От Тед Хюз и Силвия Плат до Филип Рот и Клер Блум – писателката Шарлот Менделсън изследва кипящата завист, белязваща интимните отношения на известни личности от сферата на изкуството
Шарлот Менделсън
Защо се интересуваме от личния живот на писателите? Обикновено не са харизматични или дори привлекателни на вид. Прекарала съм живота си в писане, издателска дейност, редактиране, рецензиране, преподаване и кореспонденция с автори – мога да заявя, че повечето писатели, които съм срещала, са точно такива, каквито очаквате: непохватни в общуването особняци, които с много усилия и след дълго време, прекарано в самота, са се превърнали в чувствителни, обидчиви, бледи самохвалковци, които са ненаситни за признание и често страдат от болки в гърба. Ако си привлекателен и уверен тийнейджър, би прекарал времето си в свалки и купони, вместо да четеш Кийтс и Оруел в обедната си почивка.
Е, и аз правех това. Артистите обаче наистина привличат любопитството. Искаме да разберем не само как и къде работят, но и какви са като родители, любовници и приятели. Браковете им също са предмет на нашето любопитство. Едва ли има нещо по-вълнуващо от надничането в интимния им свят, от проследяването на успеха или провала на връзките им, публичните им флиртове или дискретните им актове на жестокост. А какво може да е по-пикантно от тайните в семейния живот на двама писатели?
Спомнете си известни двойки от миналото: Тед Хюз и Силвия Плат, Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартър, Кингсли Еймис и Елизабет Хауърд, Колет и Хенри Готие-Вилар, Зелда и Скот Фицджералд. А сега се върнете към двойки писатели от настоящето, които още са заедно. Какво забелязвате? На фона на толкова нещастни бракове или партньорства не ви ли удивлява фактът, че почти всички съвременни автори заявяват, че се радват на идилични отношения, нежност и подкрепа?
Новият ми роман The Exhibitionist описва нарастващото напрежение в отношенията между двама творци в сферата на изящните изкуства: жената е скулптор, а мъжът – живописец. Тези персонажи са изцяло плод на моето въображение; макар и да съм чела много текстове за артистични двойки – Барбара Хепуърт и Бен Никълсън, Джаксън Полък и Лий Краснер, Джорджия О’Кийф и Алфред Стиглиц, тази книга не е фикционализирана биография, нито мемоари. Женена съм за писател, но това не е и нашата история. Все пак отношенията, пресъздадени в книгата, са плод на мои впечатления; пътувала съм из целия свят, наблюдавала съм брачните отношения на хора на изкуството и съм ставала свидетел на силно чувство за съперничество, дълбока себичност и завист, които се крият под повърхността. Опитвала съм се да открия и причините за успешни бракове и партньорства.
Наситили сме се на статии, в които женени писатели споделят: „Тя е първият ми читател“; „Той безрезервно ме подкрепя“. Е, така казват. Сири Хуствет и Пол Остър винаги са твърдели, че не се съревновават един с друг; Айлет Уолдмън и Майкъл Шейбон често изтъкват своята силна привързаност и отдаденост един на друг. Клеър Томалин и Майкъл Фрейн печелят наградата „Уитбред” за 2003 г. в своите индивидуални категории – за биография и за проза, но се озовават в пряка конкуренция за приза „Книга на годината“; те настояват, че който и да я спечели, успехът и гордостта от признанието ще бъдат споделени (Томалин я печели). Един от журналистите тогава заяви: бих се учудил, ако хората допускат, че те могат да изпитват нещо друго. На основата на чути от мен признания обаче смятам, че това е твърде вероятно. Моят приятел Б., който е художник, веднъж ми каза: „Ако в една въображаема реалност ми предложат наградата „Търнър”, ще я откажа в името на брака си. Не бих могъл да понеса нейния изблик на гняв и обида”.
Дали напрежението не се крие в допускането, че жената обикновено е ангажирана с емоционални проблеми и отговорността за поддържането на дома и по-трудно намира време за творческа работа; или във факта, че единият от партньорите, зад затворените врати на дома, се превръща в интелектуален паразит и налага контрол – тези обстоятелства подриват отношенията в много артистични двойки, особено когато по-младият от двамата или протежето започне да настига другия.
