Любимир Георгиев
„Винаги съм си представял, че Раят е библиотека“, споделя аржентинският писател Хорхе Луис Борхес. Сборникът разкази „Призраци в библиотеката“ обаче не ни издига в селенията на възвишения и изтънчен библиотечен дух. В този свой дебют в художествената проза доц. Васил Загоров още в предговора ни запокитва надолу, сред мрачните привидения, обитаващи прашната преизподня на „хранилището за книги на голяма библиотека, страдаща от постоянен недостиг на средства“. Шептящите книги, пазени зад скърцащите железни врати на грубо измазаните ниски помещения, очертават фантастична обстановка, приказна и същевременно ужасна. Моята любима сподели, че този образ предизвиква у нея асоциации с Бета пространството, сътвореното от магьосника на жанра фентъзи Тери Пратчет магическо библиотечно измерение. За мен обаче предговорът на „Призраци в библиотеката“ синтезира художествено истински и същностни черти на културната институция и на нейните сътрудници. Героят, от чието име се води разказът тук, заявява: „Когато разбрах, че възнаграждението ми никога няма да надхвърли определени нива, които безпомощно се гърчат над летвата на минималната заплата, аз се предадох на красотата, трупана с десетилетия и столетия между дебелите стени на библиотеката. Някои ще ме обвинят в заблуда или идеализъм, но аз съм истински щастлив“. Почувствах разказвача близък брат по съдба и заради други съществени подробности, които може да откриете в текста. Накрая на предговора писателят Васил Загоров лично, вече без да се прикрива зад измисления разказвач, посвещава тази книга на всички онези хора, които се грижат за паметта на човечеството. Сред тях изрично посочва и архивистите, за което използвам случая да му благодаря.
Първият разказ е „Библиотекарят“. Неговият герой хладнокръвно отстоява честта на професията в художествената реалност на едно мрачно бъдеще. Лаконичният текст от две и половина страници е ключов за целия проект „Призраци в библиотеката”. „Библиотекарят” стана първопроходец на сборника в дигиталното пространство, когато се появи в блога на своя автор, наречен „Книгохранилището”. Сцена от този разказ е изобразена върху предната корица.
„За какво ли е такава книга – си помисли Алиса – без картинки…“ В съгласие с именитата пътешественица в Страната на чудесата отговорно заявявам, че илюстрациите на художника Христо Христов играят ключова роля за ценността на този сборник. Точни, изчистени и загатващи, те изразяват смисъла ясно и пълно. Творецът на изображенията и създателят на текста са постигнали съзвучие.
Фантастиката е жанр, в който мъжете продължават да заемат важно място. „Призраци в библиотеката“ са се е материализирали от издателство „Ерго“ от мъжки екип, под редакцията на Владимир Левчев и Мартин Христов и предпечатната подготовка на Живко Петров.
Нека сега за кратко да припомним текста на „Библиотекарят“.Той рисува едно мрачно бъдеще, в което неговият главен герой има дързостта да отстоява своето със силата на книгите и на двата си револвера.
Действието на разказа „Стъпки за никъде“ отново се разиграва в свойствения за този сборник постапокалиптичен пейзаж. Мисията на главния герой в него обаче се очертава като далеч по-безнадеждна, защото залогът тук е не само кожата на един библиотекар и достойнството на занаята, но също и честта и душата на съпругата и децата му.
Заклинанието в разказа „Да съчиниш грешка“ – „Вървете си, не ми пречете, аз имам повече брада по лицето, отколкото страх в очите. Не си маска на клоун, върви си“ – е показателно за стила на автора. То загатва и за емблематичния образ, сътворен от повелителя на трилъра Стивън Кинг. В същия разказ доц. Загоров донякъде влиза и в битността си на преподавател, като се опитва да ни предпази да не си съчиним грешка по отношение на прословутия испански духовник Торквемада.
В „Трактат за човешката глупост“ Васил, подобно на един нов Вергилий, ни повежда към онзи кръг на преизподнята, който е отсъден за носещите проклятието на печатното слово.
Заглавието „Да вечеряш с библиофил“ звучи някак по-сладко от предходните и това не е за заблуда на драгия читател. Симпатичен е образът на роботизираното магическо самоготвещо котле, изобразено до най-малки подробности на задната корица от Христо Христов, художник, почти вълшебник. Самоиронията на текстописеца Загоров достига най-високата си точка именно в малкия бисер „Да вечеряш с библиофил“.
От първи прочит не успях да разбера сюжета на разказа „Сюжета“, но пък кой би очаквал всичко да е безпощадно ясно и очевидно в един сонм призраци, били те и изчадия на библиотеката?
За мен най-добрият разказ в този сборник е „Невъзможни светове“. Върху фона на злободневния дебат за предимствата и недостатъците на отделните енергоносители тук провокативно, ясно и убедително са поднесени смислени социални и екологични послания и се упражнява критичното мислене. Текстът е вдъхновен от едно задгранично пътуване на автора. Фразата на средновековния мислител от Кайро Махмуд Али ал Халафез: „Да се вкопчиш в едно единствено решение на проблема – това е най-големият проблем“, обобщава поуката и напълно основателно е избрана за мото на разказа „Невъзможни светове“. Реших да разбера нещо повече за този мъдър арабин, но в Гугъл не намерих философ с такова име. Наложи ми се да помисля малко. Така си припомних, че книгата съдържаше бележка по въпроса. Наистина, във встъпителния разказ „Библиотекарят“ под черта стои „секретна дописка“, че цитираните в тази книга философи са от паралелна реалност, бледо ехо на нашата родна Земя.
