Думи за Михаил Неделчев
Възстановяването на българския демократичен живот след падането на Берлинската стена има своите герои. Група граждани станаха лицето на голямата промяна – край на комунистическия ред. Някои успяха да опазят своя демократичен образ, други го загубиха, а трети просто напуснаха белия свят в тези три десетилетия.
Михаил Неделчев е от първата група. За това сигурно има множество причини, но аз ще си позволя да споделя поне две. Първата, той идва от семейство на демократи и патриоти. Това дава не само здрави устои, но и възможности да се поемат рискове, които са фактически пресметнати, не като лични успехи и загуби, а именно като принос към обществения интерес. Така г-н Неделчев винаги бе на позицията на защитник на демократичното развитие. Дори тогава, когато можеше да се окаже сред група хора, които имитират демократична дейност. Но неговият ръст си остава на тежък демократ по дълбоки поколенчески причини.
Втората причина е неговият личен устрем към обществена изява. Няма снишаване, няма умълчаване дори със споменатия за него риск. И когато постоянно си пред прожекторите, то тогава и имаш възможността да браниш своите каузи. А сред тях грижата за крехката ни демокрация е водеща вече 30 години.
Професор Неделчев има сериозен успех и в своята любима изследователска област – литературната история на българската интелигенция. Нямам намерение да изброявам огромното количество изписани страници. Само ще отбележа – всеки, който иска да надникне в този свят на българската култура, трябва да познава написаното от г-н професора. В дейността на университетски преподавател той също постигна високи стандарти. Помня фраза на покойния проф. Богдан Богданов, която звучи в неговия стил – леко шеговит, но практически с дълбок смисъл: „За студентите да слушат Мишо Неделчев е култура, дори и да не разбират какво говори“. Наистина малцина успяват десетки години да бъдат обществени говорители – публицистични или академични, и да бъдат признати за източник на култура.
Политическото занимание на г-н Неделчев е белязано както от пряко участие в периода 1990–1994 г., така и от косвените му приноси в политическата работа – най-вече в публичния дебат. Носител на онова, което сам нарича „ретроутопия“ в първите години след падането на Стената, той участва активно във възстановяването на Радикалдемократическата партия. Но този път наистина се оказа утопичен. Твърде малко бе останало като спомен за буржоазните партии и поради това разни видове спекуланти влязоха в тях за лична изгода и това доведе да ликвидацията им.
И само още една характеристика на г-н Михаил Неделчев. Именно като представител на градската българска интелигенция той е патриот, който има ярко политическо русофобство. Тези две качества (за мен са именно качества), поради ясни исторически причини, днес са отново актуални. Поради това той и сега на своите 80 години е политически факт, който трябва да бъде съобразяван. Дори когато ще подмине политическата простащина, той ще го направи, за да атакува голямото – българската свобода и независимост.
Бъди здрав, бате Мишо!
ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ
Как да обхванеш…
Как да обхванеш 60 от общо 80 години от живота на Михаил Неделчев. Шестдесет години свръхактивно участие в литературнокритическия, научния и обществено-политическия живот на България. В къщата му прекарах най-хубавите си „стипендии”. В нея имах на разположение огромната му библиотека. Книгите в неговия дом бяха навсякъде, даже по стълбището, чак до третия етаж. Там се събираха младите литератори, негови приятели, там ставаха обсъжданията на текущите литературни събития. С него обикаляхме антикварните книжарници, ходехме и при частните антиквари, които действаха сякаш в нелегалност. Искахме да си създадем чрез старите литературни списания, чрез първите издания на авторските книги истинския образ на българската литература. Интересувахме се от новите методологии в литературознанието. Най-вече от структурализма. След като се върнах от една такава стипендия, още като студент, напечатах статия „Оптимизъм в полите на Витоша”. Мишо и другите споменати от мен критици след това имаха неприятности. Нищо че техните статии не доказваха те да са структуралисти. Вербалното присъствие на думата структурализъм беше достатъчно като повод за обвинение. Те станаха проводници на пакостната методология, и то по време, когато в България се появи анализът на Роман Якобсон на „Хаджи Димитър”.
Като се опитвам да обхвана необхватните активности на Михаил Неделчев, винаги си мисля за териториалния обхват на неговото присъствие в литературния живот. Не мога да намеря друг нему подобен в това отношение. Откакто го помня той винаги неуморно пътуваше в провинцията като оратор по случай литературни чествания, представяше новоизлезли книги, изнасяше доклади на конференции. Рядко и недооценен все още е неговият принос в развитието на българската литература. Ясно е защо. Но това не беше само присъствие и начин на въздействие в годините, когато шпалтите на вестниците и списанията ограничаваха мненията и възгледите. Тази активност Михаил Неделчев проявява и днес. Защо? Защото литературната провинция винаги е била и остава неразделна част от цялостното развитие на националната литература. Той, дете на големия град, видяло много други по-големи градове, е сред малкото критици, които живеят с провинцията, които я тематизират като фактор в развитието на литературата и културата. И някак си натурално сродна е връзката на тази му активност с политическата му активност, когато става един от възродителите на Радикалдемократическата партия и започва да издава „Демократически преглед”. Имам чувството, че либералните възгледи са го придружавали винаги, преди да стане политик. И не ги е заместил с други, след като е престанал да се занимава активно с политическа дейност. През цялото това време, като се почне от „Критически страници” (1978), той издаваше литературнокритически и политологически книги. Те са няколко десетки, за да стигне до обобщаващата концепция на литературната история, венеца на цялото му творчество, до „Как работи литературната история?”, в която предлага персонализма като обединяващо литературноисторическо ядро. По този начин достигна до литературната антропология, там, накъдето винаги, с всяка своя предишна книга постепенно е вървял и е узрявал. И не само чрез книгите си, чрез всичките си активности. И ако терминът „персонализъм“ независимо от философската доктрина, в която се появява, означава особена роля на човешката индивидуалност като битие, надхвърлящо рамките на природното и историческото, чиито индивидуални стойности са основни в обществения живот, то Нашият Уважаван Юбиляр, Проф. Михаил Неделчев, е жива и нагледна екземплификация на персонализма, персоналистичен сюжет… За много години, Професоре, мой скъп Бате Мишо!
ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА
Моите патоси за Михаил Неделчев
За Михаил Неделчев може да се говори в различни жанрове – да се съчинят романи, новели и разкази, автентично-документални или художествени, да се съберат томове литературнокритически съчинения, да се сътворят оди, да се напишат стихотворения, да се разкажат анекдоти, да се издаде епистоларен сборник с публични и лични писма до него, да се състави краеведско-литературна енциклопедия за присъствието му в различни точки на България, а също и антология на неговите български и световни градове. Може да се прибегне и до широко ветрило от похвати и тропи – метафори, олицетворения, сравнения, синекдохи, оксиморони…
Идва ми на ум дори и своеобразен „граматически прийом“. Съставям например следното изречение с българските предлози: „Михаил Неделчев живее от, за, до, сред, между, през, из, около, при, чрез, поради, с(със), в(във) литературата“. Това ми хрумва, първо защото през годините, през многото години, съм се убедила, че е вярно, че Михаил Неделчев най-автентично олицетворява високото си посвещение, избора си на път и съдба в литературата. И второ, колкото пъти решим да се шегуваме с нашето чуждоезичие, той, франкофонът, рецитира наизуст немските предлози – знае ги на вода от детството си комай и направо ме смайва. И трето, защото всички езикови и словесни игри прилягат на играещия човек, на артиста в науката, на ораторстващия учен, на разпаления меломан, на встрастения колекционер, обзетия пътешественик, тънкия познавач на регионалната преса, неуморния събирач на познание, модерния възрожденец, встрастения мисионер и т.н. Личността му всеобема множество социални роли и ги съсредоточава в уникална, изумителна цялост, придава им плътност и тежест, неустоимост и разпознаваемост, озарява ги с откривателство, дарява ги с памет… Струва ми се, че Михаил Неделчев е неотделим от своите книги – още когато бяха само изговорени, и след това, когато се появяваха само като паметни листове, листове със съдържение, тънички брошури, юбилейни вестници, книжчици, още преди да се превърнат в знаменитите юбилейни томове „Как работи литературната история?“.
Помня всевъзможни събития, лични и общи, общностни по-точно, които Михаил Неделчев озари с присъствието си. Един митинг на Радикалдемократическата партия в градинката пред „Свети Седмочисленици“, многочислен митинг на 11 май и неговата реч, словотворчеството му от трибуната на Народното събрание, или един огромен купон в Мусачево по случай „избухването на демокрацията“, леля ми бърка с точилка истински качамак в голяма тенджера, на терасата Мишо разказва вълнуващата история как е възникнало наименованието „купон“ за подобни веселби. Снимките оттогава, твърде некачествени, все пак сочат присъстващите – някои вече в отвъдното, други в Америка, Канада, Мексико, а ние с качамаците – все още тук и сега. Помня първото пътуване на Запад, в Гърция! Сега звучи нелепо и смехотворно, но тогава бе все още средата на 1989 – смайването от пъстротата и простора на свободата, под зоркия поглед на Ангелчо ченгето. Помня рождени дни на „Аспарух“, 60-и и 70-и юбилеи, новогодишни посрещания, едно драматично засядане в асансьора на „Майчин дом“, сватби, кръщенета, литературни салони при Румяна Таслакова, Аполонии и контраАполонии, представяния на книги, помъкнати сакове с книги, списание „Демократически преглед“, изтъкаване на златорожки мрежи, дълги разговори по телефона, Яворови дни в Поморие, в Чирпан, в София, Яворова година на траура, помня текстове, които винаги пазя в компютъра си – „Вазовите криле“ например, или първата „Апология на поезията“ от Поетичния Никулден. Помня словото за болния вече Алфред Шнитке в НДК в началото на 90-те и словото за Украйна на площад „Славейков“ преди месеци.
А смешните и абсурдни, весели и ведри, незабравими преживявания – арията от казармената оперета, която Мишо изпълнява в три след полунощ на една морска тераса, децата, които оставяме в един басейн по време на конференция в Поморие и ги вадим съвсем гъбясали след часове, пътуването с тях в претъпкан юлски влак, чиито прозорци не се отварят, изпитите розета, изядените сладоледи. Твърде много вълнуващ, преизпълнен, висок и смислен живот!
Но цялото ми оригиналничене дотук се спихва, когато трябва да говоря за Михаил Неделчев и величествената му обсесия „ЯВОРОВ“, за Михаил Неделчев, който пресъгради образа на „големия трагически поет на България“, посвети му изследователската си любов, прочете го свръхсъдбовно, освети го във всичките му ипостаси. Винаги искам да му се поклоня за това, опитвала съм в думи, но думите не ми достигат.
Затова ще опитам с патоси: честит юбилей, бъди здрав, съхрани чутовната си енергия, за да произнесеш още много речи и запишеш в още жалонни книги изумяващите си познания, прозрения и любов към литературата и живота! Бъди!
МИРЕЛА ИВАНОВА
