Тодор П. Тодоров
Очаквайте от септември 2022 в изд. „Жанет 45“.
„Хагабула“ е роман в стила на магическия реализъм, който следва пътешествието на Ернан Кортес и неговата експедиция към планината на ацтеките. Разположен в междината на приключенското, философското и фантастичното, романът пита за краищата на света и историята, за разрива на човека с първичните сили на живота, за вечността на желанията и ролята на жените в един обречен свят, създаден от мъже. Героите прекосяват феерична, съноподобна реалност, която ще ги отведе до непредвидими разкрития и развръзка с космогоничен мащаб.
(Разделените откъси са от различни места в книгата.)
Кондор се спуска над океана. Едва докосва водата – прохлада, благодат. Всичко свети – крилата и небето, вълните, лумнали в пламъци. Бяло платно блести в синевата. У дома ленен чаршаф повтаря същия рефрен, подухван от вятъра. Две тихи ръце, аромат на сапун и пролет. И конецът на времето – в дланта на дете. Изгряват земята, небето, дъждът, всяко стръкче трева. Божурът се разтваря за слънцето. Лъхва повей, потреперва игликата, пчела каца в синия цвят. Капка роса се таи в листото на ореха. Дете сънува пеперуди, озарени от мълния. Някой бяга. Следобедът спуска жалузи над житата, става късно. Жена плаче, окъпана в луна. Звезди огряват висините, светулки рисуват нощта. Лятото е майка и светът няма край. Но ето, нещо тъмнее. Кондорът търси сушата, сянка пленява крилете му. Самотен кораб потъва в морето. Всичко е далеч – младостта, часовете, годините. Само Испания е вечна, никога забравена. Гръм изяжда съня на рибата, погълнала корабокрушенец. В сърцето на тигъра се ражда елен. Студен циклон пори степта, подгонва вълци, жерави, змии. Пустошта се разклаща, нещо в тайгата мълчи. Завързват лодките в пристанището. Вятърът шепне черна молитва, рибарите надяват ботуши. Тъмна луна изгрява – слънце от мрак. И ето, нощ връхлита от онзи свят в този. Хагабула навсякъде.
***
Ернан пресича площада сред уханията от сергиите на цветарите, усмихва се на една жена, която в този момент отваря прозореца, а после, милван от утринните лъчи, изчезва в малките улички. Когато излиза пред сградата на университета, забелязва там фигурата на своя приятел Салгадо. Лицето му е обърнато към висините, към слънцето и причудливите облаци. Двамата посещават лекции по латински и астрономия, но Салгадо владее още два езика, умее да води служебна кореспонденция, запознат е с бюрократичните ритуали на монархията. С лекота се справя с обноските в обществото – вече е представен в двора на Негово Величество. По всичко личи, че се готви за държавна кариера. Но още от малък сърцето му пази друга тайна. Друга мечта. Често, докато момчетата воюват с пръчки или мятат камъни, Салгадо съзерцава мравуняци и гнезда, следва дирите на охлюви и червеи. Наблюдава полета на птиците, чертае карти на небесни пътища. Вярва, че има други езици, които знаят повече. Вълнуват го буквите на Египет и Вавилон. В белезите на кълвача по дървесната кора чете азбука. Сравнява клинописа на шумерите с чертите, нарисувани от клюнове, с резкѝте, оставени от ноктите на диви зверове. Големият език е на земята и небето, казва Салгадо, и подслушва вътрешния глас на природата. Съществуват истини, несънувани от човешкия род. Истини, изричани от писъците на нощни птици, от воя на вълците, от рева на мечките. Съществува мъдрост, написана в прахта от похода на буболечките и от полета на пеперудите над тях, мисли Салгадо.
***
Ернан се събужда късно. Слънцето отдавна огрява улиците, градът жужи нетърпеливо. Опитва се да отвори очи, но главата му тежи, възглавницата е мека и дълбока, от прозореца струи топлина. Отпуска се, като оставя случайните звуци на Саламанка да гъделичкат слуха му все по-далечни – силуети на полуизречени думи, сенки от улични шумове, претопеният екот на нещата. Зад притворените му клепачи изникват образи и картини от други светове, преситени от цвят, вкус и аромати, от спомени или предчувствия. Тялото му олеква и той забравя града, забравя Салгадо, потъва.
