Избрано от поезията на Керана Ангелова
Добрина Топалова
В „Дървото с наровете“, избрано от поезията на Керана Ангелова, са включени стихотворения от предходни поетични книги – „Лято“ (1982), „По-беззащитни глухарчета“ (2000), „Катокала, името на пеперудата“ (2006), „Леванте“ (2014), поемата „Видения“ (2008) – а наред с тях и нови, за пръв път публикувани творби на авторката. Тази книга е единно стилово цяло, въпреки че представя поезия от четири десетилетия и включва различни жанрови форми – от лирическата миниатюра до поемата. В нея стихотворенията не са датирани, хронологията на създаването им става неважна. Подбрани са така, че да покажат най-същностното за тази поезия и наред с това – и да разкажат.
Да разкажат „със милост“ един човешки живот. Със стихотворението „Онази поляна“ започва тази книга и то е от най-емблематичните за лирическия свят на Керана Ангелова: заради характерното интимизиране на връзката между човека и бога, заради доминиращата линия на овала, на кръга като символ на хармонията и единството на битието, на Богинята, заради дълбоката връзка с природата, заради търсенето на най-истинното в същността на човека и смесването на времена и култури, което насипва образи митически, като мастилените мравки „с вцепенени от жегата древни очи“, редом до „скакалец, грамофонче и влюбени“.
Характерна за цялото творчество на Керана Ангелова е тази динамика – времето умира и се възражда, навичните йерархии и разделения се разпадат и сякаш малкото и голямото, битовото и космическото, древното и модерното, тукашно и отвъдно, божествено и човешко още не са се отдалечили. Това е богат на живот свят – в него всичко е същество. Цветовете са сякаш прясно сътворени и неизчерпани, всичко трепти, енергията вибрира навсякъде, толкова интензивно, че всичко „става“ тяло, сякаш си спомня първичността на тялото, изпълзяло от Водите: „люспите на радостта блестят“ („Мястото“). Всичко е младо-древно-безсмъртно, разискрено, по езически неистово. И този свят е нарисуван едновременно и със запомняща се емоционално-мистична лекота, и с дионисиевска чувственост. Това търсене свързва времена и цивилизации така, че да покаже един друг поглед към тях – отново като в романа на Керана Ангелова „Елада Пиньо и времето“ – необятните ни истински размери, които, ако си ги припомним, ни дават друга гледна точка и към времена, и към заварени цивилизационни понятия, и към универсалните ценности.
Три думи трябва да се изпишат със слюда от охлюв на „Онази поляна“ – „живот напиши, любов и завинаги“. Това са онтологичните устои на един светоглед, който има здрав и чувствен корен и в земята, и в небето, затова в творчеството на Керана Ангелова – и в поезията, и в прозата ѝ – живее една частна митология, която е удивително цялостна: култ към живота в универсалния му смисъл, езическа чувственост за пулса му, която може да провиди цветето на духа и в първичната слуз, да разчете езика на космическата любов в първичното бълбукане на материята, да преживее там екстатично-възторжено и вечността на съществуването, и безкрайните му метаморфози.
Наред с всичко това в „Онази поляна“ е налице и една от големите теми в тази поезия – за словото, за писането, която в тази книга ще открием отново в немалко творби. Но в това начално стихотворение става дума за друго „писане“. Пише се със слюда от охлюв и охлювът подписва написаното от човека. В безкрая на всемира, във вечността на битието всеки от нас оставя отпечатъка си, „пише“ – осъзнава, изрича живота си. И езикът на стихотворението „казва“, че истинското „писане“ няма нищо общо нито с културните роли, нито със социалната суета. Кой ще „види“ това писание – може би само Бог, може би някой, който търси и разчита и най-фините проблясъци на битието? Под него стои невидимият подпис на природата, че си бил верен на природата си като същество сред съществата, като дете на Бога в живота.
Така започва тази книга, а преди да завърши отново ни връща към писането. В стихотворението „Хайде“ сме призовани към „транса на писането“, който разлюлява земята, припомня „колко сме свободни по рождение“, връща ни към „неподозираните ни размери“, които побират цяла планина…:
…после да се питаме как сме я преживели планината,
с какви сили,
с каква безграничност, с какво съвършенство
в това несъвършено тяло,
в това несъвършено стихотворение.
Но първите и последните думи в тази част от книгата са думи за детството, за началото. В началото – „Родиха ме, отгледаха ме, създадоха ме: майка ми, баща ми, планината, реката, морето..“ – за пореден път в творчеството на Керана Ангелова рождените обятия са семейно-космически, а в края по реката „Една по една се завръщат/ хартиените лодки на детството“. Детството, „най-дълбокото на моя живот“ („Тук“), в него битовото и чудото са едновременни, едно митическо пространство-време, в което нещата са „като за последно“, толкова мощно проявени, чак непоносими („Кръгъл сън“). Детството е коренът на онова усещане за „любов без причина“ и „спазъм за бога“, което остава същностно за този творчески свят, определя тази неистовост на сетивата, връща към детството на човечеството и първото слънце, към „тишината, която е дзен“ и спонтанната духовност на детето. Времето умира и се преражда – сякаш от първите води се издига свят – „бълбукат думи зелени“ („В планината на свечеряване“). Преображението на видимото е непрекъснато, сътворението не спира – от нещата към праначалата на живота и обратно. Чудновати метаморфози заплитат енергиите на пластове памет („Атавистично“, „Архетип“), а в „Антично“ един мъничък, невръстен бог „бозае топла амброзия вечност“ от човешката душа: душата човешка трябва да стане Майката, да задиша с пълна сила митът за Началото.
