Йорн Утсон
Ние съотнасяме всяко нещо спрямо самите себе си. Нашата среда ни влияе чрез своите относителни размери, светлина, сенки, цвят и т.н. Състоянието ни изцяло зависи от това дали сме в града или сред природата, дали пространството, в което се намираме, е обширно или ограничено. Първоначално реакциите ни спрямо тези обстоятелства са до голяма степен неосъзнати и ние ги регистрираме едва в случай на запомнящи се събития, например при върховна наслада от даден детайл, блажено сливане със заобикалящата ни среда или пък в резултат на отчетливо чувство на отвращение.
Трябва обаче да тръгнем от извличането на несъзнаваните ни реакции, докато те не бъдат осъзнати от нас. Упражнявайки своята способност да схващаме тези разлики и тяхното въздействие върху нас, контактувайки с нашата среда, ние откриваме своя път към най-съкровената същност на архитектурата.
Ако желаем още повече да надградим нашето схващане за архитектурата, трябва да проумеем, че сред всички промени в обстоятелствата, изявата на архитектоничното бива изграждана в съответствие със социалната структура. Най-съкровената същност на архитектурата би могла да бъде сравнена с тази на семенцето в природата и до известна степен неизбежността на природния принцип на растежа би следвало да бъде фундаментална идея в архитектурата. Ако размишляваме за семената, които се превръщат в растения или дървета, всяко нещо в рамките на същия род би се развило по идентичен начин, ако възможностите за растеж не бяха толкова различни и ако всеки растеж съдържаше в самия себе си способността да се развива безкомпромисно. Подобни едно на друго семена се превръщат в значително различаващи се един от друг организми заради различните условия.
Обкръжението ни, времето, в което живеем, доста се различават от това, което са представлявали някога, но най-съкровената същност на архитектурата, семката, си остава същата. Изучаването на вече съществуващата архитектура трябва да се състои в това да позволим на самите себе си да бъдем спонтанно повлияни от нея и да разберем начините, по които решенията и детайлите са зависели от времето, в което са били създавани. За да може архитектът да работи при пълно владеене на средствата, с които разполага, той трябва да експериментира, да се упражнява по начина, по който един музикант свири гами, да се упражнява с количества, с ритми, формирани от количества, групирани заедно според цветови съчетания, светлина и сянка и т.н.; той трябва да усеща с пламенна наситеност и изобщо да упражнява своите създаващи форма знания.
Това изисква много добро познаване на материалите: трябва да сме в състояние да разберем структурата на дървото, тежестта и твърдостта на камъка, естеството на стъклото; трябва да се слеем в едно с нашите материали и да можем да ги оформяме и използваме в съответствие с техния състав. Ако проумеем природата на материала, ние ще разполагаме с потенциала му, и то в далеч по-осезаеми размери, отколкото ако просто стъпим върху математически формули и използваме различни видове изкуство. Математиката помага на архитекта да намери потвърждение, че допусканията му са били верни.
Изисква се добро трезво разбиране за живота, стъпило върху здравия разум. Разбиране за това какво е да ходиш, стоиш прав, седиш и лежиш удобно, за това какво е да се наслаждаваш на слънцето, сянката, водата по нашите тела, земата и всички останали сетивни възприятия, които по-трудно биха могли да бъдат описани. Стремежът към това да се чувстваме добре трябва да лежи в основата на всяка архитектура, ако искаме да постигнем хармония между пространствата, които създаваме, и дейностите, които ще трябва да осъществяваме в рамките на тези пространства. Това е доста просто и смислено. Нужна е способност за изгражане на хармония от всички изисквания, зададени от начинанието, способност да ги убедиш да израстнат заедно, оформяйки една нова цялост – като в природата; природата не познава компромиса, тя приема всички пречки не като такива, а просто като нови фактори, с които се развива заедно, без следа от конфликт.
Да разберем цялото вдъхновение, присъстващо във всяко едно от безбройните изразни средства на Човека, да работим въз основа на нашите ръце, очи, крака, стомаси, на нашите движения, но не и въз основа на статистическите норми и правила, създадени на принципа на най-обичайното – това е пътят напред към една архитектура, която е едновременно разнообразна и човешка. Необходимо е да бъдем в унисон с епохата и заобикалящата ни среда и да намираме вдъхновение в самото начинание, ако изискванията на това начинание трябва да бъдат преведени на архитектоничен език, създавайки единство на всички различни фактори.
В същото време архитектът трябва да е способен да си представя и да твори – способност, която понякога бива наричана „въображение“, а друг път – „мечтаене“.
(1948 г.)
Превод от английски: МАРИНА КАРЧИНОВА
Източник: utzoncenter.dk
