Таня Тодорова
„Клара и слънцето“ е излезлият през 2021 г. осми роман на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро. Британският писател от японски произход, който набира популярност още през 1989 г. с „Остатъкът от деня“, споделя в интервю за „Гардиън“, че винаги пише един и същи роман. В „Клара и слънцето“ се сблъскваме с антиутопична действителност, обитавана от психологически плътни герои, изправени пред сложни морални дилеми. Съвсем по ишигуровски. Както в „Остатъкът от деня“ и „Никога не ме оставяй“, така и в номинирания за награда „Букър“ последен роман на автора се поставя въпросът доколко е хуманно издигането на привилегирован елит, чиято цена се изплаща в невинни животи.
Подобно на Кати от „Никога не ме оставяй“, Клара е е аутсайдер в света на хората. Тя е ИП – изкуствен приятел, създаден, за да дава емоционална подкрепа на детето, което я избере. От интеракциите между героите изглежда сякаш прехвърлянето на способността за съпреживяване върху изкуствен интелект е довело хората до отчуждение. Самотата на близките на Джози – момичето, което я избира, разкрива безсилието им пред болестта й. Също като древните, захранваната от светлината Клара решава, че трябва да се обърне към Слънцето като към божество, което ще изпълни желанието й Джози да оздравее, ако в замяна му даде нещо изключително ценно.
Светът от близкото бъдеще, в който се разиграват събитията, е представен остранностено през погледа на Клара. Машини изземат работните меса, заменените биват отпращани отвъд границите на обществото, а децата биват подлагани на процедури за подобряване, които ги разболяват. Надпреварата, която не завършва с печалба за никого, оставя отпечатък върху психиката на героите. Някои от тях са дотолкова примирени с новото статукво, че не забелязват абсурда, на който подчиняват животите си. Майката на Джози, Криси, не само се опитва да „подобри“ второто си дете след смъртта на първото, причинена именно от „подобряването“, но и поръчва направата на изкуствено подобие на още живата си дъщеря, вместо да търси начин за излекуването й. Криси вижда живота като игра, в която играчите са новото поколение подрастващи, длъжни да се подобряват толкова, колкото се налага, за да не изпаднат от състезанието. По пътя трябва да се откажат от субстрата на хуманността – способността да поставяш другите преди себе си. Тя не може да вникне в любовта на разтревожения за дъщеря й неподобрен Рик, бъркайки грижата му със злорадство: „Ти игра на сигурно и печалбата ти е нищожна и жалка. Сега може да се тупаш самодоволно по рамото и да се поздравяваш“.
Въпреки че не е подобрила сина си, майката на Рик също не изпитва съпротива срещу случващото се в света. Тя иска синът й да е сред двата процента неподобрени, приети в колежа, без да се интересува от съдбата на отхвърлените кандидати. Единствено отстраненият от обществото баща на Джози изказва несъгласието си с регулациите. Той обаче остава неразбран. През погледа на бившата си съседка е представен като чудак, поставящ живота в изглеждащите й като недопустимо варварски за времето условия по-високо от комфортното съществуване в линеещата цивилизация. Мисълта за комунално живеене по законите на джунглата до такава степен отблъсква майките, че предпочитат да обрекат децата си на унижения, мизерия, самота и заболявания, стига да бъдат под протекцията на властта. Посредством образа на бащата е прокаран и проблемът за задълбочаващия се в условията на роботизираното настояще конфликт между рационалност и душевност. Според Пол свръхрационализирането погубва всъщност много чувствителната Криси, която си е наложила да вярва в идеи, противоречащи на сърцето й. Романът носи внушението, че потискането на емоциите ще доведе до самозабравяне на човека, дръзващ все по-често да увеличава списъка с правомощията си. Пол се пита дали изкуствено създадената Джози би притежавала сърцето на истинската – онова уникално парче от пъзела на личността, което не може да се извади, копира и прехвърли. Ако се позовем на твърде сходния опит на Виктор Франкенщайн, се досещаме за отговора, който обаче в „Клара и слънцето“ не е еднозначно изведен.
Може да се отсъди, че романът завършва оптимистично, защото всеки от героите постига вътрешен мир. На финала на творбата обаче персонажите са може би по-равнодушни към съдбата на вида си и на света изобщо, отколкото са в началото. Въпреки че преминават през редица предизвикателства, те не се променят. Това обстоятелство не показва недостатък, както бихме могли да заключим, ако се осланяме на теорията за романа, а съзнателно използвана стратегия. Посредством нея Ишигуро предава посланието, че човечеството винаги ще се стреми да надхвърля природата си, независимо от цената на жертвите. Единственият герой, демонстриращ саможертва, е Клара, изкуственият приятел, оказващ се „истински“. Иронично за жанра на научната фантастика, романът представя робот като коректив за човеците.
Казуо Ишигуро, „Клара и слънцето“, прев. Владимир Молев, изд. „Лабиринт“, С., 2021.
