Дискусия с участието на Олга Токарчук, Боян Манчев, Владия Михайлова, Александър Попов и Камелия Спасова
Продължава от брой 25/2022 от 29 юли 2022, стр. 3, 6 и 7.
Камелия Спасова: Не се плашите от изкуствения интелект?
Олга Токарчук: Не се боя от изкуствения интелект, напротив – аз съм възхитена от него. Така изживяваме нашето поле на съществуване в света. Можем да мислим, да разбираме повече. Мисля за изкуствения интелект не само като предмет, който ние сме създали, а като изключително значимо разширяване на нашето човешко битие.
Камелия Спасова: Ние може да разширим границите на човешкото, не само да бъде прекосена границата между човека и животното, но да установим зона на контакт между човека и изкуственото същество. Любопитно е, че при Вас няма алтернатива, т.е. отворена сте да чуете гласовете както на животните, на чудовищата, така и на изкуствения интелект.
Олга Токарчук: Има една революция, която се извършва пред очите ни. Това е отказ от йерархичната представа за нещата в света, с които досега сме свикнали: че най-отгоре е Бог, след това има някакви ангели, след това следва човекът, след това са животните, които също си имат своята йерархична подредба. Както в училище ни учат кое е най-отгоре в животинското царство, кое е най-отгоре, кое е по-надолу. Тук се появява изкуственият интелект, който не можем да напъхаме в тези йерархични рамки. А няма как да го лишим от съществуване. Трябва да вземем една голяма космическа ютия и да изгладим тази йерархия. И тогава в това равно пространство ще има място за всеки. Няма да има по-добър и по-лош, по-сложен и по-плосък. Ние сме се научили да мислим, че мравката е по-малко сложна, като я видим до човека, а това не е истина всъщност. Вместо йерархията ще се появи една хоризонтална карта, там ще има място за всеки и за всичко.
Камелия Спасова: Аз ще дам за последно думата на всеки един от участниците, защото разговорът е изключително приятен, трябва да върви към приключване. Имам сложна пристрастеност към библиотеките и всъщност мястото, където се запознах с Олга Токарчук беше пред библиотеката в една софийска къща, в която ние разглеждахме книги и съвсем случайно попаднахме на цял един рафт с книги на Георги Господинов, но и не само. Любопитен факт е, че Вашият баща е бил библиотекар. Вчера споменахте, че независимо какво става с нашите виртуални екстензии, Вие си пазите една физическа библиотека. Мисля, че много умно постъпвате. Но сега това, което ще попитам всички, е: кои книги ще вземете със себе, ако сте в ситуацията да сте библиотекар в Александрийската библиотека, а тя започва да гори или трябва да вземете три книги, защото сте избрани да отидете на космически кораб в далечна галактика?
Олга Токарчук: Много жесток въпрос, не искам да отговарям на него.
Александър Попов: Аз може да се опитам да отговоря, без да отговарям. Исках да кажа няколко думи по темата за изкуствения интелект. Всъщност това се връзва с библиотеката и космическия кораб, защото има една много хубава фантастика на друг мой любим фантаст, Ким Стенли Робинсън, с който благодарение на Тодора Радева преди две години направихме едно събитие, което беше страхотно. Този роман се казва „Аврора“ и е за един космически полет в продължение на двеста години към слънчева система, която да бъде населена с хора. Тоест на един гигантски кораб с много екосистеми са качени две хиляди души. В един момент главният инженер на кораба си говори с изкуствения интелект на кораба, който е много мощен квантов компютър, но все пак не е самоосъзнат интелект. И тя му казва: „Ти трябва да напишеш разказа за това пътешествие, за да могат хората след това да разберат какво е станало“. Изкуственият интелект изпада в една трудна ситуация – да разбере как се разказва. В началото започва да чете теория на литературата, за различни алгоритми и така нататък, казва си, че метафората е едно много глупаво нещо, защото в нея се губят толкова много неща. Но в течение на този разказ, на кораба му се налага да спаси цялата мисия и по този начин, въвличайки се в едни такива утопични, но не в смисъла на „добри“ и „перфектни“ отношения с хората, а в смисъла на създаване на някакво ново място, корабът придобива самосъзнание и започва да разказва все по-добре, стъпвайки именно върху метафората най-вече и върху всички тези фигури, при които се сблъскват неща, които не могат да бъдат преведени точно едно към друго. И това е за мен този пример с изкуствен интелект, който много добре превежда от думи в образи и обратно. Това наистина е така. Но трябва да държим сметка, че това всичкото се основава на една почти безкрайна библиотека от данни, които ние произвеждаме. Това е невидимият труд, който Боян спомена. И всъщност там се вижда много голяма част от човешкото, вкарано в този изкуствен интелект. Той рядко успява да произведе нещо, което да е изненадващо. Разбира се, може да му кажеш да нарисува нещо като Юпитер на Рембранд и той да произведе такава картина, която ще бъде много впечатляваща, но това продължава да бъде човешкото вътре в него. Според мен трябва да се опитаме да разберем тези алгоритми и процеси, не да казваме това е сложно, а това е по-малко сложно, а всяко нещо да се опитваме да го разберем как работи и разбирайки го, работейки с него, да влизаме в едно такова отношение, което ни дърпа отвъд нас. Според мен фантастиката дава този инструмент. Но иначе и аз не знам кои книги бих взел.
