Амелия Личева
Превърна се в традиция студентите от специалност „Книгоиздаване“ към ФЖМК във СУ под ръководството на д-р Георги Александров да публикуват по една книга на година, с която демонстрират завиден професионализъм. Тазгодишният випуск не прави изключение и студентите от втори курс в тази специалност и в рамките на дисциплината „Учебно издателство – майсторски клас“ са изработили и публикували сборника „Лицата зад превода“. Както е видно и от заглавието му, темата в него са преводът и преводачите.
Какво може да се каже най-общо за тази книга, изцяло студентски труд? Дизайнът й е изключително стилен и изчистен. Акцентите на четвърта корица, както и на маншетите, представят умален модел на посоките, по които се движат текстовете и интервютата в сборника. Студентите са проявили и отлична преценка за това кого да поканят за „обекти“ на своите материали – подборката от имена е желязна. И макар че винаги ще се намерят (и вече се намериха) критици на списъка от имена (обичайният в България глас на недоволните и почувствали се лично обидени, защото не са те герои на книгата, а са други), в неговото съставяне личи адекватна и професионална преценка. От една страна, имената, които са привлечени, онагледяват важни тенденции в критиката на превода или преподаването, в различните линии на превода – художествен, специализиран, филмов, на комикси, брайлов и пр. От друга е палитрата от преводачи, като много фино е направена връзката между поколенията – събрани са едни от най-представителните имена в превода от различни поколения, като са съобразени и разнопосочността на езиците, и знаковостта за българската култура на заглавия от различни жанрове, белязани от работата на въпросните преводачи. Нещо, което прави много добро впечатление, е и фактът, че не се робува на шума и медийния отзвук, а са привлечени и преводачи с огромна практика и принос към българския език, които незаслужено са останали „зад кадър” – ще дам пример с едно име, което е част от сборника – Емилия Л. Масларова.
Няма как настоящият сборник да не се види като реплика и като достойно продължение на книгите с интервюта с преводачи, издадени в последните години от Емил Басат, Марин Бодаков, Митко Новков (Емил Басат е герой в този том). Това, което отличава настоящия, е, че студентите не просто интервюират, те коментират, вплитат оценки, има и авторски текстове за преводите, да кажем, на „Хамлет“ (Мая Дамянова), или за Далчев като преводач (Петя Манева). Набива се и желанието да се минимализират личните биографии (макар че и такива въпроси има, или пък са вмъкнати бележки за профила на преводача) за сметка на много специализирания разговор, който трябва да изведе някакви принципи за това що е то добър превод и каква е ролята на преводача за направата му.
Да се очертае тематичният кръг на сборника, заложен от разговора с отделните преводачи, е невъзможно, защото всяко интервю е разговор и за конкретна култура и междукултурния диалог, за общите принципи на превеждането, и за конкретни трудности, и за казуси от личната история, и за наблюдения върху общата ситуация, свързана с преводите в България с акценти преди 89-а, през 90-те, днес, и за това остаряват ли преводите и 50 години ли е срокът, след който класическите текстове трябва да се препревеждат отново… Но това, което със сигурност може да се направи, е да се изведат ключови тези, които са основополагащи за превода и които могат да дадат основание този сборник да се мисли и като наръчник по теория и практика на превода, който да се използва в часовете, особено по теория на превода във филологическите специалности.
За да имаме добър превод, трябва да се избягва „смешението помежду езиците“ (Петко Хинов) – казано по друг начин, да не се опитваме да превеждаме на български със синтактичните конструкции на чуждия език. „При превода е по-рисковано да прибавиш, отколкото да пропуснеш нещо“ (Атанас Далчев). Важно е да не се побългарява, включително когато се превеждат имена и прякори (Мариана Мелнишка). На преводача „известна несигурност и неувереност“ няма да му навредят, за да няма самозабравяне и превод по инерция (Стела Джелепова). Като смирението е нужно и за друго, което е фундаментално – „да не реши, че му е позволено да авторства“ (Дария Карапеткова).
Накратко, имаме една книга, която не просто представя важна моментна снимка за състоянието на превода, но и всячески ни напомня, че в култури като българската, които разчитат изключително много на превода, преводачите са тези, които в най-голяма степен изграждат и развиват националния език.
„Лицата зад превода“, съст. колектив, Факултет по журналистика и масова комуникация, СУ „Св. Кл. Охридски“, С., 2022, 255 с.
