Надежда Костадинова
Как да преодолеем болката и самотата и как да преминем отвъд, където е топло и светло? Едва ли някой пребиваващ в това измерение може да даде ясни отговори, но проникването в тези състояния е важен път към себе си.
В поезията си Нели Станева върви по зъбците на въпросите, следва пропаданията в сянката и отваря спомените и сърцето си, за да ни провокира да я последваме. „Другото време“, е втората ѝ стихосбирка, издадена от „Жанет 45“ в края на 2021 г. Тя носи една чуплива емоционалност, която ни повежда „в контражура на небето“ да търсим „храна за разбеснелия се звяр“.
Стиховете ѝ са жива материя, в която са примесени сладостни вихрушки и предвкусване на откровено щастие с тъмната паст на отчаянието и твърдата черупка на отделението. Падналите копнежи, самотата на Бог чрез самотата на човека, завоите и житейските сблъсъци в крайна сметка посочват тленността като бъдещо спасение.
„Ти, копнеж, израстък в земята порочна. … Бъдно минало време, град в град, тяло в тялото, където за малко си спрял.“
По пътя на сезоните думите се заплитат в калта на земята, където „при всяка вдълбнатина посоката се сменя“. Надеждата на пролетта е крехка и трудно устоява, въпреки стремежите за щастие, „същите дивни сезони, които рисуват картини, тук бавно убиват“, но макар нищо особено да не се случва „непрекъснато никнат цветя“.
Вълните по ежедневните вълноломи сменят преживявания на близост, самота и отчуждение където „само люлката на думите успява да приспи ума“. И все пак има светлина и радост, надежда за споделеност и любов, светла нотка над черния път: „Пея за този живот. Пея, пея с глас като диво растяща трева…“.
Лятото идва с танц на крила, безкрайни илюзии и наслади, с прегръдките на промените и лекотата, но дали ще успее да устои приветствието на смъртта и колебливата сянка на тъмнината.
„Ще духнеш ли от мене ветровете на тъмната, космическа самотност? / Ще кажеш ли че вече съм пораснала, че повече на щастие приличам?“
В тази игра, в която бурите и светлината разбъркват часовете дори създателят не носи утеха: „все по-странно подреждаш планетите… / Настояваш страха да усетя… / Аз не бива да заздравявам, имаш нужда от мен и кръвта ми…“. Тази нишка настоятелно прозира през цялата стихосбирка и макар на моменти да трепти полъх на щастие и близост, остава дълбокото усещане за обреченост и вътрешно напрежение.
„Спасение няма във мокрото време.“
Есента сменя ритъма с нова сила, защото „там, където не си, намирам други“, избликва нуждата човек да надрасте себе си, да разговаря със смъртта, да приеме „мъдростта си да бъдеш изгнаник“. И един ден да запламтиш.
Осъзнаването, че „болката е вечен благодат“, колебанието на живота, макар с вяра, че може да бъде светлина, която подчертава празнотата – „тук нямало е и пак няма никой“. И все пак желанието да бъде бог в човека, който сам определя себе си отвъд отредената му роля. „Лесно беше… спрях да прожектирам чудото. От тази сила на Бог се разтреперват костите“.
Зимата оголва илюзиите и идва с признание – „аз ближа стените от жажда да зная защо съм такава и как станах толкова твоя че думите са огледални“. Макар по-усмирена, жаждата не престава да търси връзката с другия, спокойната любов дори „Само за малко“, да си там, където бурята да те завари, защото „Денят е таблетка отрова“ и така по-добре се понася.
Зрелостта идва с разпознаването силата на корените „тайните портали“ и в стремежа да се влееш в потока на това, което е неизменно. Осъзнаването нуждата от промяна дори „буквите да срутят крепостта ми“ да се откажеш от „тъмните руини на познатото“ на предишното си аз – „Събличам сетивата си от мястото и почвам тук наново да строя“.
Стигайки до финалния стих, през погледа ни преминават кадрите на другото време, което Нели разбулва от себе си. То не е удобно, но рисува знаци по стените на другите измерения чрез ярката палитра на думите. Стреми се да преобрази отчаянието в светлина, приема болката като свободно издигане, като необходимост и проникновение в смисъла, приветства „умелите прегръдки на промените“. Тo не е леснo, нито се разкрива с вълшебна пръчица, трябва да обръгнеш на вятъра и сезоните, да потънеш и да полетиш да умреш и да се влюбиш, но и да продължаваш, да повярваш в мъдростта на времето, да бъдеш никой и да си песен, защото поантата още не е написана.
Нели Станева, „Другото време“, изд. „Жанет 45“, 2021
