Теодора Цанкова
Новината за смъртта на Хавиер Мариас, настъпила на 11 септември тази година, броени дни преди седемдесет и първия му рожден ден, предизвика шок в Испания и сред многобройните му читатели по цял свят. Шок отвъд обичайния при такива обстоятелства, тъй като общото очакване беше, че следващия път, когато писателят ще прикове вниманието на медиите, ще е заради удостояването му с Нобелова награда или ако не, с друго отличие, или ако не, заради нова своя книга, или ако и това не, заради неудобната си позиция по актуален въпрос. Смъртта на Мариас се приема като преждевременна не заради годините му, а заради убедеността, че талантът му беше далеч от изчерпване. Тя болезнено прекъсва очакването на следващ негов текст, лишава ни от удоволствието от прочита и ни принуждава да осмислим сполетялата ни загуба. Твърдението, че той беше най-добрият испански писател на нашето време и един от големите световни автори, е безспорно дори за онези, които имаха разногласия с него; но не е достатъчно.
Хавиер Мариас ни остави 15 романа, няколко сборници с разкази и няколко с есета, над 900 статии за седмичните си колонки в „Ел Паис“ и преводи на Лорънс Стърн, Томас Браун, Томас Харди, Джоузеф Конрад, Фокнър и др. Беше член на Испанската кралска академия на езика и собственик на малко, елитно издателство, което ръководеше заедно със съпругата си. За превода си на „Тристрам Шанди“ и за романите си беше отличаван с многобройни испански и международни награди.
Първият роман на писателя, „Владенията на вълка“, излиза през 1971 г., когато той е едва деветнайсетгодишен. Творбата едновременно отдава почит на американските гангстерски филми от 30-те, 40-те и 50-те години на XX век и ги пародира. Две години по-късно следва „Пътуване към хоризонта“ (1973), книга за морско пътешествие и неразкрити загадки, която ни пренася в атмосферата на приключенския роман на късния XIX век. Отношението отново е на почит и пародия. Наред с това в произведението, с неговите втъкнати една в друга разказвани, четени и слушани истории, прозира постмодерният похват на mise en abîme.
Някои от характеристиките на първите два романа на Мариас ще се проявяват и по-нататък. Силното увлечение на автора по киното ще намери най-яркия си белетристичен израз в „Така започва злото“ (2014), роман, чийто протагонист е секретар на филмов режисьор. А преплитането на фикция и реалност е основна тема в „Черният гръб на времето“ (1998), силно автобиографична творба, съсредоточена върху написването на друг роман на Мариас, „Всички души“, и реакциите след прочита му.
Следващият жалон в творческия път на испанския автор е „Векът“ (1983), произведение, което предлага отговор на въпроса защо един човек, без да е подъл по природа, става доносник. Темата е важна за Мариас и той се връща към нея, макар и от друга гледна точка, в „Лицето ти утре“. Интересът му поне отчасти се дължи на семейната му история, тъй като по време на диктатурата на Франко баща му, философът Хулиан Мариас, бива пратен в затвора заради донос на най-добрия си приятел.
Четвъртият роман на испанския писател „Сантименталният мъж“ (1986) е любовна история или по-точно няколко любовни истории, обединени от фигурата на разказвача, по професия оперен певец. Избрана е интересна перспектива – любовта е представена не като изживявана, а като предвещавана и спомняна.
В следващия си роман, „Всички души“ (1989), Мариас разказва за престоя в Оксфорд на испански гост-лектор. Престоят представлява „объркване“ в живота на героя, който се чувства едновременно привлечен и отблъснат от усещането за упадък, пропило университетския град и жителите му. За пръв път Мариас използва автобиографични елементи в творчеството си, вследствие на което произведението му ще бъде четено – неуместно – като роман с ключ. Не това обаче е причината, поради която „Всички души“ ще се окаже възлова творба за испанския автор.
Героят на романа проявява сериозен интерес към живота и творчеството на Джон Гоусуърт, английски поет и писател, завършил живота си като просяк. По-интересното обаче е, че наред с просешката тояга Гоусуърт носи и кралска корона – той е крал на необитаемия карибски остров Редонда, фиктивна държава без собствена политика, чието управление се предава от писател на писател. Вниманието, което Мариас отделя на Гоусуърт, става причина на самия него да му бъде предложена кралската титла – той приема, тъй като, по собствените му думи, не може да откаже на една легенда. Така под името Шавиер I доскорошният крал на Редонда се грижеше за литературното наследство на предшествениците си – публикуваше творбите им в издателството си „Кралство Редонда“, наречено на острова, учреди награда със същото име и удостои с благороднически титли испански и чуждестранни културни дейци: Педро Алмодовар е херцог на Живата плът, Умберто Еко – херцог на Острова от предишния ден, Джон Банвил – херцог на Безкрайностите, Алис Мънро – херцогиня на Онтарио. Смъртта на Шавиер I остави едно безподобно кралство и едно забележително дворянство без крал.
Обратът, който „Всички души“ бележи в творчеството на Мариас, не е толкова фантастичен, нито толкова радикален. Става дума за постепенна промяна, вече осезаема в „Сантименталният мъж“, а дори и във „Векът“. И все пак повечето критици приемат именно романа за Оксфорд за първата по-цялостна изява на онова толкова отличително писане на Мариас, което ще се превърне в синоним на името му и ще характеризира останалата част от творчеството му: „Сърце тъй бяло“ (1992), „За мен спомни си в утрешната битка“ (1994), вече споменатия „Черният гръб на времето“ (1998), монументалната трилогия „Лицето ти утре“ (2002-2007), „Влюбванията“ (2011), „Така започва злото“ (2014), „Берта Исла“ (2017) и „Томас Невинсън“ (2021). Спецификите му се свеждат до следното.
