
Не съвсем. Децата задоволяват интересите си към действителността по други канали, а в книжките като че ли искат да виждат нещо различно, нещо, което не съществува. Неслучайно давам пример с динозаврите. Това са като че ли най-популярните същества сред децата.
След като илюстрациите са толкова важни, как ангажирате художници за тях? Дали предпочитате да поръчате нови рисунки, или да използвате вече готови илюстрации от предишни издания?
Проблемът с илюстраторите е свързан с развитието на книгоиздаването. Отначало и ние търсехме такива художници, които са с по-анимационен стил, по-традиционни, докато сега модерните художници предлагат друг, вече по-графичен стил на изобразяване, с повече фантазия, по-близък до детското рисуване.
Наблюдава се тенденция художниците сами да се изявяват като автори на детски книжки, но проблемът при тях е, че текстът не е много издържан, а е по-скоро съпътстващ към албум с илюстрации.
Аз за самиздат не говоря. Ние сме издателство, което прави по около 200 нови книги на година и до такива аматьорски изпълнения не прибягваме. Но наистина сблъсъкът между реалистичния и по-абстрактния рисунък съществува от много време. Всяка от тези тенденции взема превес през определени периоди. В момента този тип реалистичен рисунък отстъпва и действително илюстрациите вече изискват от детето доста по-силно въображение, за да разпознае образа от книгата.
А с кои ваши издания се гордеете най-много?
Честно казано, аз лично най-много харесвам романите които илюстрирахме. Това са класически романи (като „Ян Бибиян“ на Елин Пелин например), които всички сме чели и които направихме в цветни, бих казал, луксозни варианти, което е много трудно и скъпо начинание, но това са книги, които си заслужава човек да си купи.
Смятате ли, че за езиковото развитие на децата са по-полезни римуваните текстове, в които има ритъм и рима и са на границата с играта и по-лесно се запомнят наизуст?
Книжките за по-малки деца са много добре структурирани. От тях децата могат да се научат да четат. Има вече книги, в които текстът на приказките е разделен на срички. Това позволява на детето по естествен път да започне да чете самата приказка. Те са с малки текстове, с големи букви и по този начин започва наистина четенето. Приказките в рими са един следващ етап в усвояването на езика и въобще на умението за четене, така че те са много полезни. Разбира се, няма нищо по-хубаво от това да се прочете една истинска приказка в оригиналния ѝ вид, но до това детето стига, когато стане на 7-8 години. Може би това е възрастта, когато може да прочете истински една приказка.
Има ли все още място дидактиката в новата литература за деца? Дали образователният момент в писането на детски книги би могъл да отегчава и да разваля удоволствието от четенето?
Общо взето дидактизмът в писането за деца е отречен доста отдавна. Едни от първите авторки, които скъсват с дидактизма, са писателки като Едит Несбит и Франсис Бърнет. Това е един преодолян етап в писането. Да не говорим вече за класика като Астрид Линдгрен, която напълно разбива дидактиката. Тя преминава в някои крайности, като дори отрича училището като институция. Има много книги, в които нейните герои просто не ходят на училище, а се учат от живота. По-скоро кратки форми, каквито са басните, или кратки приказки с някакви изведени поуки, могат все още да се приемат, но не и дълги текстове, в които моралът и дидактиката са водещи. Това отегчава.
Какъв е „допустимият компромис“ в преводната литература за деца? Споменахте големи имена на автори, би трябвало и преводите да са на ниво…
За съжаление, днес сме принудени да правим компромиси. Не всички преводи са добри. Тук е много важна ролята на редакторите в издателствата. Специално в „Пан“ всички, които работим, сме филолози и се стремим да поправяме някои дефекти на преводите, които получаваме. Защото преводаческото изкуство като че ли стана достъпно само за определен тип, бих казал, бутикови издателства, които могат да си позволят големи преводачи. Пък и повечето големи преводачи отбягват книгите за деца по различни причини. Да, имаме проблем с преводите, но се стремим да не правим компромиси. Разбира се, ние компенсираме несъвършествата с нашия редакторски труд.
А кой е най-големият търговски успех на издателство „Пан“?
Ние сме многожанрово издателство, но все пак профилът ни е само в детската литература, не излизаме извън този периметър. Нямаме кой знае какви екстремни търговски успехи, по-скоро винаги сме залагали на постепенното натрупване на заглавия, на видове детски книги, с които да си обогатяваме каталога. В момента продаваме около 1400 заглавия, които никак не са малко. Книги, които непрекъснато се допечатват, допълват се с нови и т.н. Това е едно натрупване в продължение на 30 години, но без някакви разтърсващи успехи от типа на книгите за Хари Потър и т.н. Нямаме такива.
А имате ли някакъв паметен издателски гаф?
Гафове се случват. Спомням си, че веднъж напечатахме една книжка в Словакия и българското „Т“ беше объркано от контрагента ни с „М“ и Гретел се яви като ГреМел. Случват се понякога такива неща, но нямаме много фрапантни гафове.
Във вашата стихосбирка „Двойна орис“ от все по-далечната 1987 година имате едно стихотворение, в което задавате почти по детски въпросите:
„Защо звездите падат? Защо човек предава?“ и след това заявявате, че въпросите са наше право. А отговорите? Можете ли да дадете днес отговори на едно дете толкова години по-късно?
Аз имам двама внука и с тях се опитвам да водя разговори. Отговарям на въпросите им, които са безкрайни. Но е трудно човек да бъде на нивото на едно дете, защото неговият свят е толкова богат и въображението му работи толкова усилено, че като че ли си оставаме само при въпросите. Отговорите не задоволяват.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
