Ани Бурова
„Сизиф дали е бил щастлив?“ е втората книга с фрагменти на Поли Муканова след появилата се точно преди десет години “Amor Fati”. Изглежда, че латинският израз от заглавието на по-ранната книга, който в превод гласи „обичай съдбата си“, наистина се е оказал съдбовен – авторката сякаш е припознала фрагмента като своя литературна съдба и остава вярна на този нелек жанр.
Впрочем и самият образ на Сизиф от заглавието на книгата идва от предишната, от “Amor Fati”. Въпросът „Сизиф дали е бил щастлив?“ е зададен най-напред там, и при това не е единственият фрагмент, пренесен в новата книга на Поли Муканова от по-ранния сборник. И все пак ми се струва, че тези фрагменти не са просто пренесени, не са директно повторени в „Сизиф дали е бил щастлив?“. През изминалите десет години авторката е продължила да мисли върху тях, по-скоро върху кондензираните в тях идеи, върху възела от проблеми, които я занимават в двете книги. Неслучайно е избрала да разсъждава по тях именно във фрагменти – това е жанр на размисъла, форма на умозрение. Това го прави по неизбежност „бавен“ жанр – едва ли е възможно бързо да се създаде книга от фрагменти, не е препоръчително и да се чете бързо. Затова не е учудващо, че между първата и втората книга лежи цяло десетилетие, нито че през изминалите години няколкото повтарящи се фрагмента са съзрели, идеите зад тях са се задълбочили и те вече фигурират по друг начин в системата от размишления на авторката. Може да се каже и така – ако преди десет години са били хрумвания, сега са част от система от възгледи и наблюдения.
„Сизиф дали е бил щастлив?“ е книга от фрагменти, но също така е и книга за фрагмента – както като жанр, така и като начин на разсъждение и разбиране. Не е случайно, че още първият фрагмент в сборника започва с изречението „обмислям света“. То, разбира се, е цитат от Вислава Шимборска, но също така е и ключ към същността на жанра. В книгата се съдържат откъси, някои от които могат да бъдат определени като философия на фрагмента, други – като поетика на фрагмента, а трети са нескрита негова апология. Ето няколко примера:
Фрагментът е най-незастрашеният от графомани жанр. Защото не позволява развихряне на перото, а на ума. Не е ръкохватка за всеки. Това го прави немасов жанр. Елитарен, оскъден в появата си, прекалено разсъдъчен в направата си.
Или:
Не всеки обича да чете фрагменти. Защото фабулата свършва бързо. Защото тук условно говорим за фабула. Поантата е прицелната точка.
Както и:
За романа трябва целенасоченост и време. Фрагментът се прицелва във вечността.
В разбирането на Поли Муканова за жанра основно място заема представата за писането на фрагменти като особен вид писателска дисциплина, като донякъде стоическо упражнение, като някаква литературна аскеза. Тази тема преминава през цялата книга (достатъчно видима е и в горните цитати), и пак в съответствие с нея образът на Сизиф е удачно намерена емблема на жанра. (В същия смислов регистър попада впрочем и заглавието на по-ранната книга, където фразата “amor fati” говори за приемането и на благополучията, и на изпитанията на съдбата като еднакво ценни и необходими.)
Фрагментът е жанр с едновременно строги, но и гъвкави граници. Строгостта произтича от следваната от него формула „максимум смисъл в минимум обем“, както и от сложно очертаните му жанрови граници, където текстът трябва да остане в пределите на съждението, без да се разпълзи към описателност или разказване. Гъвкавостта идва пак оттук – той граничи с ред различни жанрове, но за да остане именно фрагмент и за да не се превърне в нещо друго, не бива да прекрачва границата с тях. Поли Муканова е овладяла тази сложност при писането на фрагменти, както и жанровата им вариативност. Тя внася в своите текстове нюанси на други жанрове, но винаги ги удържа в определящите за фрагмента параметри на размишлението, умозрението, наблюдението, не ги оставя да се разбъбрят, да сюжетират или описват. Фрагментите в книгата варират в различни форми – от съждения с ефект на сентенции, през близки до афоризма фрази до пътеписни щрихи или миниатюри със зародиш на сюжет, който в друг случай би могъл да се разгърне в цял разказ. В широки амплитуди варира и тонът на фрагментите – от вглъбен и разсъдъчен чак до ироничен, както в следните случаи: „Стига ми тая награда… но поне някой да ми я даде!“; „Изкуството иска жертви… но защо да сме ние?!?“.
Всичко това прави от „Сизиф дали е бил щастлив?“ много разнообразна книга, книга, която постоянно сменя ритъма и тона. Затова и тя успява да коментира множество различни теми на страниците си – екзистенциални, литературни, за недалечното историческо минало, за предизвикателствата на съвременния технологизиран свят… И макар че би било против логиката на жанра една книга с фрагменти да е твърде обемна, тази в известен смисъл е такава – не толкова като брой страници, колкото като смислова плътност.
Към влиянието на различните жанрове в книгата трябва да добавим и това на лириката – Поли Муканова внася във фрагментите и поезия, а някои от тях могат направо да се определят като стихове. Очевидното обяснение за това е, че авторката е и поетеса. Но има и нещо по-важно – за нея, както е подчертано на няколко места в книгата, подстъпите към разбирането на света са два: философията, философското осмисляне, и поезията, поетическите къси съединения на смисъла, необичайните подходи на поетическото въображение към истините за човека и света. Книгата стъпва върху убеждението, че фрагментът е жанр, който сполучливо може да обедини тези два принципа, да събере поезията и философията в едно синтезирано, смислово нагнетено разсъждение, в специфичен тип мислене: „Философът разколебава метафорите, поетът оголва света до метафора“. Творбите в книгата постоянно се движат, осцилират между тези две действия – те разколебават метафори и създават нови в стремежа си да уловят смисъла на нещата, на живеенето.
За многопластовостта на фрагмента при Поли Муканова има и друга причина. Фрагментът е стар жанр, жанр на знанието и вглъбяването, на мъдростта. Но все пак Поли Муканова пише в този жанр в началото на двадесет и първи век и нейните фрагменти неизбежно носят знаците на днешната литература – склонността ѝ към прекрачване на жанрови граници, вкуса ѝ към съвместяване на различни белези… Това са съвременни фрагменти, които познават добре историята на жанра и законите му, но варират в тях по един присъщ за литературата на настоящия век начин. А тази литература често е принципно фрагментарна, създава образа на света мозаечно, калейдоскопично. В този смисъл фрагментът днес е актуален – може би и като жанр, но при всички случаи като съответстващ на съвременността литературен подход.
Заглавието на тази книга поставя едно питане – дали Сизиф е бил щастлив. Ясно е, разбира се, че въпросът е поставен в самoто начало на книгата, за да си остане въпрос, да стои отворен, а не да призовава да му се отговори. Но все пак се изкушавам да отгатна, че ако съдим по начина, по който Поли Муканова разбира фрагмента, Сизиф от нейната книга е може би уморен, но в никакъв случай не е обзет от усещането за безсмислие или безрезултатен труд. Този Сизиф, Сизиф на писането на фрагменти, по всяка вероятност е щастлив.
Поли Муканова, „Сизиф дали е бил щастлив?“, изд. „Ерго“, С., 2022