И ето го, върви по улицата към пазара. Слепец свири на лютня в уличката на бижутерите. Жена простира червена риза, от близкия двор ухае на лавандула. Касапинът реже месото на улицата и кръвта се стича на струйки в канала. Кучета притичват, близват бързо червената локва, приближават тезгяха, но месарят крясва нещо, замахва със сатъра и псетата се разбягват. Мъж тича в другия край на улицата. Бяла птица прелита край една от кулите на катедралата. Ернан завива и ето: пазарът се възправя от нищото подобно на мираж. От сергиите се надигат букети от миризми и се вплитат в сложни въздушни фигури – призраци на желания, – после се разбягват невидими сред всеобщата глъч. Мустакат мъж продава зайци, по-нагоре по пътя спира каруца. Още няколко крачки и над главата на Ернан се къса въже, макарата се завърта и кофа с вода се търкулва току пред него. Преди да се стовари с трясък върху калдъръма, тя се обръща във въздуха и го облива с хладен дъжд. Дрехите му прогизват, но слънцето гали нежно кожата му. Черна жена продава люляк. И се смее – на него ли или на някоя шега, той не разбира. Цигани предлагат ябълки, плодовете греят в червено. Мъже и жени подвикват след минувачите.
Вижда я до кошниците с мак. Макар косите ѝ да са черни сега, разпознава същите зелени очи. Босите крака. Усмивката. Леките движения. Бялата кожа. Тя прави стъпка напред, разтваря длан пред очите му. И Ернан се събужда.
Преваля пладне, слънцето е забодено в средата на небосвода. Той се измъква от леглото, облича се и излиза. Тялото му е отпуснато след дългия сън и той крачи бавно, оставя лъчите да сгреят костите, да пробудят постепенно ума и сетивата му. Свежият въздух изпълва дробовете, а уханието на печено месо и риба разбуждат апетита му. В края на пазара се намира „Жадната щука“ – таверна, където често обядват със Салгадо – и Ернан се запътва натам, предвкусвайки насладата от топлите ястия. Да сърбаш с лъжица яхнията, да пийваш гъсто вино, докато навън се пазарят търговци, притичват деца, чужденци кръстосват улицата, непознати жени се усмихват, кучета преследват каруците, а слънцето танцува по покриви и прозорци, спуска се косо и свети сред пъстрото стълпотворение – колко радост за очите и стомаха. Гледката може да се наблюдава с часове от „Жадната щука“ – да ти стане приятно, че си част от този щастлив и ведър град, че си част от съня на Саламанка. С подобни мисли в главата Ернан се отправя към пазара, но само след няколко крачки ухото му долавя песен, спомен, сън – нещо сграбчва сърцето и стисва гърлото му. Той замръзва насред улицата и обръща глава. И ето го, слепеца с лютнята и скръбта си, разказващ за убийства и екстази в свят без очи. Един самотен странник, просяк на слънчевата улица на бижутерите, който говори езика на струните, прокарвайки пръсти по чудния инструмент. Ернан отминава, опитва се да преглътне внезапната тъга, която дави апетита му, но образът на слепеца не го оставя – все едно е срещнал другар от забравено минало, баща или брат от далечна, изгубена в детството родина. Продължава нататък смутен, вдига глава, а над него жена простира червена риза, вятърът развява косите ѝ. Аромат на лавандула гъделичка ноздрите му. Вече съм бил тук, мисли Ернан, но къде? Когато касапинът замахва със сатъра и кръвта плисва по каменната улица, си спомня. Всичко е червено. И кръвта, и месото, и ризата, и очите на зайците, и ябълките, и песента на слепеца. Всички неща са съшити с невидим конец, червена нишка събира света. Градът е алена мозайка, редена от някого насън. Ернан се задъхва и бърза напред, кръвта блъска в слепоочията му. Но ето, друг мъж тича в отсрещния край на улицата, бяла птица се спуска край катедралата – в горещия камък на кулата за миг се отпечатва червената ѝ сянка. По-нататък някой продава зайци – очите им горят, рубинени залези в плътта. Той чува свистене, нещо просвирва над главата му, дървено ведро се откача от въжето си, премята се във въздуха, залива го с вода и се търкулва по калдъръма, оставяйки малка сива локва пред краката му. А в нея – червено венчелистче, захвърлено от вятъра.