В тази книга се очертава екзистенциална линейност – животът е „разказан“ от детството през младостта, срещата с любовта, зрелостта, писането, но отново финалните стихове сключват кръга. „Една и съща река“ са животът и смъртта в едноименното стихотворение – майка и дете ще нагазят „в онази обратна вода“, за да се прероди отново животът. А какво съществува между живота и смъртта: един свят извън времето, образ на рая, в който всички времена на човека са заедно, но не някъде „горе“, а в приказна и толкова земна долина:
…и ще видиш как в ниското долу елени пасат,
как се вдигат мъглите като биволи албиноси
и отрупано с нарове, грейва внезапно дърво.
Ето го и символът на символите в тази книга – наровото дърво. Който познава поезията на Керана Ангелова, знае колко важен статут има образът на дървото в нея – и тук ще откриете онези дървета от стихотворението „Природа“:
Невинни от корена до върха,
изправени като богове, които
от жалост се правят, че не ни забелязват.
Или оня образ от „В гората на свечеряване“ с тайнствения говор на дърветата. Или ябълковото дърво от стихотворението „Любовно“… Те ще ви припомнят за дървото на Ница от повестта „Зана“, ябълковото дърво на Антула от романа „Вътрешната стая“, за детето, свито в хралупата на могъщо дърво, за да се върне в първичната утроба на природата в „Елада Пиньо и времето“, за нарчето на Сируи… Това нарче на Сируи среща живота и смъртта и се превръща в символ на безсмъртието, в символична ос, по която тече духът от едно много по-мъдро отвъдие, тече безсмъртна любов и помага на Елада Пиньо да се възмогне над хаоса.
В тази лирическа книга на Керана Ангелова неведнъж се появява дървото с наровете и едно от тези стихотворения дава името си на цялото – „Дървото с наровете“. Символът е древен и богато зареден от човешката култура – символ на плодородието, на изобилието, затова и атрибут на богините, на плодовитостта на Майката, символ и на божествените загадки, на постигнатите с любов дълбоки тайни. Едва ли има по-популярна история от онази на Персефона, която, подлъгана от Хадес, изяла в ада нарово зърно и това я обрекло да обитава и двете пространства – и на живота, и на смъртта. Наровата клонка в гръцките мистерии символизирала желанието на посветения да премине през смъртта, за да се възроди, но в същите тези мистерии било забранено да се консумира семе от нар, защото се вярвало, че това преживяване трябва да бъде изцяло духовно, а наровият плод като символ на плодородието има способността да връща душите в плътта.
Ето това разделение няма как да се открие в света на Керана Ангелова. Тук мистерията има могъщ пулс, но е по-древна, присъща на времената на Богинята с онази езически плътна цялостност на дух и материя. Тук нарът е и символ на вечността, на непрекъснатото възраждане на битието, емблематичен избор на символ на космически център, който пряко визира като такъв и човешкото сърце, сърцето, което събира ведно присъщото за този поетически свят единство на физическата и духовна чувственост. И ако в „Дървото с наровете“ „Този мъж отминава“, защото „не обича разпукани нарове“, жената ще остане под сянката на дървото, ще се разпуква нарът в ръката ѝ и ще тече от него сокът към сцепената от жажда земя. Така се разпуква и човешкото сърце във времената на узряването си и в него зреят сокове, които могат да напоят дървото, да влее жената кръвта си в свещения център на битието, да оплоди живота:
…тя ще остави кръвта на сърцето си
да напои наровото дърво,
да потече светлината в кръвоносната му система,
да расте дървото и да ражда
нарове като човешки сърца.
Същото послание – „живот напиши, любов и завинаги“, – защото какво значи да оплодиш живота – можеш да го сториш само с любов, не към някого, а „любов без причина“, затова тя е и завинаги. И колко е земна тази жена, и колко подобна на Богинята, и колко осезаема изглежда светлината в кръвта, която движи битието.
Затова някак естествено в цялата тази книга се появява епитетът „ослепително“ – ослепителни са думите, непоносимо, ослепително за сетивата е богатството на детството, неистови, ослепителни са цветовете, златна е жилата на безсмъртието… Ослепителна, „като за последно“, е и енергията на червеното в „Дървото с наровете“. Ослепителното бележи преживяването на тържеството на живота, на върховната радост от сътворяването, откровение в проблясък, то е знак, че си в-Бог. В края на поемата „Видения“ се появява онази мъдра, мъдра стара циганка, тъмновиолетова, с разпалена лула и изрича последния проблясък в тази книга:
Нали все пак видя колко ослепителен е Бог.
А някои и толкова не са видели.
И тази книга на Керана Ангелова ще ви накара да се почувствате приютени в чудото на живота, да почувствате ослепителните му проблясъци, златната жила на безсмъртието. Не защото в нея няма да откриете мрак, страдание, самота, смърт, не защото е обезценила сложността на битието. А защото успява да изпише живота „със милост“ върху онази поляна, да го види през очите на птицата-риба и на детето – кръгъл, винаги в Бога. Обречен на хармонията.
Керана Ангелова, „Дървото с наровете. Избрано“. Изд. „Фабер“. Велико Търново, 2022, 136 с., 16 лв.
