Камелия Спасова
Освен че е част от знаменитата галерия с портрети в прозата на XIX в., разказът „Овалният портрет“ (1842) на Е. А. По., е показателен случай за използването на екфразата като литературен похват. Елементите в историята се движат на ръба на странното и фантастичното, съвсем по Цветан Тодоров – те ту намират рационално обяснение, ту потъват в съноподобна реалност и разколебават устойчивостта на разказвания свят. Може ли да вярваме на разказвача, който е в състояние на треска и халюцинира. Той е парализиран – хем ни разказва за портрета като за творба със своите техники, които го отделят от неговата реалност като рамката, стила, рисунъка, хем ни показва, че е очарован и вцепенен, защото жената от картината се превръща в жив образ. Освен разминаването на границите между живот и изкуство, или по-точно между фикционална реалност и въображаем свят във фикцията, „Овалният портрет“ пита и какво дели живото от мъртвото. Един въпрос, който буди безпокойство и отваря пределите на естетическата категория unheimlich (обeзпокоително-странно, ужасяващо, злокобно, или както ви харесва, аз предпочитам изродно).
Атмосферата на „Овалният портрет“ ни въвлича в тайнствен замък – „онези грамади от униние и величие, които открай време се издигат не само в сърцето на Апенините, но и във въображението на мисис Радклиф“. Разбира се става дума за готическата естетика и романите на Ан Радклиф (1764-1823). Замъкът от „Овалният портрет“ е изваден от въображението на английската авторка. Пейзажите в романите й са вдъхновени не толкова от действителността, колкото от картините на Клод Лорен (1600 -1682 ) и Салватор Роза (1615-1673). Този похват може да мислим като натурализирана екфраза – буквално, картина, която в литературния текст не е представена като изкуство, а като природа.
Епицентърът на историята е „портрет на млада девойка, току-що пробудила се за женствеността“. Имаме и художник, който се раздвоява между две невести – младата девойка и живописта. Рисувайки своята възлюбена, художникът не забелязва, че колкото повече оживява портретът, толкова повече се вмъртвява жената. Ключов е моментът на постигането на „съвърешено сходство с живия образ“, в който за художника картината оживява. Творецът възкликва „Настина това е самият живот“. Подобно съвършена прилика между творба и живот е възможно само в литературата. Похватът на екфразата се основава върху фантазма за динамизирни образи, оживяващи статуи, раздвижени картини. „Овалният портрет“ постига този ефект като си служи със структурата на разказ в разказа.
Творецът, неговата любима и овалния портрет са част от книга с екфрази, която намира протагонистът в историята. Ние може да продължим да пишем и мислим за екфразата през този разказ и да си представим една въображаема книга от екфрази. Компендиум, който по маниера на Борхес, включва всички налични екфрази в литературата. Кому е нужно подобно съчинение? Дали то ще представлява интерес за изкуствоведите, доколкото в тази книга има описание не само на съществуващи художествени творби, но и такива, които са и си остават напълно фикционални, достъпни само през литературните текстове. Първа глава в тази книга ще е отделена на щита на Ахил. Или може би началото трябва да не е толкова древно, а напълно случайно – например един брой на ЛВ.
„Овалният портрет“ ни дава възможност да изведем накратко няколко водещи принципа на екфразата, които излагам тук. До тях стигам през семинара „Екфразата в литературата“, който водихме с Богдана Паскалева през летния семестър на 2022 заедно с нашите гости Невена Панова, Георги Илиев, Ангел В. Ангелов и Франческа Земярска. Настоящият брой на ЛВ носи следи от съвместната ни работа. Макар отговорът да не е изчерпващ, накратко, за да открием екфраза в литературна творба е необходима наличието на транспозиция, тромп лой, подражание на подражанието, динамизирана нагледност, интерпретация:
а. Транспозиция: сменяне на медията в рамките на фикционалния свят – от образ в слово, от музика в слово и т.н.
б. Поставяне на въпроса за границата на фикционално и реално. Двете творби могат да са от един и същ онтологичен статус (и двете да са изцяло фикционално, щитът на Ахил в рамките на „Илиада“, портретът на Дориан Грей от едноименния роман на О. Уайлд). Но може да прескачат и нарушават тази граница (картината на Брьогел у Одън е колкото действителна, толкова и литературна, защото разчита на интертекстуалната мрежа от Овидий-Брьогел-Одън, повече на стр. 13 от Св. Стойчев). Обобщено може да кажем, че екфразата винаги поражда ефект тромп лой, доколкото езикът на визуалното изскача отвън рамката на езика на литературата. (виж Б. Паскалева от стр. 12 и 13).
в. Структурата на подражание на подражанието или на творба в текста. Това никога не е mise en abyme, доколкото творбата не се вгъва и удвоява в себе си, а се пречува в условността на едно друго изкуство.
г. Образът се въплъщава, втелесява и раздвижда, заради своята динамизирана нагледност (ἐνάργεια) и времевост: изобразяване пред очите, на онова, което не сме видели с очите, а с мисълта или с фантазия.
д. Екфразата, за да бъде видяна има нужда от интерпретация или от теория на екфразата.