Ернан повдига глава и среща погледа на жената с черната кожа, продавачката на люляци. Но тя не го забелязва, очите ѝ преминават невиждащи през хора и предмети, докато се смее на някаква шега, изречена от продавача на бадеми. Малко по-нагоре цигани предлагат шумно ябълки. Плодовете блестят на слънцето, сочни и червени като изваяни от разказвач на приказка в студена зимна нощ. До тях, наредени в кошница, се поклащат макове. А пред кошницата е тя – усмихва се досущ като насън, пристъпва с боси бели нозе, едва докосва земята. На Ернан му се струва, че стъпва във въздуха. Гарвановите ѝ коси се спускат свободно по тялото, докато протяга ръка и разтваря длан пред очите му.
– Ела – казва му тя.
***
Олеквам, казах си. Всичко олеква. Сякаш нещо се беше разтворило и светът изведнъж се озари в онази яснота, за която говореше татко. Виждах невинността на живота за първи път. Обзе ме чувство на радост, на неочаквано щастие. Като че ли бях напуснала себе си, най-сетне усещах как всичко се пробужда, протяга се и минава през мен. Колко необозрима, колко крехка беше вселената. За миг помислих, че полудявам. Бях се изправила и тичах с всички сили напред. Нямаше болка. Страданието беше останало зад мен. Знаех, че ще ме настигне, но няма да е сега. Чувах стъпките на немските стражи, все едно бяха на педя зад гърба ми, долавях пукота на сухите клони, прекършени от ботушите им. Чувах въздишките на тревите, галени от нощния вятър. В същото време всичко беше безкрайно далеч. Не спирах да бягам, пейзажът покрай мен се сменяше толкова бързо, че се размиваше в зелена мъгла, добивайки все нови и нови очертания. Скали, реки, долини се спускаха като бързей край очите ми. Въпреки че беше тъмно като в рог, виждах всичко съвършено ясно. Не го ли правеше мракът още по-отчетливо, още по-живо? Чувствах, че нозете ми се отделят от земята и че политам, носена от безтегловността на самия въздух. Усещах топлината на звездните лъчи, иначе студени и безразлични. Помилвана и благословена от нощта. Чувах как гъбите пробиват влажната почва, как змиите се свиват на кълбо зад скалата, докато минавам, как бие заешкото сърце и как диша дървото. Чувах прибоя на морето и последния вик на моряка преди да потъне в бурята, макар да бяха на стотици левги оттук. Чувах целувките на непознати любовници, смеха на самотник, спускащ се в този час от пазара в Саламанка към градската кула. Чувах как котка сънува птици и как палачът се страхува от конец.
***
Няколко седмици живях като див звяр, криех се по дупки в дърветата, ноктите ми пораснаха дълги и криви, косата ми почерня до гарваново. Нощем се покатервах на някой клон и с часове наблюдавах луната. Най-сетне заприличах на истинска вещица. Денем избягвах пътищата, лазех в сенчести пещери и скални дупки, придвижвах се по короните на дърветата, а подир залез избирах най-трудно проходимите пътеки, изкачвах се по хълмове и била, оглеждах сънливите селца, притихналите градове и огрените от луната долини под мен. Внимавах. През цялото време внимавах и слушах. Чувах самотната песен на улулицата, чувах как вятърът троши сухите листа, как сиянието на месечината докосва съня на моряка, как мълчи нощта. Бях на покрива на „Нотр Дам“, бях раковина на върха на пустинна дюна, в която вие прибоят на отдавна пресушено море, бях сянка на гарван, бях гигантска риба в дълбините на черен океан, бях сънят на флорентинеца, на когото се присънваше как строи най-красивата базилика в Рим. Бях в планината Харц, където се събират всички вещици, научих тайните на въздуха и на земята, видях очите на огъня и скръбта на онова, което остава неродено. Най-сетне извисена, безстрашна. Менях образа си, както се мени ликът на пенлива вълна. Добих сили – плашещи, великолепни сили. Познавах хора по всички краища, които ме знаеха с различни лица.