Камелия Спасова: Този въпрос беше донякъде продиктуван от публиката, която искаше да ви попита кои са били книгите, които са ви формирали и т.н., но аз го преформулирах по този жесток начин.
Олга Токарчук: Мога до сутринта да ви разказвам, но е време нещо да се хапне и да се пийне. Обичам science fiction, обичам да чета фантастика. Това е прекалено голяма тема и ще бъда несправедлива, за да цитирам една и друга книга. Ако разрешите, по-скоро искам да разкажа за един експеримент, който миналата година беше направен. Нахраниха с мои книги изкуствен интелект. И после помолиха изкуствения интелект да напише нещо въз основа на това, което е научил. Изпратиха ми това, което изкуственият интелект написа. Трябва да ви кажа, че ме побиха тръпки. Беше много странно, много свободно, тук-таме имаше много странни и ексцентрични моменти. Първата ми спонтанна реакция беше да се обадя на авторката на всичкото това и да я питам какво е имала предвид. Аз съм авторката, тъй като в полския език тази дума е в женски род, значи да се обадя на автора, тоест на изкуствения интелект. Не можех да се обадя, разбира се. Но мисля, че това е наистина удивително, че скоро можем да получим книга, написана от изкуствен интелект.
Камелия Спасова: Тук големият въпрос, който и Александър Попов донякъде повдигна, е доколко ние обучаваме машините, доколко всъщност ние сме този безмълвен труд, който ги храни, както казвате. Дали ние ги употребяваме, или те използват това, което ние им даваме, за да се обучат. И не е ясно къде излиза цялото уравнение.
Олга Токарчук: Искам да подчертая, че каквото виждам на текст, смятам съвсем логично, че този текст си има автор или авторка. И в експеримента с изкуствения интелект беше наистина удивително за мен, че там наистина има автор или авторка. Може би това е някаква илюзия, това, което изпитах, беше много силно, съществено.
Камелия Спасова: Така, както го разказахте, на мен ми се стори, че този автор е свързан с несъзнаваното на Олга Токарчук. Нещо, което искате да добавите?
Боян Манчев: Спомням си един класически фантастичен роман на Рей Бредбъри, респективно филм на Франсоа Трюфо, „451 градуса по Фаренхайт“, където хората учеха книги наизуст. Това може би е едно възможно решение. Трябва да учим много наизуст, за да не ни ужасяват подобни въпроси за необходим избор. Дядо ми, роден в началото на миналия век, беше лекар; на 85-годишна възраст упражняваше паметта си, като рецитираше наизуст поеми или глави от поеми на Байрон и Лермонтов, както и първите глави на „Илиада“ и „Одисея“, включително на гръцки и латински, които беше изучавал с преподавателя си в софийската Първа мъжка гимназия, по-късно създател на Катедрата по романска филология проф. Тома Томов. И когато не успяваше да възпроизведе дословно някой стих или дори отделна дума, дядо ми казваше: „Започвам да остарявам”. Надявам се да имаме сили да стигнем дотам, да започнем да остаряваме по този начин.
Владия Михайлова: Мисля, че никой от нас не би казал кои три книги би взел където и да било. Аз със сигурност знам, че едната би била с детски приказки, защото в момента се връщам към тях и е много разтоварващо. Беше ми страшно интересно да говорим за човека и през цялото време си мислех колко много образи, колко неистово е желанието да се произвеждат образи отвъд човешкото във визуалните изкуства, колко безкрайно много се работи за това с помощта на техниката, за да можем да видим през очите на муха или да видим през някаква абсолютно различна от човешката перспектива. Почти всички, целият дял на нови медии се занимава в някакъв смисъл с едно преборване на човешкото, както и на образите, които човекът произвежда. Но и от друга страна, за мен беше много ценно това, което Боян каза, включително и за невидимия труд тук в „Топлоцентрала”, защото ние говорим за човека като че ли е нещо ясно. Човешкото е неясно. И в самата тази неясност на това кое е човешкото би трябвало вече да сме по-скромни, защото не ни е дадено да знаем напълно дори това.
Камелия Спасова: Тази точка за човешкото като неясно е много хубава за край на нашия разговор. Един момент, който се появява много често в прозата на Токарчук, е че нейните персонажи понякога застават пред огледала. Тогава те не виждат себе си, а виждат тази неяснота на това какво е да се обърнеш към себе си. Така че като останем в неясното, предлагам да преминем към другите изкуства.