Наличието на бележка в първия текст, която се отнася за всички следващи, означава, че разказите в сборника е предвидено да се четат последователно от неговото начало. В случай че читателят просто избере някой отделен текст, например по интересното му заглавие, е възможно у него да останат въпроси, отговорът на които вече е даден в тази книга.
„Покровителят“ докосва вечните теми за очарованието на краткия студентски живот, както и за човешката цена на научните открития. Цитираният тук първи съвременен учебник по анатомия, озаглавен „Dehumanicorporisfabrica…“, вече не е художествена измислица като гореспоменатия сарацински мъдрец, а добросъвестно споделен библиографски факт.
„Неблагонадеждните“ е първият текст от този сборник фантастични разкази, чието действие се развива в космоса и където се появяват типичните за жанра извънземни. Оценката за човечеството в него е тежко мизантропска, но можем ли да се надяваме на снизхождение от послъгващия дребен предприемач, схола Докторал? Освен това досегашната политика на нашия вид не съдържа само светли примери на алтруизъм. Струва ми се, че следният диалог от „Неблагонадеждните“ звучи реалистично:
Земляните: „Ние идваме с мир! Пътуването ни е с научни цели. Искаме да опознаем вашия свят и култура“…
Любвеобилните им съседи: „Какво е мир? Не искаме да купуваме нищо, природата ни дава всичко. Не, нямаме никаква планетарна защита.“
Веднъж появили се в сборника, извънземните продължават да се вихрят и в следващия разказ „Да танцуваш с южняк“. Сравнително дългият текст от 20 страници е базиран на реални публикации в пресата за разбиване на НЛО в Розуел през 1947 г. и съдържа основни елементи, свойствени за чистата научна фантастика – хищни космически гнойтаци, невъобразими фотоапарати и кървави драми. В центъра на повествованието обаче отново стои малкият несъвършен герой в неговия сблъсък с администрацията и с жестокото общество, въпреки че в случая той е извънземен дребен предприемач, а не софийски библиотекар.
Разказът „Леговището на дракона“ прехвърля читателя от знойната пустош на Ню Мексико от предишния текст направо в дъждовния Брюксел, където той може да се наслади на възхода на човешките, твърде човешките китайски информационни технологии.
Творбата „От Ню Йорк до Малашевци или Укротяване на опърничавата“ очертава документирания път на един екземпляр от публикацията на едноименната пиеса на Уилям Шекспир. Преподавателят по история на книгата доц. Васил Загоров тук е в стихията си. За разлика от научните публикации и лекциите от катедрата, в този сборник фантастични разкази той получава пълната свобода да се възползва от средствата на белетристиката и мощта на фантазията. Пътеписът за фактически вярното пренасяне през океана и през исторически епохи на издадения през 1909 г. от Кеймбридж Юнивърсити Прес екземпляр от „Укротяването на опърничавата“, със силата на художествената проза ще достигне до широка и по-различна от обичайната читателска аудитория. Повече хора ще разберат как се пише история на книгата и ще се замислят защо това е едно чудесно занимание.
Заключението на този сборник е „Марсиански диптих“. Първата част на диптиха е наречена „За бъдещето – оптимистична теория“, но всеки, който е слушал внимателно моето представяне дотук, едва ли би очаквал авторът Загоров да ни нарисува безоблачен и възторжен образ на прекрасния нов свят. „Оптимистичната” космическа опера, която по-скоро изглежда кървава драма със световно значение, е представена със злободневна ирония.
Втората част на диптиха „За бъдещето – оптимистична теория“ се връща към въпроса за скъпата човешката цена на научните открития, вече в разказа „Покровителят“.
Фабулата на втората част на „Марсиански диптих“ – „За бъдещето – песимистична теория“, майсторски вплита в себе си занимателна етноложка препратка. Песимизмът в последния разказ не надхвърля средностатистическия за сборника и така завършекът на „Призраци в библиотеката“ звучи в хармония с общия тон на книгата. „За бъдещето – песимистична теория“ дори загатва намек за едно ново начало – класически прийом в изкуството, чудесен пример за който са филмите от цикъла „Матрицата“ на Уашовски.
Редуване на оптимистичен и песимистичен сценарий за бъдещето впрочем откриваме и в новия сборник „Мисли свободно – лети високо“ на флагмана на нашата научна фантастика Николай Теллалов. Тази успоредица свидетелства, че Загоров още с дебютната си проза уверено навлиза в талвега на този жанр в българската словесност.
Мощното литературно въздействие на книгохранилището не е откритие на Васил. Достатъчно е да споменем сборника разкази „Вавилонската библиотека“ на цитирания Борхес или пък потресаващата повест на Стивън Кинг „Библиотечна полиция“. Същностното за мен е, че призраците, които доц. Загоров призовава в този свой дебют в художествената проза, се материализират пълнокръвни и съответстващи на нашите библиотеки и на драматичното ни съвремие. Вживявам се в кожите на някои от тях въпреки предупреждението, отправено още в началото на сборника: „Ако някой се припознае в чертите на определени герои и сюжетни линии, да знае, че жестоко е сбъркал“. Очаквам високоуважаемият автор в обозримо бъдеще да издаде следваща книга, в чиято паралелна реалност отново да открия нещо същностно за себе си и за нашата вселена. Защото „В крайна сметка е неизвестно към кой от двата жанра – към реалност или фантастика принадлежи светът “.
Васил Загоров, „Призраци в библиотеката“, изд. Ерго, 2022 г.
