Разговор с Елена Павлова – писател, и Милена Радева – илюстратор и издател, за книгата им „Дивите животни на града“
Автори сте на „Дивите животни на града“ – книга за деца със силно образователен характер, която учи децата на отношение към природата и разказва за връзката между света на човека и този на природата. Разкажете малко повече за идеята, как се появи хрумването за такава книга, как я осъществихте, какви са основните й цели?
Елена Павлова: Всичко започна с моето доброволчество в екипа, който превежда на английски материалите от фейсбук страницата на „Дивите животни“. Следях публикациите и преди това, но едва когато се зарових в думите, започнах да осъзнавам колко нужна е една книжка, запознаваща децата (и родителите им) с животните, които могат да срещнат в града, и с начините да им помогнат. После Национален фонд „Култура“ отвори програма „Социално ангажирани изкуства“ и в нея имаше раздели като „екология“, „обезлесяване“, „екологични кризи“, „урбанизация“ и подобни – и всичко си дойде по местата. Написах проект, той бе одобрен и един ден се обадих на Милена, любим художник и най-добрата в рисуването на жива природа. „Искаш ли да нарисуваш една книга за животни?“, попитах – и другото е история.
Милена Радева: Един ден, докато си разхождах кучето, Елена ми се обади с предложението „Искаш ли да нарисуваш една книга за животни?“. Много малко ми трябваше да се съглася, може би около 4-5 секунди. Още нямахме текст, но знаехме, че няма да си говорим за Кума Лиса и Кумчо Вълчо, а ще разказваме истински истории. За тази цел ни трябваха и истински животни. В момента, в който текстът попадна в моите ръце, книгата пое по естествения си път – много четене от моя страна, много проучване на темата и търсене на правилните референции за самите изображения. Вече беше пределно ясно, че ще работим върху тема не само много сериозна, но и много далечна за огромна част от нашето общество. Ще си призная, че като художник работих по книгата с невероятно удоволствие, а като издател – с много страх, защото нямах идея как ще се приеме от читателите, имах само надеждите, че ще се приеме добре.
Как подходихте катo писател и илюстратор към книгата – тя съдържа много фактология, която обаче е трябвало да представите с въображение, в образи и истории…
Милена Радева: Елена Павлова беше изградила текста си върху реални случки, реални истории и реални животни. Това създаде у мен дълга аз да ги пресъздам също толкова реално и да се отнеса към тях с нужното внимание, уважение и конкретност. И докато всяко едно дете и родител познават образа на Ежко Бежко с ябълките и крушите на гърба, то много малко от тези читатели знаят, че всъщност таралежите не събират ябълки и круши, камо ли върху бодлите си. Много често се оказва, че имаме въображение за нереалните неща, но нямаме такова за реалната природа около нас… или сме го загубили някъде по пътя. Именно поради тази причина като илюстратор исках да покажа и на децата, и на техните родители как изглежда един таралеж, една лисица, един язовец, колко е смешно бебето чайка или костенурка. В същото време фактът, че съм подходила реалистично към натурата, не лишава героите от състояние, от чувство, от емоция, защото животните в дивата природа изпитват тези неща. Тях ги боли, те страдат, те се загубват и се намират, те се раждат и умират…
Елена Павлова: Практически всички истории в „Дивите животни на града“ са истински или много близо до истината. Дотам, че съм търсила съгласието на някои от участниците на по-специфичните такива, преди да ги публикувам. Ще се изненадате колко много сходни случаи има; понякога дори травмите на пострадалите животни са еднакви отново и отново, и отново, понеже опасността, която представляваме ние за тях не е такава, че да позволи на вида да се приспособи и да усвои някакво защитно поведение. Ние сме тези, които са длъжни да се приспособяват, и обличането на случая в образи и лица е един от възможните начини – очакването, че не просто язовец, а именно Горчо ще изхвърчи рязко на пътя и под гумите, добавя онази щипка емпатия, която ще ни накара да го забележим, когато сме зад волана, да натиснем спирачката, да избегнем удара… Една книжка не е кой знае колко много, но капка по капка усилията на всички природозащитници се събират в море от видим резултат.
Книга като тази трябва да е едновременно образователна, но и интересна за децата, да е възпитателна, но и интригуваща, за да привлече вниманието им – как се справихте с тези трудности? Имате ли своя „рецепта“ за добрата литература за деца?
Елена Павлова: Историите са пресъздадени в ритъма и с алгоритъма на приказки; така от една страна улавят и задържат по-добре интереса на читателя, а от друга го подканват да очаква „поука“ – в случая това е начинът да се помага. И ето че един ден, скоро след работата по текста, редакторката на книгата Ива Колева намери пострадал гълъб и знаеше чудесно как да потърси помощ за него, и какво да не прави (като например – да го пипа с голи ръце). За съжаление ще призная, че спасяването беше по-скоро неуспешно, понеже междувременно главната доброволка на „Дивите“ бе изкарала много тежък ковид и приемът на животни още не бе възстановен.