Разбира се, връзките между хора на изкуството, които с времето стават напрегнати, започват с взаимна подкрепа. Бракът на фикционалните ми герои също започва добре, с много секс, взаимно насърчение и закрила. За Лучия, младата ученичка на Рей Ханрахан, възможността да чисти четките на своя любим, известен художник, е привилегия. Когато обаче тя постига първите си малки успехи, Рей, който вече е неин съпруг, се изпълва със завист; започва да следи дали под ноктите ѝ има гипсов прах, обвинява я, че флиртува, за да напредне в кариерата си, докато основната ѝ задача е да го подкрепя, избягва познати, които биха хвалили артистичните ѝ постижения и саботира шансовете ѝ за професионални изяви. Рей, като много други амбициозни, съревноваващи се съпрузи, си присвоява определени теми – „майки, синове, секс, природа, време“. Дори ако Лучия успее да избегне забранените теми, страхът ѝ, че може да се справи добре и дори да го засенчи, възпрепятства работата ѝ.
Креативността изисква спокойствие: да оставиш мислите си да се реят, да търсиш връзки, да изваждаш наяве златни зрънца от глинената каша. За Лучия ранните години на майчинството са креативна пустош – всеки ден съпругът ѝ бърза към своето студио, а тя се опитва да прави малки скулптури на кухненската маса. Локдаунът задълбочава тези процеси, както и всичко останало. Тази ситуация е твърде потискаща за Лучия, която всеки ден чува вика на Рей „Време за обяд!“ през стената на студиото. Какво се случва, ако двама артисти трябва да споделят едно и също пространство?
Сексуалната ревност също може да парализира творческата работа. Симон дьо Бовоар успява да избегне домакинската работа, като живее със Сартър на хотел, но Жан-Пол често се заглежда по други жени и заявява, че ревността е враг на свободата.
Никога няма да разберем колко потенциални таланти са приоритизирали своите гениални интимни партньори. В разказа си „Материал“ Алис Мънро описва писателите съпрузи като „талантливи и негодни за живота мъже, за които трябва да се грижиш в името на словото…“. Колко ли важни текстове нямаше да се появят, ако Вера Набокова не бе толкова всеотдайна към своя съпруг.
Понякога единият партньор приeма ролята на помощник или на акушерка на творчески идеи – като моята приятелка Р., която беше молила своя редактор да публикува книгата на партньора ѝ, след като текстът бил отхвърлен от друго издателство; като Ани Лейбовиц, която веднъж казала на любовницата си Сюзан Зонтаг: „Чувствам се като човек, който се грижи за внушителен паметник“. Художничката Шийла Гърлинг, съпруга на Антъни Каро, споделя: Трябваше да отдам цялата си творческа енергия на Тони… Смятах, че единият от нас може да постигне успех и реших, че е по-добре това да е той“.
Дали в това е тайната на успешните бракове, в които единият партньор е по-известен? Наричат починалия съпруг на Маргарет Атууд „писателя Греъм Гибсън“. Дейв Егърс и Майкъл Шейбон се женени за талантливи писателки, Вендела Вида и Айлет Уолдмън; мъжете в тези двойки са със статута на рок звезди в литературния свят, докато техните съпруги получават по-сдържани похвали. Съпругата на Стивън Кинг, Табита, и първата жена на Джонатан Франзен – Валери Корнел, също са писателки. В своето есе „Завист“ Катрин Четкович, настояща партньорка на Франзен, пише за непоносимата тежест на големия успех и самоувереността на съпруга си; въпреки това те все още са заедно.
Еднообразните домашни задължения затормозяват творческия процес, но още по-деструктивни са тревогите, свързани с крехкото его на партньора, с подозрителността и страха, че гледат на теб отвисоко. Както пише Елизабет Хауърд в своите откровени мемоари Slipstream, бракът ѝ с Еймис е разяден от неговите „обвинения, негодувание и явно неодобрение… помирението изясняваше ефективността на лошото поведение и следователно го засилваше“.
