спокойното море
знае
всички имена на
бурята
Поезията на Марий Росен минава през краткостта на източния минимализъм, щипва си малко за цвят от сентенцията и акостира тържествено в метафората и абсурда. Всъщност това си е Марий Росен – алогичен и жанрово неопределим. Едновременно извънлитературен и дълбоко в поезията, играещ си и ненаиграл се с текста, присъствието му сред нас, пишещите, е щастие, което тепърва ще осмисляме.
От текстове за песни към поезия – естествена метаморфоза ли беше, или се появиха като две отделни форми за изразяване?
Първо дойде поезията. Много добре помня точния момент – една зимна вечер, докато стоях пред огъня. Помня стихотворението, но никога не бих го споделил, защото е една детска наивност, която и до днес ме пази от това да мисля за себе си като за поет. Текстовете за песни дойдоха по-късно. Пристигнаха в живота ми заедно с Рони (Андрония Попова). Струва ми се, че първият беше за една песен за представлението “Бели нощи” по повестта на Достоевски, но е възможно и преди това да съм написал някой от първите си текстове за „Насекомикс“. Но и до днес остават различни форми на изразяване. Текстовете ми за песни са по-плакатни, по-нахални, по-политически дори, като прожектирани на големи бели стени образи, които искат, настояват за внимание. Докато стиховете са като семена, които попадат в очите и прожектират навътре в мрака на четящия. Това, разбира се, е само едно “поетическо разсъждение”, което е нестабилно и крехко и подлежи на лесно скършване.
Краткостта на текстовете като твоя същност – имаш ли обяснение за тази твоя необходимост?
Тази краткост се е превърнала в моя вътрешна нужда да опитвам да изразя голямото с малко, трудното лесно, сложното опасно опростено. Сигурен съм, че вина за това има Лао Дзъ, който е вграден в стените ми. Понякога това става лесно – като да чуеш плясъка от удара с една ръка, но понякога мозъкът ми еквилибрира няколко думи, в които вярва, че е скрита истината. Понякога провалът е голям, а понякога се получават едни специални клетки – капани, в които четящият може да улови своята истина. Обикновено думите са прости, речникът – беден… но в образите има парадокс, който се стреми да размножи смисъла, без да губи от сетивността…
Преди книгите бяха социалните мрежи – как ти подействаха първите коментари, доколко се доверяваш на читателското мнение?
Вероятно всеки стих е минал първо през социалната мрежа. В това има нещо много плашещо, тази първа проверка. Дали прави връзка със света, дали ще може да лети, дали привлича, дали увлича, дали оставя следи… Читателските мнения не ме оставят безразличен, но с времето осъзнавам, че те рядко имат връзка с мен. Много повече са огледало към коментиращия… Но когато става дума за създаване на книга и работа с професионален редактор, то тогава отношението ми е различно. Тогава това чуждо мнение е част от един магически процес на трансформация. Когато течеше редакторската работа по първата ми книга “Каменните хвърчила”, за мен това беше болезнено и трудно, но сега от дистанцията на времето разбирам болката като основополагаща… Не знам дали в природата съществува раждане без болка, но в изкуството тя е неизбежна. Това отделяне на автора от творбата му е процес на разкъсване… Забелязал съм обаче впоследствие липсата на силна привързаност към вече направеното, вече реализираното, пуснатото на свобода… Понякога тотално загубвам връзката си с него, не помня нито защо, нито как съм го направил… Винаги погледът ми е към следващото, идващото, жадуваното…
Рисунките са важна част от книгите ти – какво доизказва визуалното?
Рисунките, цялостното визуално оформление е това, което дава форма на една книга със стихове. Корицата е вид знак, който окото разпознава преди ръката да разтвори страниците. Една добра корица винаги е стихотворение, което приканва да влезеш. Затова е важно да намериш точния човек, който ще нарисува вратата към света на твоята книга. И за двете стихосбирки сътрудничеството ми с художниците беше вълнуващо и удовлетворяващо. Теодора Дончева – Теч и Александра Георгиева имаха своята свобода да бъдат съавтори, да изразят със своята артистичност тези събрани в един общ дом тела от думи.
Поглеждайки назад, през какво мина от „Каменните хвърчила” до „Трохи на хартия”?
“Каменните хвърчила” е сборна книга, съставена от три различни части, които са и три различни мои периода в писането. Последната нарекох “камъчета” и те бяха предшествениците на “трохите”. Краткото писане остана формата, която и досега ползвам, макар думата “ползвам” да е неточна, дори отблъскваща. Има моменти, когато искам да продължа напред, да променя, да поканя нови думи, да се удължа, но макар да опитвам, саморедакцията ми винаги е толкова строга, че изрязва дължините и оставя само най-необходимото. Но в мен вече се е появила нужда от промяна, а кой съм аз да спирам ветровете…
Вече имаш верни почитатели на поезията ти – притеснява ли те постоянният глад на публиката за нови и нови книги? Имаш ли нужда от почивка след „Трохи на хартия”?
Да, почитателите създават особена тревожност на очакване, но това не е здрава среда за каквото и да било творчество. В момента не мисля за нова книга със стихове, а съм в бавен процес на завършване на книга с три истории с главен герой дете. Объркан съм дали това е точно детска книга, но такава е била в замисъла ми. Относно стиховете вече знам, че отнема години да се натрупат достатъчно, преди да се започне работа по нова стихосбирка.
Поезия в театъра и театър в поезията? Кое от двете предпочиташ?
Не ги смесвам съзнателно. Ако има влияние, то е защото все съм аз човекът, от който произлизат. Понякога някое представление изисква поетични образи, символи, те са нещо като пътеводни знаци, които ориентират. Но те са изградени от специфична театрална материя, различна от поетичната, която разчита на думите и на вътрешния поглед на четящия, докато театърът е отворен, разголен, предложен като плът и споделено преживяване тук и сега. В поезията също има театър, образите се появяват от мрака и просветляват, но процесът е затворен, интимен, между стиха и четеца му.
Би ли направил един ден представление по собствените си стихотворения?
Едва ли. Но бих направил по чужди стихове. Защото има поети, които предизвикват такава реакция, подклаждат, подбуждат да ги наметнеш с нова дреха или по-точно – да ги трансформираш в друго изкуство. Понякога стават прекрасни песни, представления… Но собствените ми стихове предпочитам да си летят на свобода, друг да ги лови…
Как всичко, което се случва в Украйна, повлия на творчеството ти? Страх ли те е, че човечеството може да свикне с войната, да я приеме за напълно нормална, за част от ежедневието ни?
Войната никога не е спирала да бъде част от ежедневието ни, но често е така отдалечена от нас, че дори шокът от информацията и образът, който я придружава, бързо отлита, оставя ни само оня горчив вкус в устата, че човек е непроменим, че не предава чрез гените си поуката на историята, а всеки път трябва да учи отново, но наученото без болка остава като фантазия, красива и страшна приказка. Когато войната е близо да нас физически, тогава ни засяга лично, започва да ни тревожи тази сила, която може да разбие собствената ни врата, ежедневието ни. Това разрушаване в името на идея, която го оправдава, винаги е някакъв предел, ръб, от който после дълго се пада надолу, но в това падане, уви, всичко се забравя. Този парадокс е отчайващ, обезсмислящ всичко, към което се стремя, което правя. Но все пак съпротивата на изкуството е вечна като самата война.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