Милена Радева: За мен лично тази книга има за цел на първо място да е образователна и интересна за родителите. Защото ако те знаят как изглежда една блатна костенурка и как изглежда една сухоземна костенурка, каквато е и целта на илюстрациите в този случай, ако утре по време на разходка в парка намерят „загубила се“ костенурка, ще знаят, че те не всички плуват. Ако сложим сухоземната такава в блатото, то ние ще я удавим. И тук идва ролята на родителя, който чете заедно с детето си, на него също да му е интересно и да научава нови неща. „Рецепта“ не бих казала, че имам, по-скоро имам нужда да създам книгите, които ми липсват на пазара.
Не всички истории в книгата завършват щастливо. Нужно ли е според вас на децата да се говори и за трудните и трагични събития в живота, и по какъв начин трябва да им се разказва за тях?
Милена Радева: Работила съм дълги години за чужди пазари и съм илюстрирала не една и две книги, посветени на смъртта и загубата на близък, на животно, на болест, на приятел. Децата са отворени да разбират и научават, и те лесно могат да осъзнаят за какво им се говори, но мисля, че има родители, които не са готови да говорят.
Силно вярвам, че не трябва да пазим децата си от подобни теми, защото тези разговори ще ги превърнат в хора, които знаят как да реагират в дадена ситуация. Независимо дали говорим за загуба на човек, животно или стресов момент като катастрофа или инцидент, ако имаме емоционално стабилен човек, то имаме наполовина спасена ситуация. Подготовката за една такава психика може да започне още от най-ранна детска възраст и чрез книгите и детските истории, защото именно чрез тях можем да разкажем история.
Елена Павлова: Болката, смъртта, страшното са част от действителността и е важно децата да имат силата да ги понесат, когато се сблъскат с тях. А единственият начин това да стане е те да бъдат подготвени от ранна възраст – нежно, но уверено преведени през осъзнаването, че освен радости и щастие, животът предлага и мъка. Само така децата ще развият емпатия и способност за съчувствие: все неща, които липсват в съвременното ни общество. Както и Милена каза, по-често проблемът идва от родителя, който се престарава в опита си да защити отрочето си от всички възможни страни, а на детето му се налага да учи от връстниците си не само за птичките и пчеличките, но и за духовността, религията и отвъдното, а това, сами разбирате, не е добра идея.
Имате ли обратна връзка от читателите как се посреща книгата ви? Какви са реакциите на децата, но и на родителите, защото, когато става дума за детска литература, те също трябва да бъдат убедени в смисъла и качествата на произведението?
Елена Павлова: Всъщност детската литература е същата като тази за големи, но по-нежно написана и в този смисъл тя няма граница; родители и по-възрастни поколения се радват на детските книги не по-малко от децата. Винаги се старая да заложа „великденски яйца“ и за тях – елементи, които децата може би няма да разберат или няма да се зарадват толкова да ги открият, но които ще покорят възрастните и ще ги засмеят.
Но като цяло да, книгата трябва да се хареса първо на възрастния, за да я купи той на детето си, което значи добър външен вид, хубави илюстрации, гладък текст и интригуваща тематика. А там някъде вътре работата на автор и илюстратор е да заложат и поуките, които се надяват детето да научи – великденското яйце в сърцевината на книгата, само че предназначено за детето.
Милена Радева: О, това бе любимата ми част от работата по книгата – реакцията на читателите. Много родители ми писаха, че това е било една много „нужна“ книга, че те са научили и прочели много неща, които не са знаели, а след това са потърсили и повече информация. От другата страна бяха и много снимки, клипчета и лични срещи с децата, които изключително първосигнално реагираха на някои илюстрации с „Виж, това е гълъб!“ или „Така ли изглежда бебето?“. В същото време аз лично осъзнах, че тази книга не може да бъде поставена във възрастов таргет, тъй като много родители си я купиха за „подарък за мене си“, други – „за детето, защото обича животни и иска да ги събере всичките вкъщи“, а трети „защото книгата ми харесва и не искам да я изпусна, когато тиражът свърши“. Мисля, че най-малкият ни читател беше на 2-3 години, а най-големият една дама, която каза „Искам да си я купя за каузата – да подкрепя едно българско издателство и ветеринарната клиника“, тъй като приходите от продажбите на книгата се даряват за спасяването на дивите животни в градска среда.
Мислите ли за следващи подобни книги?
Милена Радева: Не знам дали да издавам какво сме подготвили в по-далечно бъдеще, но в края на 2022 г., отново с подкрепата на Национален фонд „Култура“, излиза „Дивите животни на града II“. Работим и по още две книги в поредицата, а по-нататък… ще видите!
Елена Павлова: Определено мислим, а и не само за подобни, но докато рибата още е в морето, не е хубаво да я слагаме в тигана. Имаме няколко проекта, част от тях са за животни. Да сме живи и здрави, ще ги видим всички написани, илюстрирани и издадени!
Въпросите зададе АНИ БУРОВА