Амелия Личева
Едно от най-стойностните български заглавия през годината за мен е сборникът „Живей щастливо“ на Мария Келберт, която българските читатели познават като Мария Станкова. Ще попитате, как така жанрова литература, криминални истории могат да се определят като събитие? Ами могат, защото зад наглед непретенциозната заявка всъщност сборникът не просто демонстрира виртуозно писане, но и отваря българската литература към теми, които надскачат регионалното.
И така, „Живей щастливо“ събира и обобщава онова, което в годините направи Мария Станкова едно от знаковите имена в съвременната българска проза – умението увлекателно да се разказват истории, които спокойно можем да наречем литературни, а не автобиографични; овладян, богат, майсторски език; почерк, който се разполага отвъд клишетата и залага на абсурда, неочакваното; талант да се трансцендира жанровото писане; вкус към актуалното и въвеждане на проблематика, която, както се спомена, надмогва регионалното; изявена пристрастност към хумора и иронията, които така липсват на съвременната българска литература.
Още с последния си роман „И Бог се смее“ Станкова вкара в полезрението темата за миграцията, направи сурова дисекция на едни процеси, които текат в Европа и които свенливо назоваваме „Европа на две скорости“. Може би първа в родната литература тя отвори към темата ние и Европа тук и сега, българското и чуждото в сферата на всекидневното живеене в миграция, при това българското, олицетворено не от студентите или айти специалистите, а от нископлатените мигранти, които гледат възрастни и болни, които стават берачи на плодове, с две думи – гастарбайтерите, които високото обикновено не забелязва. В новата ѝ книга това родно като че ли е отстъпило, но това не значи, че темите за възрастните, както и за мигрантите, готови на всичко, за да оцелеят, за срещата на Източна и Западна Европа, за жестокостта на нищетата, не са на дневен ред. При това на фона на историята на европейския ХХ век с всички превратности, престъпления, поражения и травми от миналото.
Но родното отстъпва и по друга причина. То изтънява разбира се не защото Мария Келберт от години не живее в България. То отсъства, защото сме изправени пред новели и разкази, които по най-добрия начин онагледяват идеята за универсалността – онази универсалност, която и когато стъпва на локални маркери, въвежда теми и персонажи, които са разпознаваеми за читателите навсякъде по света. Затова и ще нарека писането на Мария Келберт автентично универсално. То не търси някакви изкуствено модерни конвертируеми сюжети, а залага на традицията на най-добрите образци на социалното и политическото и предлага истории и персонажи, в които читателите в България, в Германия, в Европа могат да се разпознаят и идентифицират.
Миксът от нации, проблемите на застаряваща Европа, както и визията за живота като плод на случайности и причудливости, на трагизъм и комизъм, на тайнствени механизми и постоянни, чоплещи въпроси, които структурират връзките, белязват света в тези новели и разкази. Колкото до последните, те по някакъв начин намигват и към градската, европейска, но непродължена линия в българската литература, чиято емблема е Светослав Минков.
Според един от важните съвременни литературоведи, разсъждаващ върху процесите в днешното романово писане и световната литература по принцип, в идеалния модел едно произведение е световно, ако загърби националните специфики и предположи обобщен читател, който не трябва да полага усилия или да демонстрира особени познания. Такова произведение става общодостъпно и универсално в смисъла на ненационално. И понеже последните констатации важат за текстове като тези на Мария Келберт, можем само да се надяваме, че „Живей щастливо“ ще се появи на немски, английски или италиански…
Мария Келберт, „Живей щастливо“, изд. „Колибри“, С., 2022