Сюжетът е прост, но драматичен, често включващ насилствена смърт. Главните герои са симпатични, интелигентни, разсъдливи и наблюдателни, а сред второстепенните нерядко има гротескни фигури, идващи – по признанието на самия писател – по линията Сервантес-Стърн-Дикенс. Героите при това по балзаковски прескачат от роман в роман, придавайки плътност на изградената от Мариас вселена. Разказвачът е първоличен, като фокусът е върху неговото или нейното съзнание. Професията му (преводач, писател на черно, преподавател, редактор) е неизменно свързана с езиците и честите коментари на отделни фрази и преводите им, най-вече между испански и английски, разкриват фина, филологическа нагласа към света. Към това се добавя знаменателното присъствие на Шекспир, цитати от когото онасловяват всички романи на Мариас, писани между 1992 и 2014 г., с изключение на „Влюбванията“. Героите пазят в съзнанието си сцени от пиесите на английския бард и ги интерпретират, като ги отнасят към собствения си живот и така не само актуализират Шекспировия текст, а и го вписват органично в нова среда. Подобен, макар и лишен от функционалностите на озаглавяването, е подходът към Елиът, Йейтс, но и към представители на популярната литература като Дюма и Джон льо Каре.
Проблематиката в зрялото творчество на Мариас е широка, но в нея лесно могат да се откроят някои ключови теми като тайната, измамата, разказването, шпионирането, интерпретацията на другия, любовта, намесата в реда на вселената, насилието, справедливостта. Прочитът на произведенията на испанския автор обаче не носи удовлетворението от намереното решение. Така например „Сърце тъй бяло“, романът, който носи международна слава на автора си, настоява на идеята за съ-знанието като съ-участие и на опасностите, които крият разказването и слушането. В противовес следващият роман, „За мен спомни си в утрешната битка“, показва рисковете от неузнаването. По-късно, във „Влюбванията“ и „Томас Невинсън“, неразрешимите дилеми ще се пренесат в рамките на една и съща творба. Мариас представя сложна и несигурна картина на света, в която лесни отговори или отговори изобщо липсват.
Описва тази картина чрез лъкатушещия, но увличащ ход на мислите на героите си, който нерядко прави отделни сцени сякаш безкрайни, чрез неповторимия, музикален ритъм на дългите си изречения, чрез лайтмотивните повторения на някои фрази, които се връщат същите или видоизменени, за да подсетят, наблегнат или допълнят. Особено въздействаща е употребата на съюза „или“ – той по-често служи, за да изреди различни варианти (и тогава се чете като конюнкция), отколкото за да ги противопостави дизюнктивно. Във всички случаи той подчертава наличието на много възможности, опитва се да ги обеме и независимо дали успява или не, се съпротивлява на опростенческите, еднозначни обяснения за света.
Посоченото дотук може да остави човек с впечатлението, че в зрялото си творчество Хавиер Мариас следва един модел и че в резултат от един момент нататък романите му стават досадно предвидими и повторителни. Не е така обаче, тъй като испанският автор всеки път отива далеч отвъд модела, който сам е създал. Сякаш следва съвета на бащата на главния герой в „Лицето ти утре“ – чийто прототип несъмнено е собственият му баща – да продължава да мисли и да продължава да гледа отвъд необходимото, „отвъд чертата, на която човек се чувства доволен или се уморява и предава, често без сам да си го признае“. Това не означава, че с всеки свой роман Мариас надминава предишните си – въпросът кой е върхът в творчеството му е спорен, – а че с всеки свой роман казва нещо, което дотогава не е казал.
Благодарение на интервютата си и особено на колонката си в „Ел Паис“, която списваше в продължение на 27 години, Мариас беше и ярка публична личност. Не се страхуваше да влиза в конфликти, нито да заема твърди позиции по актуални въпроси, с което си печелеше както приятели, така и врагове. Беше против Брекзит, Тръмп и Путин, но и против законите, ограничаващи тютюнопушенето, и движението Metoo. Същевременно в по-личните му текстове нямаше как да останат незабелязани топлотата към хората, които ценеше, както и носталгията по едни стари времена, в които светът не е бил толкова простодушен, безпаметен и неразсъдлив, какъвто е днешният.
В светлината на казаното не е учудващо, че Испания се разделя дълго и болезнено с най-добрия си писател. Дванайсет дена след смъртта му възпоменателните статии в медиите надхвърлят сто и продължават да валят. Постъпило е и предложение за кръщаване на пространство на негово име в родния му квартал в Мадрид.
Творчеството на Хавиер Мариас е познато в България благодарение преди всичко на Людмила Илиева, която въвежда автора с превода си на „Сърце тъй бяло“ („Обсидиан“, 2001), а по-късно претворява на български трилогията „Лицето ти утре“ („Алтера“, 2011-2012) и „Берта Исла“ („Колибри“, 2022). Превода на „Всички души“ („Прозорец“, 2001) дължим на Стефка Кожухарова, на „За мен спомни си в утрешната битка“ („Колибри“, 2013) – на Нева Мичева, на „Така започва злото“ („Колибри“, 2018) – на Маня Костова. „Влюбванията“ („Алтера“, 2013) и „Сантименталният мъж“ („Колибри“, 2017) са в мой превод. Макар голяма част от романите на Мариас да са налични на български език и той да се радва на верни читатели сред българската публика, критическата му рецепция все още е учудващо слаба.
В творчеството си испанският писател на няколко пъти засяга темата за завръщането на мъртвите или смятаните за мъртви в света на живите. Докато по отношение на самия него подобни идеи могат да се отнесат само към сферата на фантастичното, на нас ни остава утехата на текстовете му. Продължаваме ли да ги четем, той все още ще ни е в хоризонта и няма да е изчезнал съвсем.