Наблюдателите винаги проявяват снизхождение. Неприемливото поведение не е ли естествено за артистите? Не е ли нормално професионалният дисбаланс в една двойка да е непоносимо бреме за мъжете? В хомосексуалните двойки принудата и тормозът е още по-голямо табу; никой не иска да бъде определен като хомофоб или като наивен наблюдател. Все пак хората започват да коментират. Зонтаг, която е 16 години по-възрастна от Лейбовиц, става непоносимо нарцистична и приятелите ѝ започват да я отбягват. Моят приятел К. беше включен в краткия списък на литературна награда, но партньорът му отказа да го придружи на церемонията по връчването на наградата – бил потиснат от факта, че самият той никога досега не е получавал такова признание.
В крайна сметка какъв избор имат Хауърд или Б., или П., или К.? Те напускат своите съпрузи или партньори. Както пише Елизабет Страут в романа „Името ми е Луси Бартън“: „Ако бях останала в този брак, нямаше да напиша друга книга или поне това нямаше да е книгата, която бих искала да напиша… Затова се хвърлих с главата напред, сляпа като прилеп…“.
Средната възраст е време на промени, съмнения и кризи – възражда се и желанието за живот и кариера отвъд брака. Това, което Тони Морисън нарича „чудесното освобождение, което ти дава разводът“, се превръща в трансформативен опит, въпреки ужасната бъркотия, в която те въвлича. Както пише Дебора Леви, „партньорите стават обидчиви, гневни и депресирани…[писателят] получава съдбоносно послание: ако иска да бъде обичан, трябва да прикрие своите дарби и умения“. След като Никол Краус и Джонатан Сафран Фоер се разделят, Краус пише романа „Лес тъмен“, в чийто фокус е неуспешният брак на жена, която се казва Никол и е писателка.
В мемоарите Doll’s House на Клер Блум, написани след раздялата ѝ с Филип Рот, писателката изброява греховете на съпруга си – изневери, манипулативно поведение и прояви на отмъстителност. След като Джойс Менард пресъздава в книга отношенията си със Селинджър, започнали, когато тя е на 18, а той на 53, е разпъната на кръст. „Ню Йорк Таймс” я нарича „неуморимо ексхибиоционистична”, а когато излиза на сцената по време на литературен фестивал, писатели демонстративно напускат залата.
Разбира се, има изключения. Клеър Томалин печели награди, но бракът ѝ с Майкъл Фрейн оцелява; очевидно са намерили начин да се справят със стреса. Кейти Китамура посвещава романа си A Separation на съпруга си, писателя Хари Кунзру. Близки мои приятели, които са писатели, имат успешни бракове. Бракът на друга двойка, T. и Х., оцеля след големите им успехи на музикалната сцена; вероятно това се дължи на факта, че мъжът в двойката е по-кротък и обожава своята силна и успяла съпруга, а тя на свой ред с радост се грижи за децата и се справя добре с битови проблеми и ремонти. Предполагам, че редовният секс също помага в такива случаи, макар и да не съм говорила за това с тях. Срещаме и множество успешни двойки, в които единият партньор не е човек на изкуството. Моя позната ми довери, че съпругът ѝ, който е адвокат, приема спокойно „нейните успехи и перчене”. Срещаме двойки, в които професионалните кариери на съпрузите се допълват – мъжът става агент или мениджър на своята съпруга, която е писателка; все пак трябва да ви предупредя, на това не се гледа с добро око в издателския бизнес.
Трябва ли да избягваме хората на изкуството – в каквато и да било комбинация? Само ако всеки друг брак, който познавате, е щастлив, нормален, благотворен и дава шансове и на двамата съпрузи… Истината е, че до всеки провал в личния живот на артистите стоят множество ужасни бракове на хора извън артистичния свят, но те не са под светлината на прожекторите.
Тогава каква е тайната за лично щастие, ако двамата партньори работят в една и съща творческа сфера или в различни области на изкуството? Мисля, че това е чувството за сигурност. Ако вашият партньор се почувства заплашен от успеха ви, вероятно също ще направи опит да ви принизи и унижи – публично или не, дори ако е по-възрастен, зрял и известен. Във всяка трайна връзка между артисти здравината на отношенията се крепи на засенчения партньор, на този, който се чувства достатъчно спокоен и уверен. Вероятно решението е да намерите някой, който не гледа на „успеха” като на пай, който трябва да бъде разделен.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 12 март 2022 г.
